Новият Семеен кодекс. Отец Стефан Маналов: Съпружеското съжителство може да съществува само в брака

Семинар на тема “Новият семеен кодекс- предизвикателство за каноническата дисциплина” се проведе на 29 ноември от 18,30 часа в зала “Пресвето Сърце Исусово” в енория “Свети Лудвиг” в гр. Пловдив. Семинарът бе воден от генералния викарий на Софийско- Пловдивския диоцез монс. Стефан Манолов, като той бе предназначен за бившите участници в курса по каноническо право, който ръководеше отец Стефан, както и за всички заинтересовани. В рамките на постоянната формация на свещенослужителите, на 28 ноември монс. Манолов изнесе същата лекция пред свещениците от епархията. Поместваме пълният текст на лекцията "Новият Семеен кодекс – предизвикателство за каноническата дисциплина" на отец Стефан Манолов:


*********
Форма на брака
Българското семейно право признава само гражданския брак като единствена валидна форма на брака. В България гражданският брак е установен с Наредба-закон за брака от 27.V.1945 година (срв. чл. 1 НЗБ). Той заменя религиозния брак, който до този момент представляваше единствената форма на брака. Въведен е принципът за валидност само на гражданския брак. Този принцип неотклонно следва развитието на българското семейно право и се възпроизвежда във всички поредни семейни закони (срв. чл. 1 НЗБ; чл. 20 ЗЛС; чл. 2 СК ’68; чл. 6 СК ’85). Църковен брак, сключен след 27.V.1945 година, би могъл да бъде признат само по правилата на международното частно право (срв. чл. 129, 130 СК ‘85).


Първото нещо, което прави впечатление в проекта за нов Семеен кодекс, е премахването на изискването, съществуващо в Семейния кодекс от 1985 година, което гласи: “Религиозен обред може да се извърши само след сключването на граждански брак” (срв. чл. 6 ал. 2 СК ’85). Тази правна норма обуславя до голяма степен сключването на религиозен брак, така че той да може да се извършва само при наличието на граждански брак и само след неговото формално сключване. Причините за тази мярка са различни. Преди всичко, след лишаването на религиозния брак от всякакви правни последици, се стига до ситуация, в която сключеният религиозен брак не поражда брачно правоотношение между съпрузите (срв. чл. 1 НЗБ). Като следствие на това се създава предпоставка за съществуването на множество извънбрачни съжителства в гражданско-правния порядък. Не на последно място е и идеята в условията на социалистическия режим да не се поощрява толкова сключването на религиозен брак, но той – без да се отхвърля напълно неговото съществуване, гарантирано конституционно от принципа за свобода на съвестта и изповеданията – малко или много да се противопостави на гражданския брак.


Нарушението на правилото за предимство на гражданския брак пред религиозния брак първоначално е санкционирано от Наказателния кодекс, който гласи: “Свещенослужител, който извърши религиозен обред за бракосъчетание, без да е сключен преди това брак по надлежен ред, се наказва с лишаване от свобода до една година и с обществено порицание” (срв. чл. 176 ал. 3 НК ‘68). Тази наказателна отговорност се носи от свещенослужителя, който неправомерно е извършил религиозния обред, но не и от лицата, които сключват религиозен брак. В последствие през 2000 година тази санкция е отменена (срв. ДВ 51/2000), така че сключването на религиозен брак преди или след гражданския брак, не подвежда свещенослужителя под наказателна отговорност. И тъй като не съществува никаква друга отговорност, съществуващото правило за предимство на гражданския брак пред религиозния брак изгубва своята правна сила.

Проектът за нов Семеен кодекс, в който формата на брака се регламентира от чл. 4, не възпроизвежда вече правната норма за предимство на гражданския брак пред религиозния брак. С премахването на наказателната отговорност, носена от свещенослужителя, с признаване на правно действие на фактическото съпружеско съжителство и поради социалното и историческото развитие на обществото, тази мярка просто изгубва своя смисъл на съществуване.

Както Семейният кодекс от 1985 година (срв. чл. 6 ал. 2 СК ’85), така и проектът за нов Семеен кодекс (срв. чл. 4 ал. 2 пСК) не присъжда на религиозния брак никакво правно действие до такава степен, че дори не го нарича брак, но само обред. По този начин проектозаконът и занапред не поставя равенство между гражданския и религиозния брак и не предвижда никакви правни последици на религиозния брак в гражданско-правния порядък. Според този порядък религиозният обред е ирелевантно за правото явление – той е едно юридическо нищо от гледище на брачноправните последици, една привидност на брак, която не поражда никакво брачно правоотношение.


Независимо от това, за съпрузите, от които поне единият е кръстен в Католическата Църква или в нея е приет без да е отлъчен от нея чрез формален акт, е задължителен църковният брак, сключен според установената от каноническото право форма (срв. кан. 1117 ККП; кан. 834 §1 ККИЦ). Това задължение се основава на някои съществени причини. Преди всичко то произтича от вярата на Църквата, че бракът по същество е религиозен още от самото начало, независимо от различните форми на сключване в течение на вековете. Брачният съюз на първите човеци (Адам и Ева), чрез който мъжът и жената създават интимна общност, е желан и установен от самия Бог с всички свои конститутивни елементи, характеристики и цели още в началото на сътворението (срв. Бит 2, 22-24; Мт 19, 4-6) (срв. Gaudium et spes 48). Друга важна причина е въздигането от Исуса Христа на естествения брак между кръстени в същинско тайнство (срв. кан. 1055 ККП; кан. 776 §1-2 ККИЦ), което неразривно съединява съпрузите, освещава ги и им дава необходимата благодат за понасяне на отговорностите, произтичащи от брака (срв. Lumen gentium 11) – една характеристика, която липсва на гражданския брак. Освен това, ако чрез църковния брак съпрузите сключват постоянен и изключителен съюз (срв. кан. 1134 ККП; кан. 776 §2-3 ККИЦ), то гражданският брак не е в състояние да осигури необходимата стабилност на връзката, допускайки възможността от развод и съществуването на други форми, които наподобяват съпружеството и семейството.


С либерализиране на семейното право на съвременния човек се предлага брак, все повече изпразнен от съдържание. Много от хората виждат днес в брака само една формалност. Ето защо в последните години броят на съжителствата на мъж и жена без брак е нараснал значително. Законодателството от своя страна вместо да лекува причините за това състояние, се стреми да омекотява ударите на последиците от него. Въпреки своите недостатъци, все пак гражданският брак остава юридически институт, който в гражданско-правния порядък се явява фактор на социална справедливост и правна защита. Той има силата да осигури упражняването на права и изпълнението на задължения посредством обвързващи императивни норми, които в каноническата дисциплина имат предимно морален характер.


Фактическо съпружеско съжителство
Чрез новия Семеен кодекс в България за първи път със закон ще бъде регламентирано фактическото съжителство на мъж и жена – един въпрос, така бурно обсъждан в публичното пространство. Либералните автори виждат в това узаконяване признаване на правото на всеки на личен живот и отговор на една обществена необходимост – непрекъснато нарастващия брой на двойките, които живеят на семейни начала, но без официално сключен брак. Опирайки се на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, се признава едно субективно право само на базата на един широкоразпространен социален феномен.


Парадоксално е, че Семейният кодекс, който има за предмет уреждането на отношенията, основани на брак, родство и осиновяване, както и на настойничество и попечителство (срв. чл. 1 пСК), регламентира фактическото съпружеско съжителство, което не представлява нито един от изброените институти. С това се отваря тенденцията този кодекс да стане пространство, в което постепенно да се появят институти, които нямат нищо общо със семейството, с което кодексът е свързан както материално, така и етимологично. Ако тази нормативна уредба носи наименованието Семеен кодекс, то тя не може да бъде инструмент, с който да се регламентират всички възможни съжителства, та дори и тези, които приличат на семейно съжителство.

Все пак един кратък член в проекта за нов Семеен кодекс присъжда на фактическото съпружеско съжителство между мъж и жена правно значение в предвидените от закона случаи (срв. чл. 13 ал. 1 пСК). Проектът различава регистрирано и нерегистрирано фактическо съжителство и създава специална разпоредба, която предвижда регистрацията – встъпването или прекратяването – да се извършва по реда на Закона за гражданската регистрация по лично общо заявление на двамата партньори по съжителството (срв. чл. 13 ал. 2 пСК). За да се избегне многоженството, законопроектът предвижда невъзможността да се регистрира фактическо съпружеско съжителство, докато не се заличи съществуваща регистрация (срв. чл. 13 ал. 3 пСК). Регистрацията не е сключване на брак, но предизвиква някои правни последици, подобни на тези на брака. Една от тях е презумпцията за бащинство, когато детето се е родило през време на регистрирано фактическо съпружеско съжителство или преди да са изтекли 300 дни от прекратяването му (срв. чл. 66 пСК). Проектът за нов Семеен кодекс съдържа и разпоредби относно издръжката между партньорите по фактическото съпружеско съжителство – такава се дължи, ако те имат споразумение за това (срв. чл. 158 пСК). Предвидено е още, че правото на издръжка на бивш съпруг се прекратява, ако той встъпи не само в брак, но и във фактическо съпружеско съжителство (срв. чл. 157 ал. 4 пСК). Всички тези новости – казват поддръжниците на либерализирането на семейното право – са израз на рационално отношение към създаваната и съществуваща нова, наред с брака, организация на семеен живот, на положително отношение към решаване на семейноправните проблеми на съжителството.


За Църквата бракът е свещен съюз между мъж и жена, който сключен пред Божия олтар в присъствието на служител на съответната християнска деноминация, носи белега на единствен и неразтрогаем брак. “Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (срв. Бит 2, 24). Единствен означава, че един мъж принадлежи на своята жена съпруга и съответно жената има един единствен мъж. Неразтрогаем означава свещен съюз, който трае през целия живот. Фактическото съжителство между мъж и жена означава недоверие помежду им.


Съпружеско съжителство може да съществува само в брака, всяко друго съжителство по никакъв начин не може да се нарече съпружеско или семейно. Дълбоката общност в живота и в съпружеската любов е основана от Създателя и устроена с негови собствени закони. Сам Бог е автор на брака (срв. Gaudium et spes 48). Призванието за брак е вписано в самото естество на мъжа и жената. Бракът не е чисто човешка институция, въпреки многобройните промени, които е претърпял в течение на вековете при различните култури, социални структури и духовни навици. Тези различия не трябва да ни карат да забравяме неговите общи и трайни черти. Макар че достойнството на тази институция не прозира навсякъде в еднаква светлина (срв. Gaudium et spes 47), все пак във всички култури съществува едно ясно разбиране за значимостта на брачния съюз.


Фактическото съпружеско съжителство, предполагащо сексуална интимност, осъществявано без брак, т.е. без юридическа и публична форма на една връзка с всички конститутивни елементи, характеристики и цели на брака такъв, какъвто е замислен от Създателя, е не само морално прегрешение, но и унижава достойнството на брака, разрушава самата идея за семейство и отслабва чувството за доверие и вярност (срв. т. 2390 ККЦ). Правната уредба на фактическото съжителство не само няма да даде желания от законодателя резултат, но дори ще допринесе за задълбочаване на проблема, който се опитва да реши. Ето защо такава форма на съжителство не е допустима нито от морална, нито от социална, нито от юридическа гледна точка.


Тук, обаче, трябва да направим едно рязко разграничение. Фактическото съпружеско съжителство според гражданско-правния порядък и фактическото съжителство според каноническата дисциплина не винаги се припокриват. Могат да съществуват двойки, които са сключили граждански брак, но нямат сключен църковен брак; но и такива, които не са сключили граждански брак, регистрирали са фактическо съпружеско съжителство, но имат сключен църковен брак. В първия случай, независимо от съществуването на граждански брак, според каноническата дисциплина двойката се намира в свободна връзка с всички последици, произтичащи от това. Във втория случай, обаче, не може по никакъв начин да се говори за фактическо съжителство от гледна точка както на каноническата дисциплина, така и на християнския морал, независимо от другите обстоятелства. Не трябва да забравяме факта, че гражданският брак съществува в България от 1945 година, поради което съпружеските двойки преди тази година, ако са имали църковен брак, не могат да бъдат окачествени просто като фактически съпружески съжителства.

Затова регистрирането на фактическо съпружеско съжителство само по себе си е ирелевантно за каноническа дисциплина, ако става въпрос за съпружеска двойка, която е сключила църковен брак. Все пак узаконяването на фактическото съпружеско съжителство се явява опасно в социалната и възпитателната сфера и има негативно влияние в глобален аспект, защото създава и разпространява манталитет на безотговорни партньорски взаимоотношения и на лекомислена преценка на връзката, които лесно биват пренасяни и в брачното съжителство и нанасят значими щети.


Брачен договор
Проектът за Семеен кодекс предвижда въвеждането на още един нов институт в семейното право – брачният договор, за който не се говори чак толкова, колкото за фактическото съпружеско съжителство, но който може да има много по-силно влияние върху каноническата дисциплина.
Брачният договор може да съдържа уговорки само относно имуществени отношения между страните, встъпващи в брак (срв. чл. 39 ал. 1 пСК), като в него не могат да се съдържат разпореждания за случай на смърт (срв. чл. 39 ал. 3 пСК). Сключването на такъв договор дава яснота, предвидливост и сигурност, но заедно с това комерсиализира до известна степен брачния съюз, превръщайки го в сделка, и усложнява имуществените отношения между съпрузите. Брачният договор уточнява чисто имуществени права, т.е. материя, която не се регламентира детайлно от каноническото право и няма пряко отношение с него (срв. кан. 1135 ККП; кан. 777 ККИЦ), но ако той съдържа определени договорни условия, може значително да влияе и на църковния брак. Например: включването в договора на клаузи, уреждащи последиците при евентуален развод, води до абсурда сключващите брак да мислят за развода и неговите последици още от самото начало и да приемат развода малко или много за неизбежност. От една страна при наличието на договор съпрузите ще трябва да обмислят още веднъж дали да се разведат, имайки предвид какви неблагоприятни последици предвижда договорът в случай на развод. От друга страна, обаче, неизпълнението на задълженията по договора, независимо дали е довело до развалянето му, може да бъде основание за дълбоко и непоправимо разстройство на брака и развод по вина на неизправната страна. Освен това съществува рискът от различни спекулации и измами, които се изразяват в прехвърлянето на имущество на трети лица, в укриването на доходи, в създаването на “черен фонд” и други подобни – всичко това, дори и да не води неминуемо до развод, създава недоверие и подозрителност между съпрузите.
При подобен брачен договор се изправяме пред съществения въпрос: доколко самото включване в него на клауза “при прекратяване на брака с развод” (срв. чл. 39 ал. 1 т. 5-6 пСК), може да постави под съмнение валидността на брака, сключен според каноническата дисциплина? Съпружеското съгласие, дадено с думи или знаци във външния форум, е това, което конституира брака (Matrimonium facit partium consensus) (срв. кан. 1057 ККП; кан. 776 §1 ККИЦ). За да бъде действително, то трябва да включва всички съществени елементи (благото на съпрузите и благото на поколението) и съществени характеристики (единство и неразтрогаемост) на брака (срв. кан. 1055-1056 ККП; кан. 776 ККИЦ; Gaudium et spes 48). Ако едната или двете страни с позитивен акт на волята изключат самия брак като цяло, някой негов съществен елемент или някоя негова съществена характеристика, сключването на брака е невалидно (срв. кан. 1101 §2; кан. 824 §2 ККИЦ).
Тук възниква друг формален въпрос: доколко включената в брачния договор клауза “при прекратяване на брака с развод” трябва да се счита за позитивен акт на волята, изключващ неразтрогаемостта на брака? Не е лесно да се даде еднозначен отговор на този въпрос, тъй като се касае за два отделни акта, които обаче имат един и същ предмет – бракът. Не е ясно дали разбирането за брак в единия случай се пренася автоматично и в другия случай. За да се избегне всяко съмнение в случаите, в които има сключен брачен договор с клаузата “при прекратяване на брака с развод”, страните би трябвало с друг последващ позитивен акт на волята да приемат съществената характеристика на брака, а именно неговата неразтрогаемост.


Осиновяване
Една друга тема, която регламентира новият Семеен кодекс и която има тясно отношение с каноническата дисциплина, е осиновяването (срв. чл. 81-132 пСК). Многобройни са измененията и съществените нови положения в тази материя. Тя е преструктурирана, дадена е разгърната регламентация и на вътрешното, и на международното осиновяване. На основата на реформата в института, измененията на Закона за закрила на детето и принципите на уреждане на отношенията с международен елемент, е уредено подробно допускането на осиновяването. Съобразно натрупания опит и отчетените недостатъци, както и за решаване на нови проблеми, в съответствие с Конвенцията за правата на детето и Конвенцията за защита на децата и сътрудничество в областта на международното осиновяване, цялостно е преработена регламентацията относно дейността, извършвана от отделните органи; по-подробно са уредени регистрите за подлежащи на осиновяване деца и националният регистър за осиновяващите; прецизирани са критериите за извършване избор на подходящ осиновяващ. Нови положения има и в прекратяването на осиновяването. Водеща идея във всички реформи е облекчаване на осиновяването и съкращаване на сроковете за неговото извършване, като при това се осигури пълна защита на интереса на осиновявания.
Защо тази материя е така значима за каноническата дисциплина? Институтът на осиновяването като такъв не е регламентиран от църковното законодателство и поради тази причина каноническата дисциплина приема изцяло това, което законодателството на съответната държава в тази материя урежда, освен нормите, които противоречат на божественото право (срв. кан. 22 ККП; кан. 1504 ККИЦ). В следствие на това осиновяването, извършено според нормите на гражданско-правния порядък, предизвикват в каноническата дисциплина всички правни последици, предвидени от законите на съответната държава. Затова, децата, които са осиновени според гражданския закон, се считат за деца на този или на тези, които са ги осиновили (срв. кан. 110 ККП; кан. 689 §3 ККИЦ).


Осиновяването в качеството си на юридически акт, който създава изкуствена синовна връзка и установява юридически взаимоотношения между осиновяващите и осиновяваните, в каноническата дисциплина има отношение най-вече с материята, регламентираща брака, съпружеството и семейството. То става критерий за определяне на родителската власт над малолетно лице и присъжда на осиновяващите права, задължения и отговорности, подобни на тези на естествените родители. Освен това осиновяването създава някои правни пречки по отношение на кръщението, на миропомазанието и на брака. Затова осиновяването трябва да бъде записано в книгата за кръстените (срв. канн. 535 §2, 877 §3; канн. 296 §2, 689 §3 ККИЦ).


На осиновяването, освен като на юридически акт, Църквата гледа и като на високо хуманно дело, целящо да осигури интегрална човешка формация на малолетни лица, лишени от родителски грижи. Съпрузите – преди всичко тези, които страдат от физическо безплодие – са призвани да проявят щедростта си, като осиновят изоставени деца или като се грижат за тях по различен начин и форма (срв. т. 2379 ККЦ).


Равенство между гражданския и религиозния брак
Много се говори в публичното пространство и за равенство между гражданския и религиозния брак. Дори са правени предложения от различни институции и среди да се узакони това равенство, т. е. в гражданско-правния порядък религиозният брак да предизвиква същите тези правни последици, които предизвиква и гражданският брак. Това е една тема, която изисква отделно и обширно разглеждане, и затова ние тук ще се спрем накратко само на някои нейни аспекти.


С подобно равенство се създава пълноценна алтернатива на гражданския брак, коренно различна от фактическото съпружеско съжителство и от други евентуални форми, наподобяващи съпружеството и семейството. Религиозният брак, който поражда правни последици в гражданско-правния порядък, става фактор за съхраняване на традиционните за българското общество семейни традиции и ценности и за гарантиране правата на децата и правото на всеки български гражданин да избере свободно своето вероизповедание. Още много други са положителните страни на равенството между гражданския и религиозния брак, намиращи място паралелно в гражданското законодателство. Затова то съществува от дълго време в много страни по света, регламентирано по различен начин във всяка една от тях.


Проблематиката за узаконяване на равенството между гражданския и религиозния брак, обаче, има много страни. Преди всичко възникват съществените въпроси: Кои религиозни бракове ще бъдат приравнени – само на официално регистрираните вероизповедания, само на традиционните вероизповедания, само на вероизповеданията с условия на брак, подобни на тези на гражданския, или пък на всички вероизповедания? Как ще бъде регламентирано едно такова равенство – дали става въпрос за пряко пренасяне на религиозния брак в гражданско-правния порядък или за пренасяне при някакви условия? До каква степен пречките за сключване на граждански брак трябва да се възприемат от религиозния брак, и обратно? Дали религиозният брак ще поражда абсолютно всички правни последици на гражданския брак, или пък само някои от тях? Не са за подценяване и формалните въпроси: Как ще бъде регламентиран обменът на данни между гражданския регистър и религиозните институции? До каква степен държавата ще може да осъществява контрол над сключването на религиозните бракове? Не на последно място трябва да бъдат разгледани и процесуалните въпроси: Как ще се разглеждат унищожаването на брака и разводът? Каква ще бъде компетенцията на църковните съдилища в гражданско-правния порядък, преди всичко на съдилища от втора инстанция, намиращи се извън Република България? Решаването на тези и на още много други въпроси изисква едно задълбочено изследване, преди да се стигне до узаконяването на равенството между гражданския и религиозния брак.
Освен множеството положителни характеристики, един религиозен брак, който предизвиква правни последици в гражданско-правния порядък, може да има и отрицателно влияние. Вече споменахме, че в последните години броят на съжителствата на мъж и жена без брак е нараснал значително. Една от причините за това състояние е бягане от отговорността, произтичаща от правните последици, които предизвиква гражданският брак. Затова, ако един религиозен брак предизвиква същите тези правни последици, които предизвиква гражданският брак, то тези, които искат да ги избегнат, ще се въздържат от сключването на религиозен брак. Така ще се стигне до положението да съществуват множество двойки с фактическо съжителство без религиозен брак.


Всички тези новости, предложени от проекта за нов Семеен кодекс, изискват от Църквата и от нейните пастири още по-настоятелно в своята катехизация да акцентират върху ценностите на брака и всички негови конститутивни елементи, характеристики и цели. Трябва на всеки да стане ясно, че благото на личността и на човешкото и християнското общество пряко зависи от благоприятната ситуация на съпружеската и на семейната общност (срв. Gaudium et spes 47). Затова задачата на Църквата и на нейните пастири е да не съществуват християнски двойки без сключен църковен брак.