50 години от избирането на Йоан ХХІІІ: постоянен стремеж за мира между народите и обединението на християните

През март 1963 год. Папа Ронкали е удостоен с наградата „Балзан” за приноса му в каузата за побратимяването на народите в света. В онази епоха, Папа Йоан ХХІІІ се стреми да осъществява това главно по дипломатически път и със средствата, които в тези тежки години са на разположение и са позволени. Днес Анджело Ронкали е наричан „Пастира на мира”, а верните отблязват половин век от неговото избиране за Свети Петров приемник. Далечната 1958 год. дава на света нов Папа, Светипетров Приемник, който приобщава около себе си не само хора близки на Католическата църква, а и всички онези, които високо са оценявали неговите морални и хуманни идеали за мира в света.

1958-1963 са годините в които Папа Ронкали възглавява Универсалната Църква и влага в нейната мисия милосърдната братолюбива обич, основа за международното разбирателство и мирно съжителство. Този обаче исторически период не е един от цветущите, не е дори лесен, защото на световното сцена с устрем се изявяват не миролюбивите идеали, а необузданите стремежи за надпревара във въоръжаването и дори ядрените експерименти. Кризи заливат: Куба, САЩ, Съветския Съюз. Кризи, които както изтъкват експертите историци, поставят пред така наречените Велики сили сериозни предизвикателства, способни да се окажат драматични и съдбоносни за цялото човечество. За „студената война”, Папа Йоан ХХІІІ полага всички възможни усилия, с цел да бъде напрежението и враждебността изкоренени. За него властта и зависимостта на едни държави върху и от други е несправедливост, която заражда омраза, негодувание, недоверие, страдание. Много елементи са застъпени от Папа Йоан ХХІІІ в неговата енциклика Pacem in terris , която днес ясно и конкретно ни разкрива защо самият той, така наричаният „Добрият Папа”, когато говори за този изготвен от него църковен документ заявява:

„Миролюбивият човек е способен да върши и ражда добри за човечеството неща и това той може да постига дори по-успешно от най учения в света. Добросърдечният човек и хранителят на идеалите за братска обич и междучовешки мир свежда всичко към благия дух, към любовта”.

 
Преди възкачването на кард. Ронкали на Светипетровата Катедра, в неговата биография фигурира една важна за България дата (годината 1925), когато бива назначен за Апостолически Визитататор в тази предимно православна държава, където бъдещият Папа се среща с различни култури и религии. България със своята православна Църква, Турция с малобройната православна и католическа общност, 90 процента мюсюлмани, а останалата част евреи, и Франция – мирска държава с бележит религиозен плурализъм и начало на секуларизма. Тези три държави полагат и условията за втасване на кваса на богословската и пасторална акция в мисията на Ронкали. За Папа Йоан ХХІІІ тези години са от изключително важно значение, защото различните условия и норми, различните изисквания, различните постижения, разкриват в сърцето му богатството на християнската вяра и го въвеждат по нови пътища за провеждане на неговото свещенослужене.

„Не се стремя и не желая да бъда експерт в политиката, нито учител на стратегии или каквато и да е наука. В тези сектори преди мене има редица гении, а след мен те ще бъдат още по вече. Искам обаче да съм вещ и вдъхновен дарител на милосърдието и на истината”.

Това, пише Анджело Ронкали през ноември 1940 год. във „Вестника на душата”. В него наистина е живеела християнската любов, защото обич и грижа е давал на всички, а не само на католиците.

Турция и целият там народ са му скъпи. Страда Анджело Ронкали от факта, че на братята и сестрите турци не е дадена възможността да доловят и се убедят, че християнството е благотворно, бидейки благовестие.

В неговия „Дневник” на страницита с датата 26 юли 1963г. намираме следното откровение:

„В лицето на Исус Разпнатият обичам всички в тази страна и ме боли, когато чувам християни да говорят не добре за турците, защото разбирам, че тези християни не са доловили нищо от Светото Евангелие. Аз обичам турските братя и сестри, защото зная, че и те са предопределени за изкупление. Не се смущавам от това, че мои съмишленици във вярата католици ме критикуват за това ми отношение. За мене, като баща, пастир и Апостолически Администратор, обичта към всеки и всички е християнски дълг”.

Воден от този дух, Анджело Ронкали се стреми да опознава историята, реалната действителност на религиите, културите, традициите, социалните условия и политически положения, които го извеждат до лични убеждения, отношение и чувства. Вълнува го източната духовност. Високо оценява стремежа на турската държава да върви по пътя на новото, да се модернизира. Не приема обаче с примирение някои нарушения в спазване на законодателството на турската държава. Не се съгласява с незачитане на религиозните права, най вече тези на Католическата Църква.

Монс. Ронкали беше убеден, че пътят към християнското обединение и пътят към световния мир зависи от човешките сърца, от отношенията в братската солидарност, от истинската и незаинтересувана любов между хората, независимо от тяхната принадлежност, социален произход, вероизповедание и род. Той беше напълно сигурен в това, че само по този път може да бъде представен и засвидетелстван пред разединените братя и сестри християни, евангелския лик на Христовата Църква. Монс. Ронкали подържа становището, че пак със същите средства е възможно да се разкрие пред нехристиянските общности лика и характера на Църквата, защото Исус е Спасител на всички и е в състояние да говори на всеки, като го обогатява, пречиства от силата на злото и доказва, че е полезен за човечеството, което обединено може да живее по братски.

Ето какво твърди Монс. Ронкали през 1944 год. в проповед, която той изнася в Истанбул:
„Ние обичаме да се разграничаваме според вярата си: братя православни, протестанти, евреи, мюсюлмани, вярващи и невярващи. Обичаме също да казваме: „нашите църкви и нашия традиционен култ”. Естествено е, че различието на рода, езика и възпитанието са оставили до днес болезнени следи в човешкия живот, където още се усещат раните на разединението и тъгата в поставените помежду ни разстояния. Често смятаме, че е логично, всеки да се грижи за себе си и всеки да влага сили и енергия за собствената традиция или религия. Светото Евангелие обаче и католическите принципи сочат, че тази логика е погрешна и вредна за човешкото световно семейство. Исус – допълва преди 66 години монс. Анжело Ронкали – е дошъл, за да събори преградите. Исус е издъхнал на Кръста, за да въведе универсалното братолюбие. Исус е слязъл тук на земята, за да залее света с любов, която обединява около Него и в Небесния Отец Господ, всички хора и народи”.

Монс. Ронкали имаше възможността да свързва отношения не само с отделни личности, но и с институциите и цели народи, които по онова време, бяха положили разделни стени и живееха помежду си в неприязън и безразличие към Христовата Църква. Не могат да бъдат забравени намеси и изказвания относно държавите от източна Европа, сателити на бившия Съветски Съюз.

Бъдещият Папа Йоан ХХІІІ подържа доброжелателения взаимен диалог и в неговото учение е залегнал дълга, Христовата Църква да остане в свръхнационален неотралитет. Една независимост – обяснява самият той при получаване на наградата Балзан – с която Църквата свидетелства и защитава принципите за мира и сигурността за човечеството”.

Днес може да кажем, че тази плодотворна мисия, която е била следена с усърдие от монс. Анджело Ронкали е ясно отразена в неговата енциклика Pacem in terris и не напразно в онова време, всички долавяха у него живото отражение на това, което той вестеше и учеше народите, като истински миролюбив човек, който е в състояние да обедини хората чрез солидарността, един искрен служител на цялото човешко семейство.