Мисия

В днешното време на едно повече или по-малко принудително съжителство между различните култури и религии, както и на една галопираща и несъвместима глобализация, много християни си задават въпросите: какви са хоризонтите, които се отварят или затварят за мисията на Католическата Църква? Не би ли било по-полезно да се осъвременят кодифицираните вековни предположения на теория и практика?

В предишните ни предавания се срещнахме с удивителни насоки за мисията на Църквата, когато се запознахме с доминиращата култура, Релативизма и Идеологиите в съвременната епоха.
В зората на третото хилядолетие, „мисионерския мандат на Христос е повече от всякога актуален”, независимо че днешната епоха не е времето на огромните и громки завоювания. „Но споменът от едно славно минало – подчертава папа Бенедикт ХVІ – не може да пренебрегне сенките, които придружават евангелската дейност на латиноамериканския континент: не е възможно да се забравят страданията и безбройните неправди от колонизаторите на местните народи, на които често са бивали потъпкани основните човешки права”. Тези тежки думи биват, произнесени след завръщането на папа Ратцингер от Бразилия през месец май 2007 г. За съжаление, съвременните по-малко или повече явни нападки виждат в християнството само едно външно тяло, наложено със сила на другите култури: ако това е действително така, също и днес, би трябвало да се потисне всякакъв мисионерски порив. „Автентичните култури – продължава Светия Отец – не са затворени в самите себе си, нито вкаменени в един определен исторически момент, а са отворени, и търсят контакти с другите култури, надявайки се да достигнат универсалността в срещата и в диалога с другите форми на живот и с елементите, които могат да доведат до един нов синтез в който се уважава различието в начина на изразяване и тяхната конкретна културна реализация”.

Последните статистики говорят за едни стабилен католицизъм в около 17% от земното население, или казано в цифри малко повече от един милиард верни. На загубените територии в Европа и Америка, се противопоставя живителната сила на Африканския Континент. Земи, евангелизирани само в последните десетилетия, с постоянния важен проблем за инкултурацията.

„Този важен процес за проповядването на Евангелието на всички култури – казва Папата - не трябва да застрашава специфичността и целостта на вярата, а трябва да помага на християните да разберат и да живеят по-добре евангелското послание в собствената култура, за да могат за се противопоставят на практиките, които са в контраст са християнските задължения”.
Необичайно дългото послание на папа Ратцингер към католиците в Китай е знак на силна загриженост за обърканата и особена ситуация в тази държава. Бенедикт ХVІ не желае „един постоянен конфликт със законната власт: но в същото време не е може да се приеме една мекушавост към същата тази власт, когато се намесва в сфери, които се отнасят за вярата и дисциплината на Църквата”. Не пряко, Папата се обръща към патриотичната Асоциация, чрез която властите упражняват строг контрол върху Църквата, осъждайки на нелегалност този който не иска да им се подчини.
За да се преодолее напрежението и разделението породили се между верните, папа Ратцингер подканва да се избягват „взаимни съждения и присъди. При липсата на истинско пространство за свободата, за да се даде оценка на едно морално действие, трябва с особено внимание де се опознаят истинските намерения на заинтересуваната личност”. В същото време посланието подчертава че „претенциите на някой организми, желани от Държавата и чужди на структурите на Църквата, да се поставят над Епископите и да ръководят живота на църковната общност, не отговаря на църковната доктрина”.

Също и останалата част от Азиатския континент е един напълно нов и необятен сценарии, който се отваря за мисията на евангелизация на Църквата. Но тук дълбоко са вкоренени други антични религиозни традиции. Точно тук се целеше един от документите подписани от тогавашния префект на бившето Санто Уфицио, кардинал Ратцингер, който предизвика доста дискусии, а именно Декларацията Dominus Jesus от Септември 2000 година. В тази декларация бива не само отново посочен Христос като единствения път за спасението на човечеството, но също и факта, че другите религиозни традиции не могат да се възприемат нито като допълнителни нито като паралелни, независимо че не отхвърлят „действието на Христос и Светия Дух извън видимите граници на Църквата”.

Целта на този документ бе да се изчисти пътя от често срещаните двусмислия в много от Църквите. „Ако ние сме открили Господа – пояснява по-късно Кардинал Ратцингер – и ако за нас той е светлината и радостта в живота, и ако сме сигурни, че на този който все още не е открил Христос му липсва този съществен елемент, тогава е наше задължение за му поднесем тази съществена реалност. Не можем да държим за себе си радостта от вярата, а трябва да я разпространяваме, за да може да укрепва и в нашето сърце”.

„Свидетелстването на любовта – напомня папа Бенедикт – е сърцето на мисионерската дейност и касае всеки един от нас. Да служиш на Евангелието не бива да се счита за една авантюра, а за едно задължение, споделено във всяка една общност. Но ако мисионерската дейност не е водена от любовта, т.е. ако не извира от милосърдната Божия любов, рискува да се превърне във една чиста филантропична и социална дейност”.

Завършвайки, трябва да подчертаем, че „мисията на Църквата не е прозелитизъм. Тя развива, един вид привличане със силата на любовта, която извира от Кръста на Христос. И никога не трябва да липсва съзнанието, че Господ Исус Христос, преди остави своите апостоли и да се възнесе на небето, в подканата да проповядват Евангелието по всеки ъгъл на земята, им обеща: „Ето аз съм с вас през всичките дни, до края на света”.
Светла Чалъкова