Бенедикт ХVІ: Неизлечимо болните не трябва да бъдат изоставяни. За една "хуманизирана" медицина

(20.10.2008) - Една „високотехнологична”, но лишена от „достатъчно хуманност” медицина, крие опасността да смята болния за „нещо” и следователно да не зачита ненарушимото човешко достойнство. Именно с мисълта за „хуманизиране на медицината” , Папа Бенедикт ХVІ посрещна на аудиенция във Ватикана 300 хирурзи по повод провеждащия се национален конгрес на италианските хирурзи озаглавен „За една хирургия зачитаща болния”. В словото си Бенедикт ХVІ изтъкна, че болния не е предмет, а човешко същество, което освен медикаменти има нужда от една „медицина” на чувствата, на разбирането и уважението.


Папата посочи, че „специфичната мисия на медицинска и хирургическа професия се състои от преследването на три големи цели: излекуването на болния или ефикасно противодействие срещу болестта; облекчаване на болезнените симптоми, придружаващи болния, особено в напреднала фаза; грижата за болния във всичките му човешки очаквания”. Ако в миналото облекчаването на страданието не излизаше от границите на медицинската наука, ,отбеляза Папата, съвременното развитие на хирургическата техника допуска една нова опасност”:


„Изоставянето на пациента в момента в който се проявява невъзможността за постигане на значителни резултати. Вярно е обаче, че дори когато лечението няма перспектива, още много би могло да се направи за пациента: ако не може да се премахне страданието, може да бъде придружаван в неговия път, подобрявайки доколкото е възможно качеството на живот. Това не може да бъде подценявано, защото всеки отделен пациент, дори неизлечимо болния, носи със себе си една безусловна ценност и едно достойнство, което трябва да бъде уважавано и което трябва да бъде базата за всяко медицинско действие”.


Лекар и пациент, допълни Светия Отец, имат нужда от установяването на едно отношение на „взаимно доверие” при лечението - както при „смелата намеса за спасяване на живота”, така и чрез „обикновените средства - което има крайната цел да подсили болния, а не да създава заплаха за неговите крехки психологически сили”:


„Главната цел е постигането на истински терапевтичен съюз с пациента, който допуска лекаря да разпознае подходящите пътища за комуникация с отделния пациент. Тази комуникационна стратегия, зачитаща истинността на фактите, има за цел преди всичко да подкрепи надеждата, която е съществен елемент в терапевтичната среда”.


В тази „терапевтична комуникация”, констатира Папата, болния оценява лекаря гледащ към него „доброжелателно” , а от своя страна лекаря не трябва да смята пациента за „противник” в своята професия, а по-скоро за „активен и отговорен сътрудник”, дори във време когато се настоява за „индивидуална самостоятелност на пациента”:


„От една страна, неоспоримо е че трябва да се зачита самоопределението на пациента, без да се забравя обаче, че превъзнасянето на индивидуалната автономност води до един нереалистичен прочит на човешката действителност. От друга страна, допълни Папата, професионалната отговорност на лекаря трябва да го води към такова отношение, което има за цел истинското добро на пациента със съзнанието, че неговата специфична компетентност му позволява по-добре да оцени ситуацията, отколкото самия пациент”.

 
Накрая Папата посочи, че съществува една среда, която може да повлияе за оздравяването на болния и тя е семейството:

 
„В контекста на високо технологизираното съвременно общество се крие опасността пациента да бъде „опредметен”…и доминиран от правила и практики, които много често са изцяло чужди на неговия начин на съществувание….Същевременно, много е важно от терапията да не бъде изключвана житейската среда на пациента и по-специално семейството му…, което е важен елемент, за да се избегне неговото неизбежно отчуждаване, ако бъде оставен на високо технологичната медицина, която обаче е лишена от човешката чувствителност”.