30 години от кончината на Павел VІ, смел свидетел на Истината в диалог със съвременната култура

(05.08.08) Както припомни Бенедикт ХVІ по време на неделната молитва Ангел Господен, на 6 август 1978 г., празникът Преображение Господне, се завърна в дома на Отца, Папа Павел VІ. Един смирен и смел свидетел на Истината, апостол на мира, човек на диалога между народите и културите, който мъдро и далновидно съумя да доведе до завършек Втория Ватикански събор. Трийсет години след смъртта на Папа Монтини да припомним основните събития от неговия Понтификат:

“Fidem servavi”, “Опазих вярата”: в тези думи, произнесени само няколко дни преди смъртта, се съдържа целият Понтификат на Павел VІ. Един Папа, скромен и твърд, влюбен в Истината, който направляваше Светипетровата лодка през години трудни за Църквата и за света. Избран на 21 юни 1963 г., Папа Монтини веднага има пред себе си едно епохално предизвикателство: да доведе до завършек Втория Ватикански събор, започнат от Йоан ХХІІІ с ентусиазъм, но който рискува да остане незавършен. На Литургията за началото на Понтификата, на 30 юни 1963 г. Павел VІ не скри своите тревоги и очертава пред верните своята визия за Църквата:

“Ще защитаваме светата Църква от грешките на доктрината и на нравите, които вътре и вън от нейните граници заплашват нейната цялост и помрачават нейната красота; Ще се опитаме да съхраним и да засилим пасторалната добродетел на Църквата, представяща я свободна и бедна, в свойственото й състояние на майка и учител”.
 
Три месеца по-късно, на 29 септември, Папа Монтини открива тържествено втората сесия на Събора. В словото за откриването, изброява четирите цели на това изключително събитие: доктриналното изложение на природата на Църквата; нейното вътрешно обновление; засилването на единението сред християните и диалога на Църквата със съвременния свят. Павел VІ, който като архиепископ на Милано бе взел участие в първата съборна сесия, няма да бъде обикновен “нотариус на Събора”. Следи внимателно и отблизо работата, намесва се мъдро в по-деликатните обстоятелства. Закрива го на 7 декември 1965 г. с чувства на радост и вълнение:

“Concilium hoc nostrum posters eiusmodi Ecclesiae imaginem travet…
Този Събор поверява на историята картината за Католическата Църква, представена в тази зала, изпълнена с Пастири изповядващи същата вяра, вдъхващи същата любов, приобщени от същото единение в молитвата, дисциплината, дейността и – това което е прекрасно – всички желаещи едно само нещо, да поднесат самите себе си като Христос нашият Учител и Господ, за живота на Църквата и за спасението на света”.

През своите петнайсет години Понтификат, Папа Монтини работи усърдно за мира в света и чрез обновлението на мисионерското измерение на Църквата, подчертано в Насърчението “Evangelii nuntiandi”. Учредява Ден на Мира, който да се чества на всеки първи януари. И става апостол на мира по краищата на света със своите девет международни апостолически пътувания, стигали до петте континента. Паметно е неговото слово пред асамблеята на Обединените нации в Ню Йорк на 4 октомври 1965 г., неговият вик против войната:

“Jamais plus la guerre, jamais plus la guerre! C’est la paix, la paix… “
“Никога повече война, никога повече война! Мирът, мирът трябва да води съдбите на народите и на цялото човечество!”. Павел VІ не е безразличен към страданието на африканските народи, притиснати от мизерията. През 1967 г. е публикувана енцикликата “Populorum Progressio”. “Развитието – писа Папата – е новото име на мира”. Но, обяснява, трябва да бъде едно цялостно развитие “насочено към издигането на всеки човек, на целия човек”. Със Събора, Църквата е “опреснена”, дълбоко обновена. Мнозина обаче желаят да му дадат понякога прогресистко, понякога консервативно тълкуване, което не долавя автентичното значение на събитието. Следсъборните вълнения причиняват голямо страдание на Павел VІ, който обаче не престава да свидетелства Истината, убеден както св.Августин, че щастието не е друго освен радостта от истината, “gaudium de veritate”. По-впечатляващият случай в този смисъл е публикацията през 1968 г. на Humanae Vitae. Енцикликата, центрирана върху отговорната съпружеска любов, подчертава “не-то” на Църквата за употребата на изкуствени системи за зачатие. През годината символизираща контестациите Павел VІ е предмет, и от страна на католическия свят, на горещи критики, стигащи понякога и до обиди. Изборът на Папа Монтини бе болезнен, но дълго време обмислян. На 4 август 1968 г. по време на молитвата Ангел Господен, Папата обясни ясно мотивите:

“Нашата дума не е лесна, не съответства на употребата разпространяваща се днес, на удобна и привидно благоприятна за любовта и семейното равновесие. Желаем още да припомним, че нормата от Нас потвърдена не е Наша, а е собственост на писанията за живота, за любовта и за човешкото достойнство”.
 
Насърчител на “цивилизацията на любовта”, Павел VІ ще прибави към своите усилия за мира, един непрестанен и плодотворен икуменически ангажимент, с убеждението, че само ако са обединени, християните ще могат да бъдат фактор за помирение между народите. Историческа е неговата среща в Ерусалим с Вселенския патриарх Атенагора през 1964 г. Тяхната братска прегръдка развълнува католици и православни. Следващата година най-после е отменено отлъчването, което двете Църкви си бяха отправили през 1054 г. Стъпки напред са направени и в диалога с англиканците. През 1966 г. Павел VІ се срещна с архиепископа на Кентърбери, Майкъл Рамси. Три години след това е в Женева на визита на Икуменическия съвет на Църквите. Надарен с голяма чувствителност, през 1978 г. Павел VІ изживява драматичен момент, точно когато животът му е вече към своя край: отвличането на приятеля Алдо Моро. Директно отправи многобройни апели до “хората на Червените Бригади”, започвайки от Ангел Господен на 19 март, три дена след кървавото отвличане на улица Фани:

“Да се молим заедно с тези, които през тези дни страдат, носейки по-жив в себе си отпечатъкът на Христовото страдание: за семействата плачещи за своите близки, откъснати в изпълнението на техния дълг от една безсмислена убийствена омраза, която още веднъж пожела да заплаши мирното социално съжителство; да се молим за почитаемия Алдо Моро, наш близък, отвлечен при подла засада, с настойчивия апел да бъде върнат на неговите близки”.
 
Човек на голяма култура, любител на изкуството и на литературата, Павел VІ откри значението на меценатството, на Църквата поръчваща художествени творби. Скорцели, Манцу и Нерви са някои от по-известните автори работили за Светия Престол по времето на неговия понтификат. Укрепи Радио Ватикана и Папската академия на науките, насърчи хората на културата да служат на истината, да насърчават достойнството на човека създаден по образ Божи. Сред многобройните плодове на неговото Светипетрово служене трябва да бъде припомнена реформата на курията и тази за литургията и честването на юбилейната 1975 година. На 29 юни 1978 г., малко повече от един месец преди своята смърт, Павел VІ можа да каже като свети Павел, че е водил добрата битка на Евангелието:

“Нашата задача е същата като тази на Петър, комуто Христос даде повелята да утвърждава братята (Срв. Лк 22,32): това е задачата да служим на истината на вярата (...) Ето, Братя и Чеда, неуморното намерение, бдително, настойчиво, което ни движеше през тези петнайсет години понтификат. “Fidem servavi”! можем да кажем днес, със смиреното и твърдо съзнание, че никога не е била предадена святата истина”.