Наследници на Апостолите (Apostolorum Successores)

Църквата днес е същата, която основа Христос, и не може да бъде различна; или както казва свети Тома Аквински: “Апостолите и техните наследници са викарии на Бога в управлението на Църквата, учредена върху вярата и върху тайнствата на вярата. Затова, както те не могат да основат друга Църква, така и не могат да учат друга вяра или да установят други тайнства”. Затова в продължение вече на две хиляди години Църквата, която според изричната учредителна воля на нашия Господ Исус Христос е основана на апостолите (срв. Еф 2,20) и е построена неразрушимо върху трайни основи, които са апостолите на Агнеца (срв. Откр 21,14), е запазила непрекъснато своето апостолско наследство.

ХРИСТОС ГОСПОД установи своите апостоли и ги изпрати по целия свят, та участници в неговата власт, да осветяват, учат и управляват всички народи през всички дни чак до свършека на света (срв. Мт 28,16-20). Затова апостолите се погрижиха да установят свои наследници – епископите – та да може чрез тях повереното на апостолите послание да бъде продължено и след смъртта им, довършвайки тяхната служба и затвърдявайки делото им, грижейки се за стадото, в което Светият Дух ги беше назначил; и така те определиха хората, които след оттеглянето им да поемат тяхната служба, и реда на възлагането на това поръчение (срв. Lumen gentium 19-20; Christus Dominus 1; Деян 20,28). Според това божествено учредяване епископите, надарени със Светия Дух, са поставени за наследници на апостолите, като са установени в Църквата за пастири: учители на учението, свещеници на свещения култ, служители на управлението; тъй че който ги слуша, слуша Христа, и който ги отхвърля, отхвърля Христа и Този, който Го е пратил (срв. кан. 375 §1 ККП; Lumen gentium 21, 24; Christus Dominus 2).

“Нашият Господ основа своята Църква върху слабостта, но и върху верността, на определени човеци, апостолите, които не бяха нито богати, нито образовани, нито герои според човешките критерии, но на тях Той обеща постоянна помощ на Светия Дух”: казва свети Хосемария Ескрива. Тази помощ се дава и на техните наследници “чрез пророчество с възлагане върху им ръцете на свещенството” (1Тим 4,14). Светото тайнство на епископското ръкоположение дава на валидно ръкоположените пълно участие в свещенството на Христа (срв. 2Тим 1,6); като в лицето на епископите, подпомагани от свещениците, сам Господ Исус Христос присъства между своите верни (срв. Lumen gentium 21); или както казва свети Игнат Антиохийски: “епископът е жив образ на Отца” (τύπος τού Πατρος). Със самото епископско ръкоположение епископите получават участие в осветителната, учителската и управителната функция в Църквата; проповядвайки на всички народи Божието слово (срв. Рим 15,16; Деян 20,24), постоянно отслужвайки за верните светите тайнства (срв. 1Кор 4,1) и изпълнявайки своята ръководна длъжност (срв. Деян 20,28) (срв. кан. 375 §2 ККП; Lumen gentium 21). Първото необходимо условие, за да може да бъде упражнявана тази функция, е йерархическото общение с главата и с членовете на Епископската колегия (срв. кан. 375 §2 ККП; Lumen gentium 21); а второто условие е каноническото поръчение, което може да се състои във възлагане на определена църковна длъжност или в определянето на собствени поданици (срв. Lumen gentium 24, nep 2).

Посланието на епископите се изразява най-напред в проповядването на Евангелието (срв. Мк 16,15), за да може то да бъде запазено завинаги непокътнато и живо в Църквата; та апостолската проповед, която има своя израз във вдъхновените книги, да бъде запазена с помощта на Светия Дух чрез непрекъсвана приемственост във вид на апостолско предание до края на света (срв. Dei verbum 7-8; Lumen gentium 20, 24; Ad gentes 1; 2Сол 2,15). Епископите, които преподават апостолското учение в йерархическо общение с Римския Първосвещеник и с останалите членове на Епископската колегия, трябва да бъдат слушани от всички с почит и благоговение; и въпреки че не притежават прерогатива на непогрешимост, все пак, учейки в това тясно общение, те са автентични учители и съдии на вярата и на морала, които изразяват истинското и непогрешимо учение на Църквата (срв. кан. 753 ККП; кан. 600 ККИЦ; Lumen gentium 25; Christus Dominus 12).

Не по-маловажно е посланието на епископите в качеството им на разпоредници на Божиите тайни (срв. Christus Dominus 15; 1Кор 4,1). Чрез това свое поръчение епископите събират Божия народ отслужвайки светите тайнства, и по-специално светата Евхаристия, чрез които душеспасителни средства Църквата расте и се оживотворява непрестанно (срв. Lumen gentium 26). “Във всяка йерархически устроена християнска общност, която взема участие в олтарното тайнство под председателството на епископа,” – казва свети Тома Аквински – “се осъществява действителното единство на мистичното тяло на Христа, без което спасението е невъзможно”. Всяко честване на светата Евхаристия, дори когато е извършвано от свещеник, е подчинено на епископа, който има грижата да регулира и ръководи литургическите действия (срв. кан. 837 §1 ККП) и останалите свещенодействия (срв. кан. 838 §4 ККП), и да бди за тяхното законно и валидно отслужване съгласно заповедите на Господа и законите на Църквата, и в съответствие с всички законно признати в Църквата обреди (срв. Lumen gentium 26; Sacrosanctum concilium 4, 11, 22, 26; кан. 28 ККИЦ). 
Не на последно място е и управителната функция на епископите, които ръководят поверените на тях местни Църкви като собствени отци и пастири в качеството на викарии и посланици на Христа (срв. Lumen gentium 27). Управителната власт, която епископите лично упражняват от името на Христа (срв. Мт 28,18), е собствена, редовна и непосредствена, въпреки че нейното упражняване е зависимо от върховната църковна власт (срв. кан. 381 §1 ККП; кан. 178 ККИЦ). По силата на тази власт епископите имат право, а пред Господа и задължение, да издават закони за своите поданици, да извършват правораздаване, както и да уреждат всичко, което касае култа и апостолата в тяхната местна Църква. Управителната длъжност на епископите се състои в обичайната и всекидневна пасторална грижа и служение за тяхното стадо, водейки го към спасение посредством наличните душеспасителни средства, подражавайки на Добрия Пастир (срв. Lumen gentium 27; Christus Dominus 16).

Епископите са поставени да ръководят местните Църкви с тясното и необходимо сътрудничество със свещениците (срв. Lumen gentium 28; Christus Dominus 28); подпомагани от служението на дяконите (срв. Lumen gentium 29); и ползвайки се от помощта на всички миряни (срв. Lumen gentium 37; Christus Dominus 16).

Всички свещеници, диоцезни или монашески, участват в единение с епископа в единственото свещенство на Христа и го упражняват с него, бидейки негови верни сътрудници (срв. Christus Dominus 28). Самото единство в посвещаването и в посланието на Христа изисква йерархическо общение на свещениците с епископа (срв. Presbyterorum оrdinis 7). Затова всяко свещеническо служение, бидейки служение на самата Църква, може да бъде осъществено единствено в това тясно йерархическо общение (срв. Presbyterorum оrdinis 15). “Който жъне другаде, извън Църквата, разпилява Христовата Църква” казва свети Киприян. Подобен риторичен въпрос задава и свети Хосемария Ескрива: “Ако работят за своя сметка, без единство с Църквата, без Църквата, каква полза ще има техният апостолат?”; и отговаря: “Никаква! За своя сметка няма да постигнат нищо!”. 
Свещениците, от името на епископа, събират Божия народ (срв. Presbyterorum оrdinis 6); възвестявайки Евангелието като истински негови сътрудници (срв. Presbyterorum оrdinis 4); отслужвайки светите тайнства и извършвайки всяка една форма на апостолат, свързани отново с епископа; като по този начин изразяват неговото присъствие във всяка една общност от верни (срв. Presbyterorum оrdinis 5). Следователно било проповедническата дейност (срв. кан. 772 §1 ККП; кан. 609 ККИЦ) или делата на апостолат, било литургическите действия (срв. кан. 837 §1 ККП) или останалите свещенодействия (срв. кан. 838 §4 ККП) на всички свещеници – диоцезни или монашески, са под прякото ръководство на местния епископ, независимо от евентуалната възможност да притежават свой личен ординарий; по начин такъв, че нищо да не е изтръгнато от опеката на местния епископ (срв. кан. 678 §1 ККП; кан. 415 §1 ККИЦ).

Въпреки че миряните се ползват с подобаваща свобода в светските неща (срв. кан. 227 ККП; кан. 402 ККИЦ), все пак в своя единен живот и действия трябва винаги да спазват необходимото йерархическо общение с епископа (срв. кан. 209 §1 ККП; кан. 12 ККИЦ; Apostolicam Actuositatem 24), а особено когато се касае за дела на апостолат (срв. канн. 211, 216, 225 ККП; канн. 14, 19, 406 ККИЦ; Apostolicam Actuositatem 23), или за упражняване на получените харизми, колкото и важни и възвишени да са те (срв. Lumen gentium 7; Apostolicam Actuositatem 3). Това общение и подчинение на миряните на епископа е толкова важно, че определя християнския характер на живота им, плодоносния успех на делата им на апостолат, както и автентичността на евентуалните им харизми; което не означава, че делата на апостолат или харизмите трябва да бъдат институционализирани по някакъв начин, вкарвайки ги в някакви организационни рамки (срв. кан. 216 ККП; кан. 19 ККИЦ; Apostolicam Actuositatem 24).

Освен това, всяка една църковна длъжност или служба, която е част от йерархическото устройство на Църквата, упражнявана от духовници или от миряни (срв. канн. 228, 274 ККП; канн. 371, 408 ККИЦ), е производна от епископската длъжност, като се упражнява по викариен или упълномощен начин, възложена на лицето от страна на диоцезния епископ (срв. кан. 157 ККП). Затова, и в този случай се изисква действително църковно общение, липсата на което обезсмисля упражнението на съответната длъжност или служба (срв. кан. 149 §1 ККП).
Още от първите векове християните са разбирали и са поддържали това общение и подчинение спрямо епископа, смятайки го за безценен дар, получен от самия основател на Църквата, Исус Христос. Това ясно личи от думите на свети Игнат Антиохийски, който казва: “Бъдете подчинени на епископа, все едно на Исуса Христа! Не правете нищо без епископа! Защото тези, които са на Бога и на Исуса Христа, са със своя епископ”. 
Такава е Църквата, основана от Исуса Христа върху апостолите; такава е Църквата, в която вярваме, казвайки: “вярвам в една, света, католическа и апостолска Църква”; насърчени от думите на свети Иван Златоуст: “Не се отделяй от Църквата! Няма нищо по-силно от Църквата. Твоята надежда е Църквата; твоето спасение е Църквата; твоето прибежище е Църквата. Тя е по-висока от небето и по-широка от земята; никога не остарява, нейната сила е вечна”.  
о. Стефан Манолов