Велики Четвъртък. Папата на Кризмалната литургия: свещениците са призвани да държат буден света за Бог

(20.03.08) Свещениците са призвани да държат буден света за Бог: да не изтъкват никога самите себе си, нито да представят една Църква такава каквато те биха искали, а да бъдат слуги на всички в истината и в любовта. Това каза днес Папата на утринната литургия за благославянето на светите масла в базиликата Свети Петър, с която се дава начало на Пасхалната тридница. По време на ритуала 1600 свещеници от Римския диоцез подновиха свещеническите обети.

В проповедта Светият Отец се спря на свещенството и припомни, че свещеникът е призван да бди и да живее постоянно с поглед отправен към Бог, та светът да не забравя за Бог:

“Свещеникът трябва да бъде бдителен. Да стои на стража пред напиращите сили на злото. Трябва да държи буден света за Бог. Трябва да стои изправен: изправен пред теченията на времето. Изправен в истината. Изправен във вършенето на добро. Да стои винаги пред Господа, в дълбочината на душата си, да носи със себе си човеците при Господа, който на свой ред, носи всички нас при Отца. Трябва да носи в себе си Него, Христос, неговото слово, неговата истина, неговата любов”.
 
“Свещеникът – допълни Папата – трябва да бъде един праволинеен човек” и “дори готов да понася за Господа обиди”. Трябва също да служи, подражавайки на Христос, който дари себе си “до саможертвата за човеците”. Бенедикт ХVІ насърчи свещениците да не престават да се учат: да се учат да се молят “винаги отново и винаги по-задълбочено”; “да се учат да познават Господа в неговото Слово”, за да бъде ефикасно неговото разгласяне. Предупреди и за една опасност: тази когато свещеното...дълго време срещано... става навик”:

“Така угасва благоговейната почит. Обусловени от всички навици, преставаме да долавяме големият, нов и изненадващ факт, че Той самият присъства, че ни говори, че ни се дарява. Против тази привичка към необикновената действителност, против безразличието на сърцето трябва да се борим неуморно, признавайки винаги отново нашата неспособност и благодатта, стояща във факта, че Той се дава в нашите ръце”.
 
Освен това, измерението на послушанието. “Слугата – каза Папата – се подчинява: “Нека бъде не моята воля, а твоята” (Лк 22,42). С тези думи, в маслинената гора Исус разреши решаващата битка против греха, против бунта на падналото сърце”:

“Грехът на Адам се състоеше във факта, че той искаше да реализира своята воля, а не тази на Бог. Изкушението на човечеството е винаги това да бъде изцяло независимо, да следва само собствената воля и да счита че само така ще бъдем свободни; че само благодарение на една подобна неограничена свобода човекът би бил напълно човек, би станал божествен. Но именно така се изправяме против истината”.
 
Свободни сме – продължи Папата – само в “споделянето на нашата свобода с другите” и “ако изпълняваме волята на Бог. Това фундаментално послушание, което е част от човешкото естество, става още по-конкретно в свещеника”:

“Ние не разгласяме самите себе си, а Него и неговото Слово, което не можехме да създадем сами. Не създаваме Църквата такава каквато бихме искали да бъде, а разгласяме Словото на Христос по верен начин само в единението на неговото Тяло. Нашето послушание е вяра с Църквата, мислене и говорене с Църквата, служене с нея. Част от това е винаги и това, което Исус предсказа на Петър: ‘Ще бъдеш заведен където не искаш’. Това оставяне да бъдем водени където не желаем е едно съществено измерение на нашето служене, и е именно това, което ни прави свободни. В това оставяне да бъдем водени, което може да бъде противно на нашите идеи и програми, живеем нещо ново – богатството на Божията любов”.
 
Накрая Папата се спря на жеста на умиването на нозете, с който Христос, “истинският Първосвещеник на света” казва, че иска да “бъде слуга на всички”:

“С жеста на любовта докрай Той умива нашите мръсни нозе, със смирението на своето служене ни пречиства от болестта на нашата гордост. Така ни прави способни да станем сътрапезници на Бог. Той слезе, а истинското изкачване на човека се реализира сега в нашето слизане с Него и към Него. Неговото издигане е Кръстът. Това е най-дълбокото слизане и като любовта стигаща докрай, е същевременно върха на изкачването, истинското ‘издигане’ на човека”.