Монашеският живот - отживелица или път към друго измерение

За много от младите хора един от най-вълнуващите ги въпроси е какво е тяхното място в света, какво е тяхното призвание. Един от хубавите пътища, които Исус предлага, е именно пътя на монашеския живот като дар за Бога и за хората.


Нека да видим и конкретните данни относно положението на монасите и монахините в света. Общо те са повече от един милион, около милион и 32 хиляди. Монасите свещеници са 137 хиляди.Монахините, които са много по-многобройни са 836 милиона. Ако видим нещата от географска гледна точка, разпределението не е равномерно. Докато званията намаляват в Западна Европа, САЩ и Канада, в Латинска Америка няма промени. Има голям растеж на званията в Азия, в Индия, във Виетнам, в Корея, в Индонезия, във Филипините и в много държави от Африка. От гледна точка на бройката положението не се е променило особено през последните 30-40 години. Горе долу цифрите са същите, променя се само разпределението по континенти, един континент има повече звания, в друг континент, като Европа или Северна Америка, се вижда определена стагнация. В тази картина е и нашата България, където званията са все още малко, но има млади хора, които намират смелост да кажат Да на Господа. До момента Католическата църква в България има 10 монаси и 20 монахини, а през миналата година две сестри от Раковски от Обществото на сестрите францисканки на Пресветото сърце Исусово дадоха вечни обети. Макар и малко, тези нови звания са знак на надежда за бъдещето на Църквата в България.

Някои смятат, че монашеския живот е отживелица и в наше време няма нужда от него. Кардинал Роде, обаче, който е председател на Конгрегацията на богопосветените, не е съгласен с това твърдение.

Това е едно смело свидетелство, което дава сила на света. Това свидетелство представя едно предизвикателство пред съвременния човек. Във всяка част на света богопосветените мъже и жени се стремят с живота си, даден от любов, да отговорят на непрекъснатите изблици на омраза и насилие, които царят по нашата земя. Със своето целомъдрие те се противопоставят на разпространението на хедонизма и егоизма, с бедността си и вниманието си към последните, най- малките и изоставените, дават конкретен отговор на жаждата за пари и власт, с дара на послушанието, избрано доброволно, отговарят на индивидуализма и релативизма, които нападат нашето общество и го правят безплодно и лишено от надежда. Това е основното свидетелство на монасите и монахините в съвременния свят.

Ако днес повечето общества вече са напълно секуларизирани, и хората обръщат все по-малко внимание на духовното има ли смисъл да оставиш всичко и да се затвориш в манастир?

Според Светия Отец, който споменава проблема за секуларизацията в много свои речи, средството, което дава Църквата, и което трябва да използват и монасите и монахините, е да свидетелстват първенството на Бога, на духовното, в този свят, толкова заслепен от материалните блага, да показват, че само Господ, само Бог може да удовлетвори сърцето на човека, в него човекът може да намери своята радост, своята надежда и всъщност смисъла на живота си. Мисля, че това е основното свидетелство, което богопосветените дават днес на света: че този живот, животът в рамките на земното съществуване не е всичко, че човекът е създаден за по-големи неща, по-продължителни, създаден е, за да иде един ден при Господа и да живее с Него, да бъде с Него. Това е основното свидетелство на монасите, на богопосветените днес.

Все по малко хора избират пътя на монашеството, но учудващото е, че в 21 век расте броя на желаещите да живеят в клаузура.

Мисля, че е разбираемо. Животът в клаузура привлича, защото е специфичен, има много ясна идентичност, прозрачен е за манталитета на младите поколения днес, докато активния живот, или званието на активните монаси и монахини, поражда съмнения в много младежи, защото например държавата е взела под свое ръководство дейностите, които преди са правели монасите и монахините, като например училищата, възпитанието, обучението, грижата за болните и т.н. Всички тези дейности днес ги прави държавата. Затова често монасите и монахините не виждат в това ясно призвание за себе си. В живота в клаузура естествено държавата не се намесва и призванието за монашески живот в клаузура се явява неподправено и в цялата си сила и красота.

Според една стара поговорка светци има само в рая. Ако днес Св. Франциск от Асизи, Св. Игнаций Лойола, св. Иван Боско се върнат дали ще познаят своите ордени и какво биха им казали?

Мисля, че общо взето биха казали същото, което са казали навремето. Биха казали, че Бог е единствената надежда на човека, единствената противоотрова срещу смъртта, единственият, който дава смисъл на живота, единственият, който дава безкрайни хоризонти пред човешката съдба. В Него те са видели, намерили и изпитали свободата, радостта, смисъла на живота. Биха казали същото нещо днес.

И накрая кардинал Роде посочва защо си струва да се посветиш на Бога:

Ако един младеж е взискателен към себе си и чувства своето призвание, чувства, че е роден за нещо голямо, за нещо, за което си заслужава да дадеш живота си, мисля, че това е точно Божието царство. Евангелието на Исуса Христа, известено и изживяно по този начин, във всекидневния живот, е фактически най-хубавото, най-голямото нещо, нещото, което има най-много смисъл и което дава смисъл на човешкия живот. Мисля, че това може да запълни и да даде смисъл на нашето съществуване. Да познаваш Исуса Христа, да живееш живота му, да живееш в общение с братята, които имат същата вяра и да известяваш тази радост и тази свобода,която Господ носи и дава на всеки човек.