Папата: Паслание за мира 2007

Послание на Папа Бенедикт XVI за Световния Ден на мира 2007

Човешката личност, сърцевина на мира

 

В началото на новата година, желая да се обърна към Държавните управници и Отговорните за нациите, а така също и към всички мъже и жени с добра воля, към които отправям моите пожелания за мир. Специални пожелания, най-вече към хората изживяващи болка и страдание, към онези, които са заплашени от насилието и от силата на оръжията и тези, на които достоинството е потъпкано и очакващо човешка и социална реабилитация. Обръщам се към всички деца, които със своята присъща невинност обогатяват света с доброта и надежда и с болките си ни стимулират да бъдем градители на справедловистта и мира. Мислейки за тях, за децата и най-вече за онези, чието бъдеще е така силно компроментирано от експлоатацията и лошото в безкрупулните хора и във връзка Световния Ден на Мира, желая вниманието на всички да се концентрира върху темата: Човешката личност, сърцевина на мира. Уверен съм, че зачитайки човека, мирът се гради, а градейки мира се раждат перспекивите за един истински, всестранен и пълноценен хуманизъм. Така се подготвя спокойното бъдеще за новите поколения.

 Човешката личност и мирът: дар и дълг

Светото Писание гласи: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Gn 1,27). Точно защото е образ на Бога, човешкият индивид има достоинство на личност; той не е само нещо, а някой, способен да се познава, да се владее, свободно да се отдава и да влиза в общение с другите личности. В същото време, той – човекът е призван за Завет със своя Създател, призван е да Му отговори с вяра и любов, каквито никой друг на Негово място не може да даде. В тази завидна перспектива, долавяме поверения на човека дълг да засилва в себе си любовта и да действа за развитието на света, обновявайки го в спаведливостта и мира. Свети Августин ефикасно поучава със синтеза: “Бог, който без наша намеса ни е сътворил, не е желал да ни спаси без помоща ни”. Ето защо, необходимо е всички човешки същества да подхранват съзнанието за двустранния аспект на дара и дълга.

Мирът е едновременно дар и задължение. Ако е истина, че мирът между хората и народите – или способността да се съжитества единени едните с другите, градейки справедливи и солидарни отношения, представлява един непрестанен и неуморен дълг, то самият мир е дар от Бога. Мирът е една характеристика на самата божествена намеса, която се проявява както при създаването на вселената и хармонията в нея, така и при изкуплението на нуждаещото да бъде спасено от безредието на греха човечество. Творение и изкупление са двете изходни точки, които правят разбираем и които тълкуват смисъла на нашето съществуване тук на земята. В словото си от 5 октомври 1995 год. пред Генералната Асамблея на Обединените Нации, моят почитан предшественик Йоан Павел ІІ бе казал, че ние “ не живееме в един ирационален и лишен от смисъл свят /..../ в него има морална логика, която осветлява човешкото съществуване и прави диалога между хората и народите възможен”. Транцеденталната “граматика”, или съвокупността от норми за лично поведение и взаимните връзки между хората в зависимост от правдата и солидарността, е вписана в съзнанието, у което се отразява всемъдрието на Божия промисъл. Както неотдавна пожелах да подтвърдя “ние вярваме, че в началото е вечното Слово, Разума, а не Ирационалността”. Мирът е следователно един дълг за всеки и един личен отговор в зависимост от божието провидение. Критерият, от който трябва този отговор да се вдъхновява не може да не е зачитането на “граматиката”, вписана в сърцето на човека от божествения Негов Създател.

В тази перспектива, нормите в естественото природно право не могат да бъдат въприемани като наложени от вън закони, почти нарушавайки свободата на човека. Напротив, те трябва да бъдат приемани като една покана, да бъде неотклонно и напълно осъществен универсалния божи промисъл, вписан в природата на човешкото същество. Ръководещи се от тези норми, народите със съответните свои култури, ще могат да се приближават до най-великата тайна, каквато е Божията тайна. Признаването и зачитането на природните закони градят и днес най-сигурната база за диалога между верните, последователи на различните религии и между верните и невярващите. Това е една важна изходна точка за срещата, и следователно главно условия за автентичния мир.

 Правото на живот и на религиозна свобода

Дългът за зачитане на достоинството на всеки човек, в чиято природа се отразява лика на Създателя, води до извлечение на истината, че с човека не може да се борави по свой избор и вкус. Онзи, който притежава политическа, техническа или икономическа власт няма право да погазва и незачита правата на другите, по-малко от него властни и облагодетствани. Бездруго, върху основата на правата за всички се гради мира. Оценявайки това, Църквата е вестител на тези неприкосновенни човешки права. Най вече, тя защитава зачитането на живота и на религиозната свобода за всеки без изключение. Зачитане правото на живот във всичките му фази на развитие установява неприкосновен принцип от голяма значение: животът е дар, който не принадлежи изцяло на субекта, т.е. на човека. Също така, определението за право на религиозната свобода поставя човека във връзка с трансцеденталното Начало, което не зависи от човешката воля. Правото на живот и на свободно изповядване на личната вяра в Бога не е власт на човека. Мирът се нуждае от това да бъде установено едно разграничение между това, което е възможно и онова, което не е: по този начин ще бъдат избягвани несъстоятелните намеси в наследството от ценности, каквото е самият човек.

Относно правото на живот, нужно е да се отрази и осъди злоупотребата, която се прави с него в съвременното човешко общество: заедно с жертвите на въоръжените конфликти, на тероризма и различните форми на насилието, фигурират и мълчаливи кончини, провокирани от глада, абортните практики, експериментите с човешки ембриони и евтаназията. Как да не разпознаеме във всичко това, накърнение и подриването на мира? Абортът и експрериментите с ембриони са пряко отричане на готовността на човека да приеме другия подобен на него, което условие е неотменно за установяването на трайни и сигурни връзки на мира. Относно свободното изповядване на личната вяра,откриваме още една следа на липса на мир в света, очертана от трудностите, с които както християните, така и последователи на другите религии срещат често при публичното и свободно изповядване на своите религиозни убеждения. Говорейки главно за християните, трябва с болка да изтъкна, че те освен да бъдат възпрепятствани понякога, в някои държава са дори преследвани, и в последно време жертви на трагични епизоди на ожесточено насилие. Съществуват режими, които заповядват за всички една единствена религия, докато други подклаждат не насилствено преследване, а систематическо културно осмиване на религиите. Във всеки случай, не се зачита едно от основните човешки права, който факт сериозно се отразява на мирното съжителство. Всичко това не може да не зароди един манталитет и отрицателна култура по отношение на мира.

  Природното равенство на всички хора

В основата на не малкото напрежения, които заплашват мира са залегнали много несправедливи неравенства, все още трагично присъстващи в света. Между особено вредните елементи са, от една страна неравенството в притежанието на първостепенните блага, като прехрана, вода, дом, здраве; от друга, постоянното неравенство между мъжа и жената в ползване на основните права.

За изграждането на мира, от голямо значение е признаването на неприкосновенното равенство между всички хора, което право произхожда от общото трасцедентално човешко достоинство. Следователно, равенството на това ниво е едно общо благо, вписано в онази природно естествена “граматика”, градяща се от самия Божи промисъл за сътворението; едно благо, което не може да не бъде очаквано и да е незачитано без да провокира тежки последствия, излагащи мира на риск. Сериозната липса, от която страдат много народи и най-вече африканския Континент са първопричина за ожесточени отмъщения и задълбочават болезнената рана нанесена на мира.

Причина за социална несигурност е и недостатъчното внимание относно положението на жените. Мислите ми са насочени към онези жени, които са експлоатирани и третирани като предмети и лишавани от зачитане на достоинството им; мисля също в различен от този контекст за натрапчивите в някои култури антропологически гледища, които поставят жената в една още по-силна зависимост от мъжа, с изключително вредни последствия за нейното човешко достоинство и за ползването й с същите на мъжа права за основните свободи. Не може да се заблуждаваме, че мирът е несигурен докато не бъдат превъзмогнати тези форми на дискриминация, които накърняват личното достоинство, вписано от Създателя във всяко човешко същество.

 “Екологията на мира”

Йоан Павел ІІ пише в своята енциклика Centesimus annus пише: “Не само земята е била дарена от Бога на човека, за да я владее и се ползва от нея, зачитайки първоначалната природна хармония за доброто, въз основа на която тя – земята е била поверена от Всевишния; човека също е Божие дарение на самия него и следователно, той – човекът трябва да зачита естествената и морална структура, с която е удостоен и която е му е поверена от Създателя. Зачитайки този именно дар от Твореца, човекът, заедно със своите подобни, би могъл да даде живот на един нов свят на мира. Следователно заедно с природната екология съществува екология, която можем да наречем “човешка”, и която от своя страна изисква една “социална екология”. Всичко това гласи, че ако човечеството има миролюбиво сърце, то трябва винаги да се съобразява с съществуващата връзка между природната екология, или зачитането на околната среда и природа, и човешката екология. Опитът доказва, че всяко държание, което не респектира околната среда провокира сериозни вреди на човешкото съжителство, и обратното. Винаги и все повече изпъква неразривната връзка между мира с природата и мира между хората. Единият и другият съставляват самия мир Божий. Поезията-молитва на св. Франциск, позната под името “Песен на брата Слънце”, гради един прекрасен и винаги съвременен пример, на това екологическо многообразие на мира.

Успяваме да доловим, колко е тясна връзката между двете екологии и все по-сложния проблем с всеки нов ден, какъвто са енергийните запаси. В послените години, вече девет Нации са устремно включени в индустриалното производство, увеличавайки енергийте си нужди. Всичко това провокира надпревара за присвояване на съществуващите рисурсии, който процес е несравним с предишните ситуации. Междувременно, в някои райони от планетата все още се живее в условия на голяма изостаналост, където развитието е практически в застой и по причина на разстежа на разноските по енергийните снабдявания. Какво е бъдещето на тези народи? Какъв вид развитие или неразвитие ще им бъде наложено от недостига на енергийните запаси? Какви форми на несправедливост и антагонизъм ще са повод за прибягване към енергийните източници? И как ще реагират изключените от това, така да се каже надбягване? Това са въпроси, които поставят на първа линия, до колко зачитането на природата е тясно свързано с нуждата да бъдат изградени между хората и Нациите отношения, които държат сметка и се съобразяват с човешкото достоинство и са способни да задоволят първостепенните автентични човешки нужди. Незачитането и рушенето на околната среда, едно несъобразяващо се и егоистично ползване на природата и необузданото прахосване на земните рисурии, провокират накърнение, конфликти и войни, защото са плод на нехуманния контекст за развитие. Едно развитие, което се ограничава до техническо-икономическия аспект, пренебрегвайки морално-религиозното измерение, не би могло да е пълно човешко развитие и е осъдено на фалит, поради факта, че е едностранчиво и подбужда рушителните способности на човека.

 Ограничени гледища за човека

Следователно в атмосферата на настоящите трудности и международно напрежение, се налага да се наемем, за да дадем живот на една хуманна екология, която подпомага разстежа на “дървото на мира”. За да се започне подобна кауза е нужно преди всичко да бъдат народите ръководени от онова човешко гледище, което не е покварено от идеологически и културни предубеждения или от политически и икономически интереси, които предизвикват омраза и насилие. Логично и разбираемо е, че човешките гледища се менят в зависимост от различните култури. Онова, което не може да бъде прието, е че се градят антропологически канцепция, носещи в себе си зърното на противопоставящите се позиции и на насилието. Не могат също да бъдат приети и удобрени концепциите за Бога, които стимулират чувства на неприязън към свои подобни и прибягване към насилие по отношение на тях. Това е един аргомент, който заслужава да бъде с яснота изложен: една война, в името на Бога, е винаги неприемлива! Когато известно определение или понятие за Бога е положено в основата на криминални действия, означава, че тази концепция е вече преобразена в идеология.

Днес обаче, мирът не е проблематичен само поради конфликта между гледища, умолавожаващи човешката личност, т.е. поради конфликта между идеологиите. Мирът е застрашен и от безразличието към това, което истинската човешка природа гради. Много съвременници отричат съществуването на една специфична за човека природа и по този начин откриват път за най-екстравагантни интерпретации на главните елементи, градящи човешкото същество. И относно този въпрос, е нужна яснота: едно нестабилно гледище за човека, което отстъпва място на всяка, дори екцентрична концепция, само от части допринася за мира. В действителност, възпрепятства автентичния диалог и дава път на диктаторски позиции, изоставайки самия човек незащитен, уязвим и следователно, лесна плячка на опозизията и насилието.

 Човешки права и международни Организации

Истинският и траен мир изисква зачитане на правата на човека. Ако обаче тези права се базират на една променяща се концепция за човека, как е възможно тези същите права да не са лесно уязвими и да не са нестабилни? Тук изпъква ясно очертания и дълбок недостиг за една релативна концепция за човека, още повече, ако се касае за определяне и защита на правата му. Правата се формират и представят като абсолютни, обаче основата, върху която са положени е относителна. Трябва ли да се шокираме, ако пред “неудобни” нужди очертани от едно или друго човешко право, е възможно някои да го отрича или да реши, че то трябва да бъде отхвърлено? Само ако човешките права се базират върху обективните инстанции за дадена от Създателя на човека природа, същите права могат да бъдат приети и подтвърдени без резерва. Естествено е, че правата на човека приемат в себе си и задължения. По този въпрос конкретно определя махатма Ганди: "Реката Ганг на правата извира от планината Хималаи на задърженията”. Само ако тези сентенции са ясно очертани, човешките права, които днес са подложени на непрекъснати изпитания и нападки, могат да бъдат подходящо и достатъчно защитени. Без тази яснота, се стига до използване на израза “човешки права”, чието съдържание е съставено от различни помежду си обекти: за някои, човешката личност със своето неприкосновено достоинство е с винаги валидни права, навсякъде и за всеки; за други, става дума за човешка личност с променливо достоинство и права винаги договорими, относно тяхното съдържание и смисъл, в зависимост от времето и мястото.

Със защитата на човешките права, са заанажирани международните Институции и по-специално, Организацията на Обединените Нации, която с Универсалната Декларация от 1948 год. очертава основния дълг - зачитането на правата на човека. Тази Декларация се приема като един вид поет от цялото човечество морален дълг. В това е залегнала една дълбока истина, най-вече ако описаните в Декларацията права се приемат като основа не само при взетото от асамблеята решение и позиция, но преди всичко като база в самата човешка природа и в неприкосновеното достоинство на човека, създаден от Бога. От значение е, международните организми да не загубват от вниманието си природната естествена база на човешките права. Всичко това ще ги предпази от все по-сериозната и натрапчива запаха, да се подлъжат от една само позитивистична интерпретация на тези права. Ако това наистина се случи, международните Институции ще се окажат несъстоятелни и неспособни в справянето им с дълга, да защитават основните права на човешката личност и на народите, главна предпоставка за самото тяхно съществуване и дейност.

 Международното хуманитарно право и вътрешното национално право на Държавите

Изхождайки от познанието, че съществуват неприкосновени човешки права, неразривни със самата природа на човека е изготвено международното хуманитарно право, за чието спазване Държавите са длъжни и във време на война. Тази норма обаче не намира коректно осъществяване, освен в миналото, при някои ситуации на война, създадени в последно време. Един пример е случилото се в конфликта, който преди един месец се разви в Южен Ливан, където дългът за защита и подпомагане на невинните жертви и за предпазване да не бъде гражданското население въвлечено, в по голямата си част бе неизпълнен. Болезнената драма на Ливан и новоизменящите се конфликти, преди всичко от както терористичната заплаха включи в действие невероятни начини на насилие, се налага, межддународната общност да препостанови хуманитарнното интернационално право и да го прилага при всички настоящи положения на въоръжени конфликти, включително онези, които не са внесени в международното право в сила.Освен това, тероризмът изисква задълбочен размисъл относно етическите граници, които са присъщи на ползваните днес средства за защита на националната сигурност. Все по-често, конфликтите не биват декларирани, най-вече когато са провокирани от терористични групи, решени да постигнат с цената на всичко своите цели. Пред тези потресающи сцени от последните няколко години, Държавите не могат да не почувстват нужда, да се придържат към по ясни и точни норми, които да са в състояние с ефикасност да се противопоставят на драматичните събития и развой, на които те самите са свидетели. Войната винаги е едни неуспех за международната общност и една сериозна загуба за самото човечество. В случай, че въпреки всичко се стига до нея, нужно е поне спазване на основните принципи за хуманност и фундаменталните ценности за цивилизованото съжителство, при установените норми за поведение и морал, които ограничават колкото това е възможно повече вредите, и се стремят да уталожат страданието на гражданското население и всчики жертви от конфликта.

Другият елемент, който обезпокоява е изявеното в последно време от някои Държави намерение да притежават ядрени оръжия. В последствие на това се забелязва засилване на несигурната обстановка и страха от възможна атомна катастрофа. Всичко това връща душите назад във времето, към мъчителното безпокойство от периода на така наречената “студена война”. След нея, надеждите бяха силни, че атомната опастност е завинаги повалена и надвита и че човечеството най-после би могло да си оттъхне от напрежението. Колко актуално се представя днес Вторият Ватикански Събор: “Всяко военно действие, което цели разруха на цели градове или дори райони с цялото тяхно население е едно престъпление срещу Бога и срещу човека, който е длъжен решително и безвъзвратно да отхвърли такива акции. За съжаление, застрашаващи сенки продължават да се трупат на хоризонта на човечеството. Пътят, който може да осикури едно мирно бъдеще за всички е очертан не само в международните споразумения за неизготвянето на атомни оръжия, но и от поетия дълг за решителното намаление и крайно унищожение на тези оръжия. Нищо не бива да бъде пренепрегнато за постигането на такива обективи! Става дума за съдбата на цялото човешко семейство!

 Църквата покровителства превъзходството на човешката личност

 

В края, желая да отправя апел към Божия Народ, за да може всеки християнин да се чувства заангажиран и да бъде неуморен градител на мира и ревностен защитник на достоинството на човека и своите неприкосновени права. Признателен на Господа, че го е призовал да принадлежи на Неговата Църква, която в света е “знамение и закрила на превъзходството на човешката личност”, християнинът няма да се умори да проси от Всевишния основното благо на мира, което е от такова голямо значение за всеки. Той, християнинът ще усети сладостта и гордостта да служи отдавайки се всеотдайно на каузата за мира, като предлага своята помощ на братята, най-вече на тези които страдат освен в бедност и лишения, са лишени също от това ценно благо. Исус ни е откровил, че “Бог е любов” (1Gv 4,8) и че най-важното и най-голямо звание за човека е любовта. В Исуса Христа можеме да откриеме върховния смисъл на това да бъдем възторжени защитници на човешкото достоинство и смели градители на мира.

Нека следователно, никога да не намалява и да не липсва приноса на всеки верен в подкрепата на един истински и цялостен хуманизъм, както поучават енцикликите Populorum progressio и Sollicitudo rei socialis, чието публикуване преди 40 и 20 години ще честваме през настоящата година. На Царицата на Мира, Майка на Исуса Христа “наш мир” (Ef 2,14) поверявам моята гореша молитва за цялото човечество, днес в началото на 2007 год., на която, въпреки опастостите и проблемите, гледаме със сърце, пълно с надежда. Нека, Дева Мария да ни покаже в своя Син, Пътя на мира и да освети очите ни, за да умеем да разпознаваме Божествения Лик в лицето на всеки човек, сърцевина на мира!

Ватикана, 8 Декември 2006


Превод: Кр. Кемалова

Catechismo della Chiesa Cattolica, 357
Sermo 169, 11,12: PL 38, 923
Omelia all'Islinger Feld di Regensburg (12 settembre 2006)
Congregazione per la Dottrina della Fede, Lettera ai Vescovi della Chiesa Cattolica sulla collaborazione dell'unomo e della donna nella Chiesa e nel mondo (31 maggio 2004)
Cost. post. Gaudium ed spes
Vonc. Ecum. Vat.II