Постсинодален документ на папата: милосърдие и интеграция за всички семейства

Милосърдие и интеграция: това е основното ядро в постсинодалното Апостолическо насърчение „Amoris Laetitia» («Радостта на любовта“), подписано на 19 март от папа Франциск и разпространено днес. Документът съдържа резултатите от двата Синода за семействата, учредени от папа Франциск през 2014 и 2015, чиито заключителни доклади са широко цитирани, заедно с документите и учението на неговите предшественици и многобройните катехистични поучения на самия Франциск. Както и при други папски документи, в „Amoris Laetitia» папата се позовава на приноса на различните Епископски коннференции в света и цитира видни личности като Мартин Лутер Кинг и Ерих Фром.

Апостолическото насърчение е подразделено на девет глави и е посветено на любовта в семейството. Папата подчертава значението и красотата на семейството базирано на неразривната връзка между един мъж и една жена, но същевременно засяга и трудностите на някои хора, като разведените и повторно сключили брак, и насърчава църковните пастири към дълбок размисъл.

1. В светлината на Словото

Позовавайки се на заглавието на първата глава на своето Апостолическо насърчение папата развива своето размишление, изхождайки от Свещеното Писание, позовавайки се по-специално на псалм 128, характерен както за еврейската брачна литургия, така и за християнската. Библията – посочва папа Франциск – „е населена от семейства, от поколения, от истории на любов и семейни кризи“ (AL 8) и изхождайки от този факт, може да се отбележи, че семейството не е един абстрактен идеал, а „изкусна задача“ (AL 16), изразена в нежността, но която се съпостави и с греха още от началото, когато любящата връзка се превърна в господство (AL 19). Ето защо, Словото Божие „не се проявява като последователност от абстрактни текстове, а като спътник и за семействата, които с в криза или преминават през страдания, и им показва целта на тяхното пътуване“.

2. Реалности и предизвикателства за семействата

Папата припомня многобройните предизвикателства за съвременните семейства: от миграционния феномен до идеологическото отричане на пола (джендър идеологията); от културата на временното до мисленето против раждаемостта  и биотехнологиите в сферата на прокреацията; от липсата на работа и дом до порнографията и злоупотребата с малолетни; от вниманието към хората с увреждания до уважението към възрастните; от юридическата деконструкция на семейството до насилието срещу жените. «Без вслушване в действителността не е възможно да се разберат нито изискванията, нито призивите на Светия Дух», отбелязва папата. Също така, че крайният индивидуализъм прави много трудно себедаряването. Затова папа Франциск настоява, че е необходимо да се даде пространство на формирането на съзнанието на верните: «Призвани сме да формираме съзнанието, а не да претендираме да го заменим. Исус предлагаше взискателен идеал, но никога не губеше близостта и състраданието си към слабите хора, като самарянката и прелюбодейката».

3. С поглед отправен към Исус: призванието на семейството.

Трета глава е посветена на някои съществени елементи от учението на Църквата за брака и семейството. Тази глава е от особена важност, защото в своите 30 параграфа, илюстрира призванието на семейството според Евангелието, така както е прието от Църквата през времената, преди всичко за неразтрогваемостта и сакраменталността на брака, на предаването на живота и възпитанието на децата. Папата цитира обширно Съборната конституция Gaudium et spes, Енцикликата Humanae vitae на Павел VI и Апостолическото насърчение на Йоан Павел II  Familiaris consortio. Относно неразтрогваемостта на брака, папа Франциск уточнява, че „брака не трябва да бъде разбиран като игра, а Тайнството не е празен ритуал или социална спогодба, а дар за освещаването и спасението на съпрузите“. Голямата стойност на живота – настоява папата – „е неотменимото право на живот на неродените“, подчертавайки, моралното задължение към въздържание по съвест за здравните работници, правото за естествена смърт и категоричното отхвърляне на смъртната присъда“.

4. Любовта в брака

Четвъртата глава засяга любовта в брака, като папата цитира «химна на любовта» на Св.Павел (Кор. 13, 4-7). Психологическото задълбочаване навлиза в емоционалния свят на съпрузите – позитвно и негативно – както и в еротичния аспект на брачната любов. Папата съзнава, че ежедневната любов е враг на идеализма, като изтъква, че «двамата съпрузи не могат да поемат тежестта да възпроизведат по съвършен начин съюза между Христос и неговата Църква», тъй като брака включва един «динамичен процес, който постепенно нараства с прогресивното интегриране на Божиите дарове». Папата прави много дълбоко размишление за «трансформацията на любовта»: «Физическият облик се променя и любовното привличане не отслабва, но се променя – с течение на времето сексуалното желание може да се трансформира  в желание за интимност и съучастничество». «Не можем да си позволим да изпитваме същите чувства за цял живот, но можем да имаме стабилен общ проект, да полагаме усилия да се обичаме и живеем единени, докато смъртта не ни раздели, и живеем винаги в дълбока интимна връзка».

5. Любов, която e плодотворна

В пета глава папа Франциск говори за  плодовитостта и продуктивността на любовта. Папата говори за дълбокото духовно и психологично приемане на новия живот, за очакването по време на бременността, за любовта на майката и бащата. Но също и за по-широкия смисъл на плодовитостта, за осиновяванията, да приемането на приноса на семействата в насърчаването на „културата на срещата“, за семейния живот в широк смисъл, за присъствието на близките, роднините и приятелите.  Аmoris laetitia не взима под внимание „едночленните“ семейства, защото съзнава, че семейството е мрежа от широки взаимоотношения. Самата мистика на Тайнството на брака притежава един дълбок социален характер (AL 186). В лоното на това социално измерение от особена важност според папа Франциск е специфичната роля на взаимоотношенията между младите и възрастните, както и взаимоотношенията между братята и сестрите, които са определени от него като „обучение за израстването във взаимоотношенията с другите“.

6. Някои пастирски перспективи

В шеста глава папата засяга някои пастирски пътища, които ориентират в изграждането на здрави и плодовити семейства според Божия промисъл. Сред тях темата за предбрачната подготовка, придружаването на съпрузите през първите години на брака, нуждата от такава пастирска дейност, която да следва отблизо  семействата, а не от «фабрични курсове за малък елит». Също така придружаването на изоставените, разделените или разведените, както и страданието на децата в конфликтни ситуации. «Разводът е зло и много е обезпокоително нарастването броя на разводите - пише папата. Затова, нашата пастирска задача към семействата  е  да се укрепи любовта и се даде помощ за заздравяване на раните, за да не може тази драма да се разпространява в нашата епоха». Относно хората с хомосексуални тенденции, папата изтъква необходимостта да се зачита достойнството им, без да се прибягва до «несправедлива дискриминация». Същевременно подчертава, че «не съществува база» за асимилация или установяването на аналогии между хомосексуалните бракове и брака според Божия промисъл. Папа Франциск подчертава, че е «недопустимо Църквата да бъде подлагана на натиск по този въпрос».

7. Укрепване възпитанието на децата

Цялата седма глава на папското насърчение за семейството е посветена на възпитанието на децата: тяхното етическо оформяне, стойността на наказанието като стимул, търпеливия реализъм, сексуалното възпитание, предаването на вярата, и като цяло семейния живот като възпитателен контекст. Интересна е практическата мъдрост, която се откроява във всеки параграф и преди всичко вниманието към постепенния преход и с малки стъпки, „които да бъдат разбрани, приети и оценени“. Особено важен от педагогическа гледна точка е параграфа, в който папа Франциск посочва, че родителите „не могат да имат контрол над всички ситуации в които тяхното дете може да се намери. Ако един родител е обсебен от това да знае къде е детето му и да контролира всичките му движения, се опитва само да доминира неговото пространство. По този начин, той не го възпитава, не го укрепва, не го подготвя да справи с предизвикателствата. Това, което е важно е да създаде у детето  – с много любов – процеси на съзряване на неговата свобода, на подготовка, на цялостно израстване, на изграждане на истинска автономия“ (AL 260). Що се отнася до сексуалното възпитание, папата предупреждава да се внимава с израза „безопасен секс“, защото – подчертава – „предава негативна  нагласа към естествената прокреативна цел на сексуалността, сякаш евентуалното дете е враг от който трябва да се пазим. По този начин се насърчава нарцисистката агресивност, вместо приемането“ (AL 283).

8. Придружаване, дълбок размисъл и интегриране на слабостта»

Осма глава е призив към милосърдие и пастирски размисъл относно ситуации, които не отговарят изцяло на предложеното от Господ. Папата използва три много важни думи: «придружаване», «дълбока преценка» и «интегриране», които са фундаментални за посрещането на комплексни или нередовни ситуации. Относно семействата в трудна ситуация, папата  изтъква, че «не може да се очаква Апостолическото насърчение да бъде възприемано като нова канонична норма, приложима при всички случаи». Затова църковните пастири трябва да насърчават сакраменталния християнски брак, като изключителен съюз, свободен и верен между един мъж и една жена. Същевременно трябва да приемат, придружават и интегрират с милосърдие трудните ситуации. «Пътят на Църквата е винаги пътят на Исус: милосърдие и интегриране»; онзи път, по който тя не осъжда, но излива Божието милосърдие «на всички хора, които го желаят с искрено сърце», защото по логиката на Евангелието «никой не може да бъде осъден вечно».

Не обща каноническа норма, а отговорна преценка за всеки отделен случай

Апостолическото насърчение препоръчва да се интегрират всички, дори и разведените, встъпили повторно в брак, които могат да участват в живот на общността чрез социални ангажименти или молитвени срещи. Папата насочва вниманието над настоящите литургични и пастирски изключвания, които могат да бъдат преодолени с „подходяща прозорливост“, за да могат повторно сключилите брак разведени да не се чувстват като „отлъчени“. „Не съществуват прости рецепти – подчертава папата – Може единствено да се насърчи едно отговорно разграничаване на отделните случаи, защото нивото на отговорност не е еднакво за всички“.

Евхаристията не е премия за съвършените, а храна за слабите

Папата се спира и на спазването на църковните тайнства за разведените и повторно сключили брак. «Пастирската преценка може да признае, че в една особена ситуация «липсва тежка вина», следователно «не е необходимо последствията от една канонична норма  да бъдат винаги едни и същи при всички случаи». Папа Франциск отбелязва също, че «в някои случаи помощта на Църквата в трудни ситуации може да бъде като помощ в църковните тайнства», защото «изповедалнята не трябва да бъде изтезателна зала», а Евхаристията «не е премия за съвършените, а храна за слабите».

Моралните закони не са камъни

Папа Франциск подчертава, че е „изключително важно гарантирането на условия за смирение, резервираност, любов към Църквата“, за да се избегнат „погрешни послания“, така сякаш Църквата проповядва един „двоен морал“ или тайнствата са привилегия, която може да се получи в „замяна на услуги“. Вярно е, че не може да се вземе предвид действието на един човек само на базата на закона, но е вярно също, че моралните закони не могат да бъдат „камъни“, които да се хвърлят срещу вярващите. Въпреки това, Църквата не трябва по никакъв начин да се отрича да предлага цялостния идеал на брака. Ето защо, без да се омаловажава евангелския идеал, трябва да се приеме „логиката на състраданието към уязвимите хора“, според „примата на милосърдната любов“, която не поставя условия на Божието милосърдие, а разбира, прощава, придружава и интегрира.

9. Съпружеска и семейна духовност

Последната глава на Amoris laetita е посветена съпружеската и семейна духовност „изградена от хиляди реални и конкретни жестове“ (AL 315). Красноречиво се посочва, че „онези, които имат дълбоки духовни желания не трябва да чувстват, че семейството ги отдалечава от израстването в живота на Духа, а че е път, който Господ използва за да ги отведе до върховете на мистичното единение“ (AL 316). Всичко, „моментите на радост, почивка или празник, но също и сексуалността, се преживяват като участие в пълния живот на Христовото възкресение“ (AL 317). Папата говори и за молитвата в светлината на Пасхата, за духовността на ексклузивната и свободна любов в предизвикателството и в стремежа да се остарее заедно, отразявайки предаността на Бог (AL 319). И накрая „духовността на грижата към другия, утехата и стимула“. „Целият семеен живот е едно милосърдно „пасище“.Всеки с грижа, рисува и пише в живота на другия“, пише папата (AL 322), който отбелязва, че е „дълбок духовен опит да се съзерцава всеки близък човек с очите на Бог и да се разпознае в него Христос“ (AL 323).

В заключителния параграф папа Франциск посочва: „Нито едно семейство е една съвършена, а изисква едно постепенно развитие на своите способности да обича. Всички сме призвани да поддържаме жив стремежа към нещо, което преминава отвъд нас самите и нашите ограничения, и всяко семейство трябва да живее в този постоянен стремеж“. Затова семейства – призовава папа Франциск – „нека вървим напред, нека продължаваме да вървим напред. Нека не губим надеждата заради нашите ограничения, но нито да се отказваме да търсим пълнотата на любовта и общението, което ни бе обещано“ (АL 325). Предлагаме циатти на някои от основните моменти в папския документ:

Последователност на доктрината, разнообразие в тълкуването

2. [...] Дебатите, разгорели се в средствата за масова информация, в редица публикации и дори между църковните служители, се простират от непомерното желание да се промени всичко, без достатъчно основания или задълбочен размисъл, чак до очакването всичко да бъде разрешено чрез прилагането на общи норми или извличането на крайни заключения от някои богословски постановки.

3. Припомняйки, че „времето надвишава пространството”, аз все пак бих искал да потвърдя, че всички тези доктринални, морални или пастирски дебати не трябва да бъдат решавани чрез учителна намеса. Разбира се, че в Църквата е необходимо да има единство на доктрина и практика, ала това не пречи да съществуват различни тълкувания на някои доктринални аспекти или на произтичащите от тях заключения. [...] Следователно във всяка страна или регион могат да се търсят решения, близки на тази култура, съответстващи на традициите и местните предизвикателства.

Правна агресия над семейството

53. [...] В много страни юридическото разрушение на брака напредва, въз основа на форми, базирани единствено върху парадигмата на автономната воля. Ако е справедливо и легитимно да се отхвърлят стари форми на „традиционното” семейство, характеризиращи се с авторитаризъм, включително и с насилие, това не би трябвало да води до обезценяването на брака, а до преоткриването на неговия истински смисъл и обновление.

Сурогатните майки и фалшивата еманципация на жената

54. [...] Словесното, физическо и сексуално насилие, което се упражнява върху жените в различни семейства, противоречи на самата природа на брачния съюз. Имам предвид и тежкото генитално осакатяване на жената в някои култури, както и неравенството в достъпа до достоен труд и до позиции, свързани с взимането на решения. Историята носи белезите на крайностите на патриархалните култури, в които жената е била възприемана като същество втора класа; но нека споменем също и феномена на сурогатните майки или „инструментализацията и търгуването с женското тяло в днешната медийна култура”. Някои смятат, че множество съвременни проблеми са възникнали вследствие на еманципацията на жената. Ала този аргумент не е валиден, „това е измамно, това не е вярно! Това е форма на мачизъм”.

II част

Идеологията „джендър”

56. Едно друго предизвикателство възниква под различни форми, вследствие на идеология, най-общо наричана „джендър”, която „отрича разликата и естествената реципрочност между мъжа и жената. Тя си поставя за цел създаването на общество без различие по пол и подсича антропологичната основа на семейството. Тази идеология насърчава образователни проекти и законодателни инициативи, които подкрепят личностна идентичност и емоционална интимност, радикално скъсали с биологическото различие между мъжко и женско. Човешката идентичност е сведена до индивидуален избор, който дори търпи промяна във времето”. Обезпокояващо е, че някои идеологии от този вид, претендиращи да отговарят на понякога разбираеми пориви, искат да се наложат като единственото мислене, което да определя възпитанието на децата.

Аборт и евтаназия

83. В този контекст не мога да не кажа, че ако семейството е светилището на живота, мястото, където животът се поражда и закриля, фактът, че то се превръща в място, където животът се отрича и разрушава, представлява едно разтърсващо противоречие. Ценността на човешкия живот е толкова голяма, а правото на живот на невинния младенец, който израства в майчината утроба, толкова неотнимаемо, че по никакъв начин не може да се възприема като право на собственото тяло възможността да се вземат решения относно този живот, който е цел сама по себе си и не може да бъде обект на господство от страна на друго човешко същество. Семейството закриля живота на всички етапи, още от самото начало. Ето защо „на работещите в структурите на здравеопазването, се припомня тяхното морално задължение да откажат да действат в такива случаи поради своята вяра”.

III част

Хомосексуалност и хомусексуални съюзи

250. [...] По време на Синода ние обсъдихме и ситуацията на семействата, между чиито членове има хора, които изпитват влечение към същия пол, ситуация, която не е лека нито за родителите, нито за децата. На първо място искаме да утвърдим отново, че достойнството на всяка личност, независимо от сексуалната ориентация, следва да бъде уважавано и тя да се радва на съответното внимание, като внимателно бъде избягвано „всяко клеймо и несправедлива дискриминация”, особено насилието или агресията под каквото и да било форма. [...]

251. В дискусията за достойнството и мисията на семейството, Синодалните отци отбелязаха, че „що се отнася до предложенията съюзите между хомосексуални личности да бъдат поставени на едно равнище с брака, не съществуват абсолютно никакви основания хомосексуалните съюзи да бъдат смятани по някакъв начин съзвучни или дори в далечно съгласие с Божието начертаниe за брака и семейството”. Неприемливо е „местните Църкви да бъдат подлагани на натиск по този въпрос, както и международни институции да поставят предоставянето на финансова помощ за бедни страни в зависимост от приемането на закони, допускащи сключването на „брак” между хора от един и същи пол”.

Целомъдрие преди брака

283. Често сексуалното образование е посветено най-вече на „предпазването” посредством практикуването на „безопасен секс”. Подобни изрази издават негативно отношение към естествената възпроизводителна цел на сексуалността, сякаш едно евентуално дете е враг, от който трябва да се предпазваме. Този начин на мислене насърчава нарцисизма и агресивността вместо приемането. Винаги е безотговорно юношите да бъдат приканвани да си играят с телата и желанията си, сякаш притежават зрелостта и познават ценностите, взаимното посвещение и целите, характерни за брака. Резултатът е, че те се оказват безгрижно насърчени да използват другите хора като средство за задоволяване на собствените си нужди или ограничения. Важното е да успеем да ги научим на чувствителност към различните проявления на любовта, на взаимната загриженост и интерес, на изпълнено с обич уважение и изпълнено с дълбок смисъл общуване. Всичко това ги подготвя за пълноценния и щедър дар на Аз-а, който ще намери израз, след публичното посвещение, във взаимния дар на техните тела. По този начин сексуалният съюз в брака ще се прояви като знак за едно всеобщо посвещение, обогатено от всичко предходно.

IV част

Разведените и женени за втори път и „нередовните” ситуации

297. [...] Никой не може да бъде осъден завинаги, защото не такава е логиката на Евангелието! Тук не говоря само за разведените и женени за втори път, а за всеки, независимо от положението, в което се намира. Естествено, ако някой парадира с обективен грях, сякаш това е част от християнския идеал или иска да наложи нещо различно от учението на Църквата, той по никакъв начин не трябва да бъде допускан да учи или проповядва на другите; в такъв случай той сам се отделя от общността (срв. Мат. 18,17). Такава личност има нужда да се вслуша още веднъж в Евангелското послание и в неговия призив за обръщане. Но дори и тази личност може по някакъв начин да участва в живота на общността, в социалното служение, в молитвени събрания или по друг начин, които неговата инициатива, наред с различаването от страна на енорийския свещеник, може да предложи. Що се отнася до отношението към различните „нередовни” ситуации, Синодалните отци постигнаха съгласие, което аз подкрепям: „При обмислянето на пастирския подход към хората, сключили граждански брак, разведени и женени за втори път, или които просто живеят заедно, Църквата носи отговорността да им помогне да разберат божествената педагогика на благодатта в техния живот и да им предложи подкрепа, за да успеят те да достигнат до пълнотата на Божието начертание за тях”, а това е възможно да стане винаги с подкрепата и по силата на Светия Дух.

298. Разведените, които са встъпили в нов съюз, например могат да се намират в различни ситуации, поради което те не могат да бъдат квалифицирани или записани в строги категории, възпрепятстващи правилното лично или пастирско разграничение. Едно нещо е втори съюз, който във времето е постигнал стабилност, с нови деца, доказана вярност, щедро себеотдаване, християнско посвещение, но и със съзнание за неговата нередовност, за голямата трудност човек да направи стъпка назад, без угризения на съвестта, че може да изпадне в нов грях. Църквата признава ситуации, в които „поради сериозни причини, каквито са например възпитанието на децата, мъжът и жената не могат да се разделят”. Съществуват и случаи като тези, в които хората са положили всички усилия за спасяването на своя брак, но са били несправедливо изоставени, както и случаите на хора, „встъпили във втори съюз в името на отглеждането на децата, които понякога са субективно уверени в своята съвест, че предишният им брак е непоправимо разрушен и никога не е бил валиден”. Различни са случаите на нов съюз, сключен веднага след скорошен развод, с всички страдания и обърквания, които той носи за децата и целите семейства, или случаите на хора, които съзнателно не са изпълнявали своите задължения към семейството. Нека да бъде ясно, че не това е идеалът, предложен от Евангелието за брака и семейството. Синодалните отци отбелязаха, че разграничаването от страна на пастирите винаги трябва да е резултат от „адекватно отличаване на различните случаи”, следствие от подход, който „внимателно разглежда ситуациите”. Знаем, че „лесни рецепти” не съществуват.

299. Съгласен съм с мнозина от Синодалните отци, посочили, че „кръстените, които са разведени и са сключили втори граждански брак, трябва по-пълноценно да бъдат интегрирани в християнските общности по различни възможни начини, като се избягва опасността от скандал. Ключ към пастирската грижа за тях трябва да бъде логиката на интеграцията, и тази грижа трябва да им помогне не само да осъзнаят, че принадлежат към Църквата като тяло Христово, но и да разберат, че в нея могат да имат радостен и ползотворен опит. Те са кръстени, те са братя и сестри; Светият Дух излива в техните сърца дарове и таланти за доброто на всички. Участието им може да намери израз в различни църковни служения, но това естествено изисква разграничение кои от формите на изключване, практикувани понастоящем по отношение на литургичните, пастирските, образователните и институционалните служения, могат да бъдат преодолени. Тези хора не трябва да се чувстват отлъчени членове на Църквата, а да бъдат жива част от нея, да имат възможността да живеят и израстват в Църквата, да я чувстват като майка, която винаги ги приветства, която се грижи за тях със съчувствие и ги поощрява да следват пътя на живота и Евангелието. Тази интеграция е необходима и в грижата и християнската подготовка на техните деца, които следва да бъдат приемани като най-важни”.

 V част

Не общите норми, а преценка според случая

300. Ако вземем под внимание голямото многообразие от конкретни ситуации като вече споменатите, разбираемо е, че нито Синодът, нито това Насърчение биха могли да осигурят цялостна рамка от общи правила, които да бъдат канонични по своята природа и приложими във всички случаи. Възможно е обаче да бъде обновено насърчението за поемане на задължението за отговорно лично и пастирско разграничение на всички конкретни случаи, въз основа на убеждението, че тъй като „нивото на отговорност не е равно във всички случаи”, последиците или резултатът от правилото не винаги е задължително да бъдат еднакви.

Свещениците са задължени да „съпровождат [разведените и повторно женените] и да им оказват нужната подкрепа, за да могат те да осъзнаят своята ситуацията в съгласие с учението на Църквата и насоките на епископа. В хода на този процес е полезно вглъбяването в собствената съвест чрез периоди на съзерцание и покаяние. Разведените и повторно женените трябва да си зададат въпросите: как са се отнасяли към своите деца, когато брачният съюз е навлязъл в кризисен период; положили ли са или не усилия за помирение; какво се е случило с изоставената страна; какви са били последиците от новата връзка за останалата част от семейството и за общността на верните; и какъв пример се дава на младите хора, които трябва да се подготвят за брака. Искрено размишление по тези въпроси ще укрепи доверието в Божията милост, която не е отказвана на никому”.

VI част

Вътрешен форум

300. [...] Говорим за процес на съпровождане и разграничение, който „да води верните към осъзнаване на тяхната ситуация пред Бога. Разговорът със свещеника, при закрити врата, спомага за формирането на правилно съждение за причините, които възпрепятстват по-пълното му участие в живота на Църквата и какви стъпки могат да бъдат предприети за неговото задълбочаване и израстване.

Като се има предвид, че постепенността не е закон сама по себе си (срв. „Familiaris Consortio”, 34), това разграничение не трябва да противоречи на евангелските изисквания за истина и милост, предложени от Църквата. За да може това разграничение да стане факт, необходимо е то да стъпи на следните условия: смирение, благоразумие и любов към Църквата и нейното учение, съпроводени от искрено търсене на Божията воля и от желание на нея да ѝ бъде отговорено по възможно по-съвършен начин”.

Този подход е от съществено значение за избягване на голямата опасност от неразбирателство, като разбирането, че всеки свещеник лесно може да допусне „изключение” или че определени хора могат да получат предимство при получаване на тайнствата в замяна на услуги. Когато една отговорна и внимателна личност, която не поставя собствените си желания преди благото на Църквата, срещне пастир, който съзнава сериозността на проблема, пред който е изправен, няма опасност конкретното разграничение да накара хората да мислят, че Църквата поддържа двойни стандарти.

VII част

Смекчаващи фактори

301. За да бъде правилно разбрана възможността и необходимостта от специално разграничение по отношение на определени „нередовни” ситуации, трябва да не се изпуска от внимание нещо важно, така че никой да не си помисли, че е направен компромис с изискванията на Евангелието.

Църквата има множество размисли по отношение на смекчаващите фактори и ситуации. Затова и не може просто да се каже, че всички хора в каквато и да било „нередовна” ситуация живеят в състояние на смъртен грях и са лишени от осветителната благодат. Границите нямат нищо общо с простото непознаване на правилото. Възможно е една личност да познава много добре правилото, но да ѝ е трудно да разбере неговата „вътрешна ценност” или да бъде в ситуация, която не ѝ позволява да действа и да решава по различен начин без да стори допълнителен грях.

Както посочиха и Синодалните отци, „възможно е да са налице и фактори, които ограничават способността за взимане на решение”. Самият св. Тома от Аквино признава, че е възможно човек да притежава любов, без да притежава останалите добродетели, с други думи, макар да е възможно личността да притежава всички вдъхнати морални ценности, тя да не може да даде ясен израз на една от тях, тъй като е затруднена в нейното външно практикуване: „Има светци, лишени от някои добродетели, […] понеже повече унижават себе си заради непритежаваните от тях добродетели, нежели да възславят себе си заради притежаваните”.

302. Тези фактори са ясно споменати от Катехизиса на Католическата Църква: „чувството за вина и отговорността за дадена постъпка могат да бъдат намалени, дори премахнати, ако е извършена от незнание, по невнимание, под заплаха от насилие, страх, по навик, в състояние на силен афект и в резултат на други психически или социални фактори”. И в още един параграф Катехизисът обширно се позовава на обстоятелствата, които смекчават моралната отговорност, като споменава „емоционалната незрялост, силата на придобитите навици, състоянието на тревога или други психически или социални фактори, които могат да намалят, даже да премахнат моралната цена”. Следователно негативната оценка на една обективна ситуация не води задължително до съждение за греховността или виновността на личността, за която става дума. Следвайки тези убеждения, намирам за подходящо това, което мнозина Синодални отци поискаха да утвърдят: „При определени обстоятелства за хората е трудно да постъпят по различен начин. […] Пастирското разграничение, взимайки под внимание съвестта на конкретната личност, трябва да поеме отговорност за тези ситуации. Дори и последиците от извършените действия не са винаги еднакви за всички случаи”.

VIII част

Пространството на съвестта

303. Признавайки влиянието на такива конкретни фактори, следва да допълним, че личната съвест трябва да бъде по-добре включена в църковната практика при определени ситуации, които обективно не въплъщават нашето разбиране за брака.

Естествено, необходимо е да се  положат всички усилия за развитието на просветена съвест, формирана и ръководена от отговорното и сериозно разграничение на пастира, като бъде насърчено и по-голямото доверие в Божията благодат.

Ала съвестта може да постигне много повече от това като признае, че определена ситуация обективно не съответства на цялостните изисквани на Евангелието. Тя може честно и почтено да признае това, което за момента е най-щедрият отговор, който може да бъде даден на Бога, като успее да види с ясна морална увереност, че точно това очаква самият Бог в конкретната сложна ситуация, в която е поставена личността, макар и това да не е все още обективният идеал.

Но във всички случаи нека не забравяме, че това разграничение е динамично; то трябва винаги да остава открито към нови стъпки към израстване и към нови решения, които да спомогнат за по-пълната реализация на идеала.

IX част

Норми и разграничение

304. Дребнаво е да се ограничим само с оценката дали конкретно индивидуално действие на личността съответства или не на общото правило или закон, защото това не е достатъчно, за да успеем да направим разграничение и да се уверим, че това наше съждение е в пълна вярност към Бога по отношение на конкретния живот на човека.

Настоявам да помним винаги учението на св. Тома от Аквино и да се научим да го вплитаме в нашето пастирско разграничение: „Що се отнася до първите принципи, природният закон е един и същ у всички люде […]. В отделни случаи обаче в него може да има някаква ущърбност както с оглед на правилността, така и поради отделни възпрепятстващи го неща”.

Вярно е, че общите принципи представят благото, което никога не може да бъде пренебрегнато или отминато, но в своето формулиране те не могат да бъдат приложими абсолютно във всички практически ситуации.

В същото време, трябва да се каже, че точно по тези причини това, което е част от практическото разграничение, не може да бъде издигнато до степен на правило. Така не само ще се стигне до нетърпима казуистика, но и ще бъдат застрашени ценностите, които трябва внимателно да бъдат съхранявани.

305. Затова и един пастир не би могъл да се задоволи с простото прилагане на моралните закони към личностите, които живеят в „нередовни” ситуации, сякаш това е камък, който може да се хвърли по живота на хората. Това би издало коравосърдечието на човек, свикнал да се крие зад учението на Църквата, който „е седнал на трона на Мойсей и съди с превъзходство и лекомисленост тежки случаи и наранени семейства”. В този ред на мисли Международната богословска комисия посочи, че „естествения закон не може да бъде разглеждан като установена рамка от правила, която a priori се прилага по отношение на моралните въпроси; по-скоро той е източник на обективно вдъхновение за дълбоко персонализирания процес на взимане на решения”. Заради различните условия и смекчаващите фактори възможно е личността, която живее в обективна ситуация на грях - но субективно не е виновна или поне не изцяло, - да живее в Божията благодат, да обича и да израства в живота на благодатта и милосърдието, като се ползва с подкрепата на Църквата за постигането на тази цел. Разграничението трябва да помогне да бъдат открити подходящите възможности за отговор на Бога и за растеж в рамките на съответните разграничения. Разглеждайки всичко в черно и бяло, се случва да закрием пътя на благодатта на растежа и да препречим пътя към освещаването, който отдава слава на Бога. Нека не забравяме, че „една малка стъпка сред големите човешки ограничения, може да бъде по-угодна Богу, отколкото живот, изглеждащ външно подреден, но който преминава през дните, без да се сблъсква с големи трудности”. Практическата пастирска грижа на свещениците и общностите не трябва да пропуска да обгърне тази реалност.

306. При всички положения, когато работим с хора, които изпитват трудности да изживяват Божия закон в пълнота, трябва да бъде чута и поканата за следване на via caritatis. [...]

Х част

Пастирска милост

307. За да бъде избегнато всяко недоразумение, бих искал да посоча, че Църквата по никакъв начин не трябва да се отказва да сочи пълния идеал за брака, за Божието начертание в цялото му величие. [...] Хладното отношение, всяка форма на релативизъм, на ненужна сдържаност при възвестяването на този идеал, ще означава липса на вярност към Евангелието, както и на любов от страна на Църквата към тези млади хора.

Изказване на разбиране към изключителните ситуации не означава да бъде затъмнена светлината на пълния идеал или да бъде предложено нещо по-малко от това, което Исус е отредил за хората. Днес пастирските усилия за укрепване на брака и за предотвратяване на неговото разпадане са по-важни от пастирската грижа за несполуките.

308. Ала в същото време, водени от съзнанието ни за тежестта на смекчаващите обстоятелства – психологически, исторически и дори биологически – следва, че „без да се отстъпва от евангелския идеал е необходимо да бъдат съпроводени с милост и търпение етапите на лично израстване, които се развиват постепенно”, като сторим място за „Божията милост, която ни притиска да вършим само най-доброто”.

Отнасям се с разбиране към тези, които са привързани към по-ригористичната пастирска грижа, която не оставя никакво място за объркване. Но искрено вярвам, че Исус иска Църквата да бъде чувствителна към добротата, която е засята от Светия Дух сред слабостите на хората, да бъде Майката, която, ясно изказвайки своето обективно учение, винаги „твори добро, дори и ако в хода на този процес” омърси обувките си от калта на улицата.

Пастирите на Църквата, като възвестяват пред верните пълния идеал на Евангелието и на учението на Църквата, в същото време трябва да им помогнат да се отнасят със състрадание към слабите, като избягват утежняването със сурови или бързи присъди. Евангелието ни казва да не съдим, за да не бъдем съдени. [...]

311. [...] Понякога ни е трудно да сторим място за безусловната Божия любов в нашата пастирска дейност. Налагаме на милостта толкова много условия, че я лишаваме от смисъл и реално значение. Това е най-лошият начин за омаловажаването на Евангелието.

Вярно е например, че милостта не изключва справедливостта и истината, но преди всичко останало трябва да отбележим, че милостта е пълнотата на справедливостта и най-лъчистото изражение на Божията истина. [...]

312. Всичко това ни осигурява рамката и границите, които ще ни дадат възможност да избегнем студената бюрократична моралност в работата с по-чувствителни въпроси. Тя ни поставя в контекста на пастирското разграничение, изпълнено от милостива любов, готова винаги да разбере, прости, съпроводи, да се надява и преди всичко - да интегрира. Този начин на мислене трябва да преобладава в Църквата [...].

vik/ rv