Всеправославният събор и въпроса за диаспората

Предсъборният документ, озаглавен „Православната диаспора”, според дневния ред на Великия и Свят събор на Православната Църква, беше обсъден във вторник, 21 юни, от десет предстоятели и от 154 епископи, членове на съборното събрание. Въпросът за диаспората е един от основните причини за началото на предсъборния процес и е присъствал в челните места на дневния ред, определен от Всеправославната конференцията от 1976 г. В действителност, Православните Църкви през ХХ век са били изправени пред една безпрецедентна миграция на техните верни. Първата вълна бе свързана с Руската революция от 1917-1918 г. и с Гръцко-турската война от 1919-1922 г., и бе последвана от втора вълна на миграция, в началото на деветдесетте години, след падането на комунистическите режими в Източна Европа, но също и заради кризата в Близкия изток.

За да се отговори на пастирските нужди на техните верни, Православните Църкви назначават епископи и създават епархии извън тяхната традиционна територия. Това положение е довело до наличието в един и същи град на няколко епископа и до припокриването на юрисдикциите, което не е в съответствие с традиционната еклезиология за единствеността на епископата на едно място (кан. 8, Никейски вселенски събор) и е в ущърб на общото православно свидетелство.

За решаване на проблема са били предложени различни решения. Необходимо ли е да се признае на Вселенската патриаршия - по силата на една тълкуване на 28-и канон на Халкидонския събор относно „варварските земи” - юрисдикцията над диаспорите, които са извън територията на другите Православни Църкви? Или трябва да се създадат нови местни Църкви, което би повдигнало въпроса за каноничното признаване на автономията и авткефалността (автокефалност, която Руската църква мислеше, че би могла да предостави на Православната църква в Америка през 1970 г.)? Проблемът е още по-трудно решим, защото „диаспорите” са много различни. Ако за мнозинството новопристигнали православни емигранти връзката с майката Църква е важно, то за тези, чиито семейства живеят на Запад в продължение на няколко поколения, вече не се смятат за „диаспори”, а за истински местни православни.

За да се отговори на тези въпроси от едновременно каноническо, еклесиологическо и пастирско естество, през 1990 г. и през 1993 г. се събраха междуправославни подготвителни комисии. Те приеха редица резолюции, изменени и одобрени от Всеправославната предсъборна конференция през 2009 г. И точно това е документът, който сега се обсъжда на Всеправославния събор на Крит.

Текстът посочва, на първо място, че всички Църкви „изказват общото желание, че проблемът на православната диаспора да бъде решен възможно най-скоро и че диаспората да бъде организирана в съответствие с православната еклезиология”. В същото време документът признава, че „на този етап не е възможно, поради исторически и пастирски мотиви, веднага да се въведе каноническия ред в тесния му смисъл, а именно - да има само един епископ на едно място”. Поради това се предлага „да се създаде една временна ситуация, която ще проправи път”. Тази подготовка обаче „не трябва да продължава след дата на свикването на следващия Свят и Велик събор на Православната Църква, за да може той да даде каноническо решение на проблема”.

Решението е следното: „през преходния период, през който ще бъде подготвено каноническото решение на въпроса” в 12 региони на света ще бъдат създадени „епископски събрания”, които ще съберат заедно всички поместни православни епископи, които ще продължават да бъдат подвластни на съответните им канонични юрисдикции. Тези региони са намират най-вече в Европа (девет региона), но също така и в Северна Америка, Южна Америка и Океания. Целта на събранията ще бъде „да се прояви единството на православието” и „да се разработят съвместни действия на всички православни в дадения регион в полза на пастирските нуждите на православните, които живеят там, да се представляват заедно всички православни пред другите вероизповедания и обществото, да се създават богословски послания и църковно образование и т.н.”

Що се отнася до функционирането на тези събрания, документът предвижда да бъдат председателствани от най-старшия епископ, зависещ от Константинополската патриаршия (когато няма такъв, се следва реда на диптиха). Определенo е и, че че решенията ще се вземат с единодушие от Църквитe, представлявани в събранието. И накрая се подчертава, че тези събрания, „не лишават епископите членове от тяхната административна и каноническа компетентност, нито ограничават правата им в диаспората”. По-специално, ако „епископските събрания имат обща позиция по различни въпроси”, това „по никакъв начин не пречи на епископите членове да продължават да се отчитат пред собствената си Църква и да изразят вижданията на тяхната Църква в лицето на външния свят”.

Както може да се види, това временно решение на проблема с диаспората, белязано от голям прагматизъм, колебливо предлага „двойно членство”. От една страна той поддържа прерогативите и принадлежността на епископите към техните съответни църковни юрисдикции, от които „поради исторически и пастирски мотиви” към момента е трудно да се откажат. От друга страна се насърчава координацията, консултацията и общото свидетелство на Православните Църкви в рамките на епископските събрания в различни региони, председателствани от епископите на Вселенската патриаршия. Това решение също е вдъхновено до голяма степен от Асемблеята на православните епископи на Франция, основана през 2007 г., която замени Междуепископския православен комитет, създаден през 1967 г.

Трябва да се отбележи, че временното решение не е трябвало да „продължи след датата на свикване на следващия Свят и Велик събор на Православната Църква”. Това подчертава Светия Синод на Църквата на Антиохия, която в момента има повече верни в диаспората, отколкото в нейната територия. В своята резолюция от 6 юни изрази съжалението си от факта, че работата на тези събрания не е била оценена преди събора. Самият факт, че съборът е продължил тази временна ситуация показва, че не е дошло още времето за окончателно решение. Трябва да сме реалисти, че съборният процес трябва да продължи.

Трябва да се подчертае, че проблемът с няколкото епископa на едно място не е само на православните. Също Католическата Църква е трябвало да се изправи пред този проблем в Близкия изток, например в Кайро със седем епископи на различни обреди и в Бейрут с шест. В резултат на емиграцията на много източни католици, подобна ситуация се създава и на Запад. Присъствието на няколко местни Църкви в същия район – „полиархия” - въз основа на национални или културни критерии, противоречи на общоприетото мнение на католици и православни: единствената Църква на Христос, разпространена из цялата вселена, обединява на едно същото място изкупения народ „от всяко коляно и език, народ и племе” (Откр. 5, 9).

vic/ oss.rom