Всеправославният събор и автономията на Църквите

 

На 22 юни, Светият и Велик събор на Православната Църква обсъди текста, озаглавен „Църковна автономия и нейното провъзгласяване”, който бе на трето място в дневния ред. Автономна Църква в православието е местна Църква, която без да е автокефална, притежава повече или по-малко широки правомощия за независимост в рамките на нейната Църква майка.

Въпросът за признаването и за статута на автономните Църкви, който може да изглеждат по-скоро технически, играе доста голяма роля в Православната Църква, чиято организация и еклезиология се основават на местната Църква.

Въпросът е бил предмет на разгорещени спорове между Православните Църкви през ХХ век. Както се бе случило, например, с Православната Църква във Финландия, която бе част от Руската православна Църква и която е призната от Константинополската патриаршия за независима през 1923 г., и след това през 1957 г. от Московската патриаршия. Но когато Московската патриаршия предостави автономия на Православната Църква на Китай през 1956 г. и на Църквата на Япония през 1970 г., и двете автономии не бяха единодушно признати от другите Православни Църкви.

Проблемът е станал особено остър през деветдесетте години в Източна Европа със създаването на нови независими държави на традиционните юрисдикцийни територии на някои Православни Църкви. Московската патриаршия предостави автономен статут на няколко Църкви, които сега са извън националната й територия: на автономната Църква на Украйна (която притежава статут с „широка автономия”), на Екзархията на Беларус, на автономните Църкви на Естония, Латвия и Молдова. На свой ред, Сръбската патриаршия предостави автономия на Охридската архиепископия в Македония. Патриаршията на Румъния направи същото с митрополията на Бесарабия в Молдова. Тези автономни Църкви понякога съжителстват успоредно с самопровъзгласилите се автокефални юрисдикции, като например в Украйна или Македония. Станаха много спорове, когато двама патриарси признават в същата страна две отделни автономни Църкви, като например в Молдова или Естония. Проблемът в Естония, където има автономна Църква, призната от Вселенската патриаршия и друга Църква, призната от Московската патриаршия, през 1996 г. дори доведе до временно прекъсване на общението между двете патриаршии.

Светият и Велик събор следователно трябва да определи кой е органът, компетентен да предостави автономия на местна Църква. Подготвителната междуправославна комисия по време на срещата си в Шамбези през декември 2009 г. определи изискванията за такова обявяване и за признаването му, изяснявайки еклесиологическата, канонична и пастирска основа за това. Този документ, одобрен от петата Всеправославна предсъборна конференцията през октомври 2015 г., а след това от общата среща на предстоятелите през януари 2016 г., като в момента е предмет на разглеждане от Светия и Велик православен събор.

Текстът дефинира за първи път концепцията за автономия: това е „състоянието на относителна или частична независимост на една определена църковна част спрямо каноническата юрисдикция на автокефалната Църква, с която тази част е канонически свързана”. Връзките на зависимостта между автономната Църква и Църквата майка са много променливи: има различни схеми на прилагането им в църковната практика. Въпреки това, винаги включват определен брой постоянни елементи.

На първо място, изборът на предстоятеля на една автономна Църква трябва да бъде одобрен или направен от автокефалната Църква, от която зависи. Например, главата на Украинската православна Църква се избира от Съвета на епископите на тази Църква, като по-късно трябва да бъде одобрен от патриарха на Москва, докато предстоятелят на Белоруската православна Църква се назначава от патриарха на Москва. На второ място и това е един много деликатен детайл, външните църковни отношения на автономната Църква минават през нейната Църква майка, както е посочено в текста: „автономната Църква в нейните междуправославни, междухристиянски и междурелигиозни отношения се изразява чрез автокефалната Църква, която й е дала автономията”. На трето място, главата на автономната Църква в Литургията споменава името на предстоятеля на Църквата майка, но не и другите предстоятели на автокефални Църкви, което е изключителен прерогатив на главите на автокефалните Църкви.

Друг важен и символичен момент е, че автономната Църква получава от нейната автокефална Църква св. миро, чието освещаване в Православната Църква е прерогатив на главите на автокефалните Църкви. И накрая, главата на автономна Църква може да бъде част от синода на автокефалната Църква, от която зависи.

В документа се посочва, че всяка автокефална Църква има правото да предостави автономия, което смекчава този въпрос, досега толкова спорен. Местната Църква, която иска да придобие автономен статут, трябва да отправи искане към автокефалната Църква, от която зависи. Тя от своя страна обнародва „тòмос”, с който определя географските граници и автономния статут на тази Църква, а след това го съобщава на Вселенската патриаршия и на другите автокефални православни Църкви. В документа се посочва също така, че в диаспората може да се създаде автономна Църква само с всеправославен консенсус, получен от Вселенската патриаршия. И накрая се посочва, че в случай на предоставяне на автономен статут от две автокефални Църкви на една и съща територия, което може да породи спор между двете Църкви (както се случи в Естония), намесените Църкви трябва да се обърнат към Вселенския патриарх за решаване на проблема каноническо.

С този документ за църковната автономия, Православните Църкви определят общи правила, за да се избегне напрежението, създало се през XX век по този въпрос. Не можем да не се зарадваме и да се надяваме, че този документ ще бъде приет и от Църквите, които не са били представени в Крит. Остава неразрешен най-деликатният проблем с обявяването на автокефалността на някоя Църква. Московската и Сръбската патриаршия настояваха да бъде разгледан този проблем по време на събора. Както е известно, поради невъзможността да се стигне до консенсус по тази тема, на общата среща на предстоятелите през януари 2016 г. се реши да се изтегли от дневния ред. Със сигурност решаването на този проблем може да се подпомогне от споразумението по въпроса за автономията, което бе ратифицирано от Светия и Велик събор.

vik/ oss.rom