Беатификацията на епископ Мелки, надежда за християните в Близкия Изток

Папа Франциск пожела беатификацията на монс.Флавиан Михаил Мелки, загинал като мъченик преди 100 години по време на анти-християнските преследвания на Османската империя, да се превърне в послание за надежда и духовна подкрепа за всички унизени и репресирани в днешно време християни. Това са думите на кард. Анджело Амато, префект на Конгрегацията за процесите на светците, който ще присъства на церемонията по беатификацията на  Сиро-католическия епископ  на 29 август в Хариса, Ливан.  „Много  християни днес в Близкия Изток, но и извън този регион, страдат от залеза на мирното съвместно съществуване на една човешка цивилизация“, отбеляза кард. Амато, „Но тези наши братя не искат да се предадат на терора“ и отговорят на насилието със смелост и огромна вяра“. За делото и личността на монс. Флавиан Мелки, разказва кард. Анджело Амато:

„Монс. Мелки се ражда през 1858  година  в малко селце в покрайнините на Мардин (Турция). Семейството му принадлежи на Сирийската православна църква (наречена също така и Сиро-яковитска православна църква). На 10- годишна възраст е поканен да учи в манастира Дзаафаран, резиденция на православния патриарх и остава там 10 години. На 20- годишна възраст е ръкоположен за дякон и приема длъжността библиотекар в манастира. През този период назрява решението му да приеме католицизма“.

На 21 годишна възраст, независимо от  противопоставянето на неговите роднини (стига се до там, че брат му го завързва и го влачи насила, за да го върне в сиро-яковитския манастир, а монасите, които упражняват върху него натиск, за да го накарат да се откаже), Божият раб, убеден в своя духовен избор, приема официално католицизма, отивайки в Ливан направо при католическия патриарх, за да продължи образованието си и да стане свещеник. През този период в Ливан, Флавиан Михаил Мелки, като семинарист към диоцеза на Мардин, се присъединява към монашеското братство на Свети Ефрем, давайки трите монашески обета – на бедност, целомъдрие и послушание, както и да остави в завета си една трета от своите блага в полза на братството.

На въпроса какво е първото пастирско дело на  Флавиан  Мелки,  кард. Амато разказа как след ръкополагането му за свещеник, на 13 май 1883 г. Флавиан Мелки е номиниран за професор на семинарията Мардин и мисионер в Сиро-яковитските православни и руските села, за да помага на католическите семейства, живеещи по тези места.

След този апостолат,  той  е назначен за патриаршески викарий, а  - по-късно за епископ на Джезире, сирийска област на границата с Ирак и Турция. Неговата свещеническа дейност, която след това става епископска, е съсредоточена върху подготовката на свещениците, изоставили яковитството, както и върху реставрацията на много разрушени и изграждането на нови църкви.

През целия си живот монс. Мелки се бори срещу потисничеството на най-слабите, демонстрирайки истински евангелски добродетели и начин на живот, изцяло посветен на Бога, в бедност и послушание.

Причината за неговото убийство в Джезире-ибн-Омар в Турция на 29 август 1915 е „odium fidei” – от („Омраза към вярата") на мюсюлманите към християните по време на зверското преследване от страна на турците, предизвикало масовото изтребление на арменците и на останалите християнски мисионери. В този трагичен период Божият раб се превръща в неуморим защитник на правата на своя народ, опитвайки се да помогне на всички християни от Джезире, подложени на зверски мъчения. Негов приятел- мюсюлманин, Осман, му предлага възможност да избяга и да се спаси, укривайки се в близкия град Йезидис, но той отказва с думите: „Невъзможно е да изоставя верните нам, за да се спася аз. Това е в противоречие с моята вяра и моя дълг като пастир“.       

Заловен и хвърлен в затвора в средата на август през 1915 г. заедно с някои свещеници и миряни, в тъмницата на Джезире-ибн-Омар, монс. Мелки говори и сред затворниците, задържани с него, призовавайки ги да са решителни и постоянни във вярата си. След това, подложен на разпит, му предлагат, ако иска да спаси живота си, като приеме исляма. Но той отказва. Следвайки примера му, свещениците и вярващите  отказват да сменят вярата си. Разстрелват всички на групи по пет. Принуждават монс.Флавиан Михаил Мелки да легне на земята и го пребиват до смърт. Влачен навън, е разстрелян  заедно с другите. Окървавеното му тяло е изхвърлено заедно с телата на останалите верни, във водите на река Тигър.

Антихристиянското  преследване продължава и днес. Както преди сто години, мрак засенчи много земи на древната християнска цивилизация.

Вярващите са дискриминирани, преследвани, изгонени, убити. Домовете им са белязани не с кръвта на пасхалното агне, за да бъдат спасени, а с червено N (nazareni което означава християни), и е тяхната присъда. Както и преди сто години, по времето на мъченичеството на монс. Мелки, християните са лишени от всякаква свобода, принудени да напуснат родината си или да приемат насилствено чуждата вяра, или да умрат. В действителност смъртта е доминираща умовете и каменните сърца на преследвачите, които не понасят християнската цивилизация на свобода, на братство и  уважение към другите, на справедливост и милосърдие.

Християните от Близкия изток се нуждаят от солидарност,от молитва, и от нашето конкретно присъствие. Беатификацията на монс.Мелки,е дар от Папа Франциск на Църквата в Близкия изток и по-специално, на Сиро- католическа църква. Това е дар, който ще покаже на света християнските и човешки добродетели на този герой в името на Христос, Блажен Мелки и ще влее кураж и надежда в сърцата на унизените и обидени от днешните потисници, събратя. Църквата плаче за своите деца, загинали или принудени да се отрекат от своята вяра и се радва за всички ония, които са запазили непокътната вярата си, които като изгнаници по света, носят Евангелието в общество, като Западното, което се нуждае от истински свидетели на Бог.

Тази беатификация е послание на Папа Франциск към всички християни, особено онези, които са преследвани в Близкия изток, за да продължат да се вярват в Господа, за да имат непоколебима вяра и да пеят химна на надеждата с Псалм 23: "Господ е пастир мой: няма да остана в нужда. На зелени пасбища ме успокоява; При тихи води ме завежда. Освежава душата ми; Води ме през прави пътеки заради името Си. Да! и в долината на мрачната сянка ако ходя Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават. (Пс 23.1 до 4).

Това е химн на надеждата, на победата на Царството Господне на земята. Това е химн на победата,  който възвестява зората на новия ден, след мрака на нощта.

an / rv