Монс. Петко Христов: Да не отвръщаме глава от бедните

Проблемът на бедността в България се премълчава. Правят се опити бедността  да бъде елиминирана от съзнанието на обществото. Затова възрастните самотни хора и децата на улицата, бяха във фокуса на конференцията на Каритас България за бедността, която се проведе в София на 22 април в Дома на Европа.

Монс. Петко Христов, който от 20 години е избрал Каритас, като своя кауза, подчерта призива на папа Франциск за грижа към отхвърлените братя:

„Светият Отец Папа Франциск, с последния документ, който излезе за Годината на бедността, акцентира върху този ангажимент на Църквата. От всички свещеници, епископи и миряни, папата очаква  да обърнем внимание на всички, които са в периферията, всички маргинализирани. Обградени сме от тези хора, виждаме ги навсякъде. Трябва да подходим към тях, не като си отвръщаме главата, а със смирение. Когато срещнем такъв човек, да гледаме на него като на наш брат, който е изпаднал в това положение. Да не мислим, че той е виновен, защото вината може да е наша, може да е на човек, който всяка неделя ходи на църква, наел го е да работи и в един момент го е докарал до това положение. Наш дълг е да помагаме на този човек, без да накърняваме неговото достойнство“.

Владимир Димитров, който ежедневно работи в линейката на Каритас в София, която се грижи за бездомните зависими деца и младежи и превързва техните рани. Ето каква картина описа той:

„Това което виждаме като проблем с децата, които са на улицата, виждаме едни деца, които са почти бездомни, някои от тях имат семейства и родители, които са в окаяно състояние и не могат да се грижат за тях. Виждаме бездомните деца, които взимат всякакви вещества: алкохол, хапчета наркотици. Живеят на улицата, ровят по кофите, но най-големият проблем е, че тези зависими деца ,носители на кръвно преносими болести, са абсолютно извън полезрението на държавата“.

Емануил Паташев, обобщи принципите на които стъпва работата на Каритас: „Достойнството или да гледаме на човека по по-различен начин, не като бенефициент, а помощта която получава да бъде в партньорство с нас, да го оценим. Вторият принцип е субсидиарността, всяко нещо се решава на най-ниското ниво, в местната общност, решението е много по-добро, отколкото да бъде спуснато. В решенията за преодоляване на бедността е диалогът, зададохме си въпроса и потърсихме възможност да комуникираме с тези хора“.

Изводът, до който стигнаха хора, които ежедневно са сред самотните и изоставени деца или възрастни е, че не се чува гласа на тези, за които се грижим: Събрали сме се като рицари на кръглата маса и обсъждаме какво трябва да се случи с уязвимите групи, но тях ги няма. Нито един бездомен, зависим не е допускан до такива срещи. Няма да чуем нито една майка, която  да каже имам нужда от следните неща, а не от това което вие ми предлагате защото то е вярно.  Нямаме хуманното разбиране за човека като човек, като отделна личност с отделни потребности. Нямаме обратната връзка, която е най-важна в социалната работа. Можем да създадем стотици стратегии, каквито има. В нашата работа законите по скоро ни пречат да вършим своята работа на терен и ние сме уязвими. Не е важно само интегрирането, а и нашето отношение, способни ли сме да приемем този човек в нашето общество. Способни ли сме да приемем нашето дете да учи в гимназията с друго, което се е лекувало две години от зависимости. Процесът на ресоциализация е ние да приемем човека, а не той сам да дойде.

Бедността има много лица. Но тя не може да бъде единственият аргумент за отнемане на  децата от техните родители. Бедните семейства, трябва да бъдат подкрепяни, а не разделяни. Бедността не може да се разглежда като сериозна недостиг на образование. Кое е по-добре за едно дете или възрастен човек,  в семейството, което може да е скромно, дори бедно, но съществуват нормални отношения, с любов между родителите и децата или в институционалната грижа , където ще бъде насочени. Не може децата и болните самотни хора да бъдат наказвани заради безсилието на държавата.

За Радио Ватикана

Десислава Танчева