Папа Франциск: семейството е първото училище по комуникация

„В един свят, в който често се злослови и се хвърля семето на съмнението, а нашата жизнена среда се замърсява от клюкарството“ и в който „медиите представят семейството като абстрактен модел, който трябва да се приеме или отхвърли, да се защити или атакува», семейството е първото място, където се научаваме да комуникираме. Това пише Папа Франциск в посланието си за 49-тия Световен ден на социалните комуникации, който Католическата църква отбелязва  на 17 май. По традиция посланието се обявявана 23 януари в навечерието на празника на Св.Франциск Салски, покровител на журналистите.

В посланието, озаглавено „Да комуникираме семейството:привилегировано място за срещата с безвъзмездната любов“, Папа Франциск посочва, че семейството може да бъде „училище за прошка“ и място в което се научава да се комуникира приетата и дарена Любов. „В семейството се научава способността да прегръщаш, да подкрепяш, да придружаваш, да дешифрираш полгеди и мълчение, да се смееш и да плачеш, сред хора които не са се избрали, но въпреки това са важни едни за други; да разбереш  какво е наистина комуникацията като откритие и изграждане на близост, пише Папата. «Семейството не е предмет за размяна на мнения или терен за идеологически борби, а среда в която се научава да се комуникира близост и субект, който комуникира, една комуникираща «общност». В този смисъл, завършва посланието, «семейството продължава да бъде голям ресурс, а не само проблем или институция в криза». Предлагаме пълния текст на папското послание.

Да комуникираме семейството:
привилегировано място за срещата с безвъзмездната любов

Темата за семейството заема централно място в задълбочени църковни размишления и в синодалния процес, който предвижда два Синода: извънреден - проведен наскоро – и редовен, свикан за следващия октомври. В този контекст, смятам за подходящо , че темата за следващия Световен ден на социалните комуникации да има за ориентировъчна точка семейството. Семейството е първото място, където научаваме да комуникираме. Връщането към този основен момент може да помогне комуникацията да стане по-автентична и хуманна, както и да се гледа на семейството от нова гледна точка.

Можем да се вдъхновим от евангелската икона на посещението на Мария при Елисавета (Лук.1,39-56). «Когато Елисавета чу поздрава Мариин, проигра Младенецът в утробата и; и Елисавета се изпълни със Светия Дух, извика с висок глас и рече: благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба!» (Лук. 1, 41-42).

Този епизод ни показва преди всичко комуникацията като диалог, който се  преплита с езика на тялото. Всъщнос, първият отговор на поздрава на Мария дава детето, радостно трепвайки в утробата на Елисавета. Радостното ликуване от срещата е в известен смисъл архетип и символ на всяка друга комуникация, която научаваме още преди да се появим на света. Утробата, която ни приютява е първото «училище» по комуникация, съставена от слушането и телесния контакт, където започваме да привикваме с външния свят в една защитена среда и с успокояващия звук от ударите на майчиното сърце. Тази среща между две същества, толкова интимни и същевременно толкова чужди едно на друго, е среща изпълнена с обещания. Това е нашия първи опит в комуникацията. Този опит ни обединява висчки, тъй като всеки от нас е роден от една майка.

Дори след като сме се появили на света оставаме в известен смисъл в една  «утроба», която е семейството. Утроба от различни хора, в общение по между си: семейството е мястото «където се научава да се съжителства с различията» (Апостол. Насърчеие Радостта от Евангелието 66).  Различия по пол и възраст, които преди всичко комуникират, защото взаимно се приемат и защото са свързани по между си. Колкото по-широки са тези отношения, по-различни възрасти, толкова по-богата е нашата жизнена среда. Връзката е базата на словото , което на свой ред укрепва връзката.  Ние не измисляме думите: можем да ги използваме, защото сме ги получили. Затова едно семейството се научава да се говори «майчиния език», тоест  езикът на нашите предци (Мак. 7, 25-27). В семейството се разбира, че другите ни предшестват, че са създали условията да съществуваме и от наша страна да направим нещо добро и красиво. Можем да дадем, защото сме получили и този затворен кръг е същността за способността семейството да си комуникира и комуникира, а в най-общ план е парадигма на всяка една комуникация.

Опитът от връзката с „онова, което ни предшества“, полага семейството и в контекста в който се предава основната форма на комуникация –молитвата. Когато майката и бащата приспят своите новородени деца, многочесто ги поверяват на Бог да бди над тях, а когато пораснат заедно молят  с тях обикновени молитви, припомнят с любов други хора – баби, роднини, болни, страдащи и всички които се нуждаят от помощ. Така, в семейството, по-голямата част от нас научават религизното измерение на комуникацията, която в християнството е изцяло пропита от любов на Бог, който ни се дарява и Който ние даряваме на другите.

В семейството се научава способността да прегръщаш, да подкрепяш, да придружаваш, да дешифрираш полгеди и мълчение, да се смееш и да плачеш, сред хора които не са се избрали, но въпреки това са важни едни за други; да разбереш  какво е наистина комуникацията като откритие и изграждане на близост. Скъсяване на дистанцията, срещайки се и приемайки се взаимно, е мотив за благодарност и радост: от поздрава на Мария и от подскачането на детето в утробата произлиза благослова на Елисавета, последван от прекрасната песен Magnificat в която Мария възхвалява промисъла на Божията любов за нея и нейния народ. От нейното „да“, произнесено с вяра, произлизат последствия, които преминава  нас и се разпростират  в света. „Да посетиш“някого, означава да отвориш вратите, а не се затваряш в собствените апартаменти; да отидеш при другия. Семейството също е живо ако се открие и излезе вън от себе си, а семействата които правят това могат да предадат своето послание за живот  и общение, могат да дадат утеха на наранените семейства, и така да расте Църквата,  която е семейство на семействата .

Семейството е повече от всяко друго място в което живеейки ежедневието, се научават собствените граници и на другите, малките и големите проблеми на съжителството и съгласието. Не съществува съвършено семейство, но не трябва да се страхуваме от несъвършеното, от слабостите,  още по-малко  от конфликтите; необходимо е да се научим да ги посрещаме по констуктивен начин. Затова семейството, със своите граници и грешки, ако се търси доброто, става училише за прошка. Прошката е динамика на комуникацията. Комуникация, която се изхабява, прекъсва, но чрез изразеното покаяние може да се възстанови и нараства. Дете, което в семейството се научава да слуша другите, да говори уважително, изразявайки собствената гледна точка без да отрича мнението на другите, ще бъде в обществото градител на диалога и помирението.

Относно границите на комуникацията, можем да научим много от семействата бялазани от една или повече физически недостатъци. Двигателния, сетивния  или умствения дефицит винаги е свързан с иззушението за затвореност, но може да стане стимул за откритост, споделяне и комуникиране, благодарение на любовта на родителите, братятя или приятели, и може дапомогне на училището, енорията и асоциациите са станат още по-гостоприемни към всички и не изключват никого.

В един свят, в който често се злослови и се хвърля семето на съмнението, а нашата жизнена среда се замърсява от клюкарството, семейството може да бъде училище за комуникацията като благослов. Особено там, където преобладава неизбежността на омразата и насилието, когато семействата са разделени от каменни стени или от стените на предразсъдъците и озлоблението, когато съществуват всички причини да се каже „стига“. В действителност, благослова вместо да злословието, посещението вместо отхвърлането, приемането вместо съпротивата е единствения начин да се прекъсне ескалацията  на злото, да се свидетелства, че доброто винаги е възможно, да се възпитават децата на братство“.

Днес, най-модерните медии, от които младите не могат да се откажат, могат както да пречат, така и да помагат за комуникацията в семейството и между семействата. Могат да бъдат пречка ако се превърнат в начин за измъкване от слушането, за изолиране от физическото присъствие на други, за запълване на момент на тишина и очакване, забравяйки че „мълчанието е интегрална част от комуникацията и без него не съществуват думи изпълнени със съдържание (Бенедикт XVI, послание за 46-ия Световен ден на социалните комуникации, 24.1.2012 ). Могат да помогнат ако разказват и споделят, да контактират отдалечените, да благодарят и искат прошка, да правят винаги възможна новата среща. Откривайки ежедневно този жизнен център, който е срещата, това «ново начало», ще можем да ориентираме нашето отношение към технологиите, вместо да бъдем водени от тях. И в тази сфера родителите са първите възпитатели. Но не трябва да остават сами; християнската общносте призвана да ги придружава, за да могат да научат техните деца да живеят в комуникативна среда, според критериите на човешкото достойнство и общото благо.

Съвременното предизвикателство е отново да се научим да разказваме, а не да произвеждаме и конусмираме информация. В тази посока ни тласкат мотъщите и ценни средства на съвременната комуникация. Информацията е важна, но не е достатъчно, защото много често опростява, противопоставя различията и вижданията, подтиквайки да избереш едната или другата страна, вместо да помогне давайки общ поглед.

Семейството също не е предмет за размяна на мнения или терен за идеологически борби, а среда в която се научава да се комуникира близост и субект, който комуникира, една комуникираща «общност». Една общност, която умее да придружава, да празнува и оплодотворява. В този смисъл, можем да подновим онзи поглед  с който се признава, че семейството продължава да бъде голям ресурс, а не само проблем или институция в криза. Медиите понякога са склонни да представят семейството като абстрактен модел, който трябва да се приеме или отхвърли, да се защити или атакува, вместо че е една конкретна житейска действителност; или като идеология на някого срещу някой друг, вместо че е място в което всички научават какво означава да се предава получената и дарена любов. Да се разказва означава да се разбере, че нашите съдби се преплитат в един обща тъкан, че нишщките са многобройни и всяка е незаменима.

Най-доброто семейство, главно действащо лице а не проблем, е онова семейство, което умее да комуникира, започвайки от свидетелството, красотата и богатството на отношението между мъжа и жената и между родители и деца.  Не се борим в защита на миналото, а работим търпеливо и с вяра във всички среди на ежедневието, за да изградим бъдещето.

Папа Франциск, 23 януари 2015

dg/ rv