Вярата се живее в общността

Не можем да вярваме сами. Вярата е личен дар от Бог, заедно с колективното й духовно преживяване.

Вярата като свободен отговор на човека към Бога е личен акт. Следователно, не може да бъде принуден някой да повярва. Да! В историята има примери за религии, наложени на хората и народите. Въпреки това, наложената религията не означава вяра. От друга страна трябва да се отбележи, че християнската вяра не е субективен и изолиран акт. В катехизиса четем: „Никой не може да вярва сам, както и никой не може да живее сам. Никой не е сам дал вярата на себе си, както никой не дал сам живот на себе си” (Катехизис, № 166). Ние получаваме вярата от другите и я предаваме на другите.

Повечето християни са били кръстени няколко седмици или месеци след раждането. След това, общността на Църквата, започвайки от родителите, се е погрижила за нашето религиозно образование. Така че, когато някой каже „вярвам” това също означава „ние вярваме”. Днес ние можем да срещнем лозунга: „Христос - да, Църквата – не”, т.е. „Аз вярвам в Исус Христос, но учението на Църквата не ме интересува изобщо”. Но този начин на мислене, обаче, не е много разумен. Само благодарение на общността на първите християни, т.е. благодарение на Църквата от I век, ние познаваме Исус от Назарет и можем да вземем в ръце Новия Завет. Ако ние отхвърляме Църквата, която разказва историята на Исус от вече две хиляди години, как можем да претендираме, че можем да вярваме в този Исус?

Катехизисът ни напомня, че в съответствие с „Римския ритуал” служителят на Кръщението пита катекуменът: „Какво искаш от Божията Църква?”. Отговорът е: „Вяра”. Вярата, която дава вечен живот. Ето защо, въпреки че спасението идва само от Бога, ние изповядваме Църквата като Майка на нашето ново раждане (вж № 169). От тази Майка получаваме толкова много неща: Словото, тайнствата, традиционните обичаи, много приятели и накрая - вечния живот.