Истината не се налага, а се предава

Неотдавна в Института по Патристика „Свети Августин” в Рим бе представена книгата „Християни в обществото на диалога и съжителството”, съдържаща поредица от слова на архиепископа на Барселона, кард. Луис Мартинес Систач, произнесени в периода между 1986 г. и 2012 г. Предлагаме част от книгата публикувана от Ватиканското издателство LEV.

Ролята на Църквата в обществото. Истината не се налага, а се предлага.
Когато ние християните говорим за развитие трябва да го разбираме така, както е представено в Енцикликата на Павел VІ „Populorum progressio”, а именно като развитие на всички хора и на човека в неговата цялост. Истинското развитие на човека касае целостта на човешката личност във всичките негови измерения. В своята Енциклика Павел VІ посочва, че прогресът – в неговото начало и същност – е звание: „в Божия промисъл, всеки човек е призван към развитие, защото всеки живот е звание”. Именно това легитимира намесата на Църквата по въпроса за развитието. Ако това се отнасяше само до техническите аспекти на човешкия живот, а не до смисъла на неговия път през историята, Църквата не би имала за какво да говори.

Общественото измерение на религията, или на Църквата, е от изключителна важност. Като се има предвид, че съжителството между хората в обществото е вродено в човешката личност и изхождайки от факта, че присъствието на религията е също една реалност, която не може да бъде живяна извън обществото, съвсем нормално е религията да присъства публично в социалното съжителство.

Всеобщата декларация за човешките права предоставя списък от основни права, между които и правото за религиозна свобода, намиращо се в член 18 на същата Декларация. Това право не се отнася само до култа или личните вярвания, изразени лично или в частност, сами или заедно с други хора. Това право включва също креативното упражняване на вярата и религиозния живот, нейната публично изразяване и нейното разпространение чрез правото на свобода на мирни събрания и сдружения, определени в член 19 и 20 на Декларацията. Право, което държавата трябва да закриля и не може да пренебрегва. Още веднъж претенцията за разделението на сферите на компетентност между Църквата и Държавата, плод на взаимно непознаване между двата организма, не е нито юридически, нито политически приемлива. Необходимо е да се разграничи между това, което е „светският характер на Държавата” и това какво означава „светско общество”. Не може да се пренебрегне, че светският характер на Държавата е в служба на едно плуралистично общество в религиозната сфера. Едно светско общество ще доведе до социалното отричане на религиозния феномен или поне, на правото да се живее вярата в нейното обществено измерение. Нещо, което противоречи на светския характер на Държавата.

Църквата не трябва да се затваря в себе си, отказвайки се от всякакви действия. Тя трябва да се поддържа жива и да увеличи своя динамизъм. Християните трябва да дадат положителни и убедителни отговори на очакванията и въпросите на хората. Ако съумеем да го направим, Църквата ще бъде в голяма полза на нашите държави. Плуралистичното общество в което живеем иска да намери точното „място” на християните и Църквата в тази нова социално-културна ситуация, без това да предполага загубата на собствената идентичност.

Църквата не може да претендира да налага на другите своята истина. Социалната и обществена важност на християнската вяра трябва да избягва претенцията за културна хегемония, която би се наблюдавала ако не се признае, че истината не се налага, а се предлага. Но това не означава, че Църквата не трябва да я предлага на обществото, заедно с всичко онова, което означава да се реализира „евангелското известие”. Необходимо е да се предложи всяко богатство съдържащо се в християнския хуманизъм, от голям интерес за мнозина – преди всичко младежите – и да се живее с илюзия и радост. Представянето на посланието на Исус, ясно и достоверно, е първостепенна задача на Църквата в съвременното общество. Несъмнено пълното признаване на истинската религиозна сфера е жизнено важно за подходящото и плодоносно публично присъствие на Църквата в обществото. Религиозното преминава отвъд присъщите за проповедта и култа действия; то се отразява и се изразява благодарение на своето естество над моралния и човешки живот, който наблюдава в сферите на образованието, социалните грижи, живота, брака, семейството и културата.

Църквата предоставя на обществото едно много важно и от голямо значение служение в преполитическия ред на идеите и моралните ценности, на глобалните представи на човека и живота. Кард. Нарчизо Хубани говореше за важната „подхранваща” функция на Църквата в обществото.

Демократичното общество се нуждае от социални, религиозни и културни групи, които да се грижат да „духовното и етическо напояване” на гражданите, за да могат те след това, в свободното упражняване на техните права и политическо участие, да предадат на Държавата отражение на тези морални ценности и да изискват респект, закрила и защита на тази духовна сила, без която не може да съществува едно свободно общество или отговорно гражданство.

За да си дадем сметка за служението, което Църквата предоставя, е достатъчно да си помислим какво би бил един град, например Сантяго де лос Кабалерос или Барселона без присъствието и дейността на енориите, религиозните общности, църковните асоциации и институции в духовната сфера, в междуличностните отношения, в борбата с бедността и емиграцията, в грижите към възрастните и болните, в сферата на възпитанието, образованието и културата. Те биха били бедни градове, много бедни, с големи социални проблеми, без човешки облик.

Присъствието на Църквата в обществото и отношенията между йерархия и граждански власти трябва да бъдат белязани от лоялен диалог и конструктивно сътрудничество изхождайки от личната идентичност. Църквата трябва да допринася за разграничаването на някой ценности под въпрос в обществото и които се отразяват над истинската реализация на човешката личност и социалното съжителство.

По този начин, на никой не би трябвало да пречи пророческия глас Църквата за семейния, обществения и политически живот, дори когато върви срещу течението по отношение на широко разпространените мнения. Нашият конформизъм би лишил обществото от една древна мъдрост, която сме получили свише и която е присъствала и била активна в корените на нашата антропология и история.

Държавата не може да пренебрегва съществуването на религиозния феномен в обществото. Претенцията, че светската държава трябва да действа така сякаш този религиозен факт, като организирано обществено тяло, не съществува, се равнява да бъде поставено в границите на реалността. Основният проблем на секуларизма, който изключва религиозният факт от политическата сфера се състои във факта, че става въпрос за един обществен живот, който мисли и иска да организира едно общество, което не е реално. Вярата или невярата са обект на избор, който гражданите трябва да направят в обществото, преди всичко в едно културно плуралистично общество в отношение на религиозния факт. Държавата е светска, но обществото не е.

svt/ Oss.rom