2013-10-02 14:02:48

Ексклузивно интервю за Civiltà Cattolica


„Виждам съвсем ясно, че това от което се нуждае Църквата днес е способността да лекува раните и да стопля сърцата на хората, близостта, връзката. Виждам Църквата като полева болница след битка. Излишно е да питаме тежко ранения за холестерина или високата захар! Раните трябва да бъдат излекувани. Тогава можем да говорим за всичко друго. Да лекуваме раните, да лекуваме раните… Трябва да се започне отдолу”.

Това е сърцевината на посланието на Папа Франциск, отправено в интервю пред директора на авторитетното италианско списание на отците йезуити „Чивилта Католика” (Civiltà Catolica). Интервюто е с обем 29 машинописни страници, реализирано на 19, 23 и 29 август. От разговора с отец Антонио Спадаро изпъква един непознат Хорхе Бергольо, включително музикалните му предпочитания, но най-вече неговия дълбок анализ за ролята на съвременната Църква и насоките му за пастирската дейност.

Всъщност, интервюто не внася нови елементи и потвърждава визията на Папа Бергольо за Църквата изразена в словата му през първите шест месеца понтификат. Най-вече при посещението му в Бразилия и словото му пред латиноамериканските епископи, както и неговия „метод на консултации” с които търси решения за реформи в Курията и Църквата. Моделът за реформа, който Папа Бергольо предлага на епископите и свещениците е „мирисът на стадо” и да бъдат сред верните. Зад ефектните фрази в сутрешните му проповеди в дом Санта Марта, прозира дълбоката му визия за същността на Църквата, която придружава съвременния човек и му помага да открие Господ. Интервюто отразява и метода на управление на Папа Франциск, който се отличава с прекия контакт с хората и решения, които взима лично. Като например, да живее в дом Санта Марта, посещението в емиграционния Център „Астали” в Рим или визитата му на остров Лампедуза. Отразява също и трите ключови думи в неговия понтификат: колегиалност, синодалност и размишление в светлината на Исус.

Не трябва да се настоява само за ценностите по които не може да се преговаря
„Не трябва да се настоява само по въпросите свързани с аборта, хомосексуалните съюзи и използването на контрацептивни методи. Не е възможно. Не съм засягал много тези въпроси, за което бях упрекнат. Но когато се говори за това, трябва да бъде положено в един контекст. Между впрочем, мнението на Църквата е известно, а аз съм неин син, затова не е необходимо да се говори непрекъснато за това”.

„Мисионерската дейност не трябва да бъде потискана от разчлененото предаване на множество доктрини, които трябва да се наложат. Мисионерското известяване се концентрира върху същественото и необходимото, на онова, което най-много привлича, което пари сърцето, както на учениците от Емаус...”.

„Понякога, Църквата се затваря в малките неща и малките закони. По-важното е обаче първоначалното известие: „Исус Христос те е спасил!”. Затова църковните служители трябва да бъдат преди всичко милосърдни”. „Известяването на спасителната Божия любов предшества моралното и религиозно задължение. Днес, понякога ни се струва, че преобладава обратното”.

По въпроса за хомосексуалистите
„Трябва да известяваме Евангелието по всички пътища, проповядвайки благата вест на Царството и чрез нашата проповед да лекуваме всякаква форма на болести и рани. В Буенос Айрес получавах писма от хомосексуалисти, които са „социални рани”, тъй като ми казваха, че се чувстват осъдени от Църквата. Но Църквата няма това намерение. По време на полета ми от Рио де Жанейро, казах, че когато един човек с хомосексуални наклонности е изпълнен с добра воля и търси Бог, аз не мога да го съдя. Казвайки това, посочих какво казва Катехизиса по този въпрос. Религията има правото да изразява своето мнение в служба към хората, но създавайки ни, Бог ни оставя свободни: духовното вмешателство в личния живот не е възможно”.

„Веднъж бях провокативно запитан дали одобрявам хомосексуализма. Отговорих с друг въпрос: „Кажи ми: когато Бог гледа към един хомосексуалист изпива ли нежност или го отхвърля, осъждайки го?”. Винаги трябва да виждаме личността. Оттук навлизаме в тайната на човека. Бог придружава хората в живота, а ние трябва да ги придружаваме да тръгнат от условията в които се намират. Трябва да ги придружаваме с милосърдие. Тогава Светият Дух вдъхновява свещеника да каже правилните думи”.

„Уверен съм, че Бог присъства в живота на всеки човек”
„Търсещият винаги дисциплинарни решения или който прекомерно защитава „доктриналната сигурност”, с упорития стремеж да възвърне изгубеното минало, има статична и инволюционна визия. По този начин вярата се превръща в идеология сред другите. Имам една догматична увереност: Бог присъства в живота на всеки човек. Дори когато живота на един човек е катастрофален, разрушен от пороци, дрога или други неща, Бог присъства в неговия живот. Това е възможно и трябва да се търси в живота на всеки човек. Дори когато живота на един човек изглежда като поле изпълнено с тръни и храсти, винаги има пространство в което семето на доброто може да покълне. Трябва да се уповаваме в Бог”.

Бог е по-голям от греха
„Как се отнасяме към Божия народ? Мечтая за Църква Майка и Пастирка. Църковните служители трябва да са милосърдни и се грижат за хората, придружавайки ги като Добрия Самарянин, който умива, почиства, облекчава своя ближен. Това е истинското Евангелие. Бог е по-голям от греха. Организационните и структурните реформи са второстепенни. Първата реформа трябва да бъде в отношението. Евангелските служители трябва да могат да стоплят сърцата на хората, да ги придружават в нощта, да умеят да диалогират и също така да навлязат в техния мрак без да се изгубят. Божият народ се нуждае от пастири, а не от функционери или държавни прислужници. Най-вече епископите трябва да могат да поддържат със спокойствие Божиите стъпки, за да може никой да не изостава, но също и за да придружава стадото, което има нюх за нови пътища”.

Църквата и Божия народ
„Народът е субект. А Църквата е Божият народ по пътя на историята, със своите радости и болки. Да чувстваш с Църквата (cum Ecclesia) за мен означава да бъде част от този народ. А целостта на верните е неминуемо във вярата и проявява тази своя безпогрешност, чрез свръхестественото чувство на вярата. Когато диалогът между хората, епископите и Папата е насочен по този път, този диалог е лоялен и има подкрепата на Светия Дух. Следователно, това не е чувство отнасящо се само до богословите...Не е необходимо да се смята, че „да чувстваш с Църквата” е свързано само с нейната йерархична част”. Църквата не трябва да бъде свеждана до един „малък параклис, който може да побере само една избрана група хора. Не трябва да свеждаме лоното на Универсалната църква до гнездо, закрилящо нашата посредственост”.

„Аз съм един грешник”
Папата определя себе си за „един грешник”. Припомняйки изключителната картина на Караваджо за призванието на Матей, казва: „Това съм аз, един грешник към когото Господ обръща очи”. Това казах, когато ме попитаха дали приемам избирането ми за Свети Петров приемник”.

За реформите е необходимо време
„Мнозина смятат, че промените и реформите могат да се осъществят за кратък период. Мисля, че винаги е необходимо време да се положат основите на истинската и ефикасна промяна. Това е и време за дълбок размисъл в светлината на Светия Дух. Понякога обаче, този размисъл пришпорва да се направи онова, което първоначално е замислено да се направи по-късно. Именно това ми се случи през тези месеци”. „Същевременно изпитвам съмнение във внезапно взетите решения. Отнасям се с недоверие към първото решение, тоест, първото нещо което идва на ум. Обикновено то е погрешно. Трябва да внимавам, вътрешно да преценя, да имам необходимото време. Мъдростта на размишлението в светлината на Светия Дух освобождава необходимата двойственост на живота и ни кара да намерим подходящите средства, които не винаги съвпадат с онова което изглежда голямо или силно”.

Защо използвам скромна кола
„Дълбокият размисъл се осъществява винаги в присъствието на Господ, гледайки знаците, вслушвайки се в нещата, които се случват и в хората, особено бедните. Изборът ми винаги е свързан с нормалността на живота, както например използването на скромна кола. Този избор е свързан с дълбоко духовно размишление, което отговаря на едно изискване, което се ражда от нещата, от хората, от прочита на знаците на времето. Дълбокият размисъл в присъствието на Господ ме води в начина ми на църковно управление”.

По природа съм недисциплиниран
На въпроса защо избира ордена на йезуитите, Папа Франциск отговоря: „Обществото на Исус ме впечатли с три неща: мисионерският характер, общността и дисциплината. Това е странно, защото по природа съм недисциплиниран. Но дисциплината на йезуитите, начинът им да се отнасят към времето, ме впечатлиха много“.
Без хора не мога да живея

„За мен има наистина фундаментално значение общността – продължава Папа Бергольо. Аз не се виждам като самотен свещеник. Аз се нуждая от общност. И това става ясно от факта, че живея тук, в „Санта Марта“. Когато дойдох в дома, по жребий ми се падна стая №207. Стаята, в която сега се намираме, беше стая за гости. Реших, че ще живея тук, в стая 201, защото, когато влязох във владение на папското жилище, усетих в себе си едно „Не“. Папският апартамент в Апостолическия дворец не е луксозен. Но в крайна сметка прилича на обърната фуния. Голям и просторен е, а входът му е много тесен. Влизаш вътре капка по капка. Това не е за мен. Без хора не мога да живея. Трябва да живея живота си заедно с други хора.“

Стилът на ръководство
„В опита си като Висш духовен настоятел в Обществото ...стилът ми на ръководене имаше много недостатъци...Много млад бях избран за Провинциален настоятел. Бях само на 36 години: лудост! Трябваше да се справям с много трудни ситуации и вземах решенията си рязко и на персонално. Но трябва и да добавя нещо: когато поверя нещо на някого, му имам пълно доверие. Той трябва да допусне наистина много сериозна грешка, за да се откажа от него. Независимо от това, на хората им е втръснало от авторитаризма. Авторитарният ми и бърз начин да вземам решения ми докара сериозни проблеми и обвинението, че съм ултраконсервативен. Имах период, в който преминах през голяма вътрешна криза , когато живеех в Кордова. Сигурно не съм бил като блажена Имелда, но никога не съм бил един от `десните`. Моят авторитарен начин да вземам решения причиняваше проблеми.“

Метода на консултациите
„С времето научих много неща. Господ позволи тази педагогика на управление и чрез моите дефекти и грехове. Така, когато бях архиепископ на Буенос Айрес на всеки петнадесет дена провеждах среща с шестимата помощни епископи и няколко срещи през годината с презвитерския съвет. Отправяха се въпроси и по този начин се разкриваше пространство за дискусия. Това ми помогна много при взимането на по-добри решения. Сега някой ми казват: „не се съветвай много, а решавай”. Въпреки това вярвам, че консултацията е много важна. Съветниците, например Синодите са важни места, за да се направи истинска и активна тази консултация. Но те трябва да се направят по-малко строги във формата. Искам реални, а не проформа консултации. Съвета от осем кардинали, тази консултативна аутсайдерска група, не е само мое решение, а е плод на желанието на кардиналите, изразено по време на Генералните конгрегации преди Конклава. Искам той да бъде реален, а проформа Съвет”.

Така виждам Курията
„Римските ведомства са в служба на Папата и епископите: трябва да помагат, както на местните църкви, така и на Епископските конференции. Те са като помощни механизми. В някой случаи, когато не са разбрани добре, рискуват да се превърнат в цензурни организми. Впечатляващо е да се види, колко много жалби се изпращат до Рим за липса на ортодоксалност. Вярвам, че случаите трябва да бъдат проучени от местните Епископски конференции на които Рим трябва да предостави валидна помощ. Случаите най-добре се разглеждат на местно ниво. Римските ведомства са посредници, а не управители”.

Колегиалност и примат на Петър
„Трябва да вървим заедно: хората, епископите и Папата. Синодалността трябва бъде живяна на различни нива. Вероятно настъпи времето да променим методологията на Синода, защото настоящата ми изглежда неподвижна. По този начин Синода ще може да придобие една икуменическа стойност, по-специално с нашите братя православните. От можем да научим много за смисъла на епископската колегиалност и традицията на синодалността. Усилията за общ размисъл, гледайки на това как се е управлявала Църквата през първите векове, преди разделението между Изток и Запад, с времето ще дадат своите плодове”.

Жената в Църквата
„Необходимо е да се разширят пространствата за по-решителното женско присъствие в Църквата. Страхувам се от решението на „мъжественост в пола”, защото жената има структура различна от тази на мъжа. Въпреки това, разговорите които чувам за ролята на жената са често вдъхновени от една идеология на "мъжественост във фуста". Жените поставят дълбоки въпроси на които трябва да се намери отговор. Църквата не може да бъде такава без жената и нейната роля. Жената в Църквата не може да се пренебрегне. Мария, една жена, е по-важна от епископите. Казвам това, защото не трябва да смесва ролята с достойнството. Ето защо, е необходимо да се задълбочи по-добре фигурата на жената в Църквата. Трябва да се работи повече за изграждането на едно богословие на жената. Само разбирайки този преход (пасаж), може да се размишлява по-добре над ролята на жената в лоното на Църквата. Женският гении е необходим в местата, където се взимат важни решения”.

Съборът и Тридентинската литургия
„Втория Ватиканския събор е нов прочит на Евангелието в светлината на съвременната култура. Той породи едно обновление, което изхожда от самото Евангелие. Плодовете са огромни. Достатъчно е да се припомни литургията. Работата по литургичната реформа бе служение към народа като нов прочит на Евангелието, изхождайки от една конкретна историческа ситуация. Разбира се, съществуват линии на продължителност и непродължителност, въпреки това е ясно едно нещо: динамиката на прочита на Евангелието, приложена в днешния контекст, която е присъща на Събора е напълно необратима. Съществуват и особени въпроси, като Тридентинската литургия. Смятам, че изборът на Бенедикт ХVІ бе благоразумен, свързан с помощта към някой вярващи имащи тази особена чувствителност. Въпреки това смятам за тревожна опасността за идеологизирането и използването за определени цели на Тридентинската литургия.

Ако някой има отговор за всичко, Бог не е с него
„Ако един човек казва с абсолютна увереност, че е срещнал Бог без дори да има и най-малкото съмнение, тогава нещо не е наред. За мен това е важен показател. Ако някой има отговорите на всички въпроси, това е доказателство, че Бог не е с него. Означава, че е фалшив пророк, че използва религията за себе си. Великите водачи на Божия народ, като Мойсей, винаги оставят място на съмнението. Трябва да се даде пространство на Господ, не на нашата сигурност; трябва да бъдем смирени. Несигурността съществува при всеки истински дълбок размисъл на светлината на вярата, отворен за духовната утеха”.

Доктрината не е монолит, който трябва да се защитава
„Съществуват второстепенни закони и норми, които преди време бяха ефикасни, но днес са загубили тяхната стойност или значение. Гледането на доктрината на Църквата като на един монолит, който трябва да се защитава е грешна.. Изразните форми на истината могат да бъдат многообразни, това дори е необходимо за непроменливия смисъл на евангелското послание”.

Опасността от лабораторна вяра
„Винаги съществува опасността да се живее в една лаборатория. Нашата вяра не е лабораторна вяра, е вяра-път, една историческа вяра. Бог се откри като история, а не като сбор от абстрактни истини. Аз се страхувам от лабораториите, защото в лабораторията се загърбваш с проблеми, които се отнасят в домовете, за да ги опитомиш, за да ги оцветиш, извън техният контекст”.

„Когато се говори за социални проблеми, едно е да се събереш и проучиш проблема за наркотиците в едно изоставена и разрушена вила, друго е да отидеш там където е проблема, да го живееш и проучиш отвътре”.

„Жив съм благодарение на една монахиня”
„Съществуват много граници. Нека си помислим за монахините, които живеят в болниците: те живеят в границите. И аз съм жив благодарение на една от тях. Когато имах проблем с белия дроб в болницата, лекарят ми даде определени дози пеницилин и стрептомицин. Но монахинята от моето отделение ги утрои, защото имаше нюх, знаеше какво прави, защото беше с болните по цял ден. Лекарят, който беше наистина много добър, прекарваше времето си в неговата лаборатория, сестрата живееше в границата и разговаряше с тази граница всеки ден. Да опитомиш границите означава да се ограничиш да говориш от една далечна позиция, да се затвориш в лабораториите. Това са полезни неща, но нашият размисъл трябва винаги да изхожда от опита”.

„Годениците” на Алесандро Мандзони на нощното му шкафче
„Обичам много различни помежду им автори. Обичам много Достоевски и Хьолдерлин. За Хьолдерлин си спомням онова стихотворение за рождения ден на баба си, което е изключително красиво и на мен ми се отрази много добре духовно. Това е стихотворението, което завършва с думите „Нека човек да съхрани онова, което детето е обещало”. Този поет ме впечатли, защото аз обичах много моята баба Роза, и в това стихотворение Хьолдерлин сравнява баба си с Мария, от която се роди Исус, който за него е приятел на земята, който не е смятал никого за чужденец. Прочетох три пъти и книгата „Годеници” на Мандзони и сега ми е на нощното шкафче, за да го препрочета. Мандзони ми дари много. Моята баба, когато бях дете, ме накара науча наизуст началото на тази книга”.

Следата на Фелини
„Филмът „Пътят” на Фелини е може би този, който харесвам най-много. Идентифицирам се с този филм, който се позовава скрито на Свети Франциск. Мисля, че когато бях 10 – 12 годишен видях всички филми с Ана Маняни и Алдо Фабрици. Друг филм, който много харесвам е „Рим, открития град” на Роселини. Дължа моята кинематографично култура преди всичко на моите родители, които често ме водиха на кино”.

dg/ svt/ rv

















All the contents on this site are copyrighted ©.