Ключовите думи в понтификата на Папа Франциск

Всеки Папа, с избирането му, поставя в служба на Църквата своите таланти. Исус Христос, припомня посланието до Евреите, „е същият, вчера, днес и вовеки” (Евр. 13, 8). Неговото Евангелие, „благата вест” не се променя. Променят се само начините на неговото възвестяване и приложения. Те са безкрайни, изненадващи и оригинални, също като хората. Служението на Папа Франциск започна преди пет месеца, на 13 март, с едно обикновено „добър вечер” и молба към всички да се молят за него. Продължи с призиви Църквата да не бъде свеждана до една „неправителствена организация”, с насърчение към монахините (но не само към тях) да бъдат „майки, а не стари моми”, и вълнуващите посещения на емигрантите в Лампедуза и в Рио де Жанейро за Световния младежки ден. Трудно е да се направи равносметка за тези пет месеца понтификат, но за неговите измерения и характеристики говорят някои ключови думи в словата на Папа Бергольо.


Милосърдие
Това е ненаписана енциклика на Папа Франциск, който с неговите думи, жестове и комуникативност постави на преден план основния аспект на християнския Бог: милосърдието. Благата вест на Християнството е тази: Онзи, който те съди е също Онзи, който те спасява и можеш да наричаш „отче”. Ето какво казва Папа Франциск:

„Вярвам, че това е времето на милосърдието. Тази промяна на епохата, многобройните проблеми на Църквата – например като не доброто свидетелство на някой свещеници, проблеми на корупция в Църквата, но също проблеми на клерикализъм – оставиха множество рани и ранени. Църквата е Майка: трябва да изцелява ранените с милосърдието. Но ако Господ не се изморява никога да прощава, ние нямаме друг избор освен този: преди всичко да изцеляваме ранените. Църквата Майка трябва да върви по пътя на милосърдието. Трябва да намери милосърдие за всички. Смятам, че когато блудният син се завръща у дома, баща му не му е казал: „Ела и кажи ми какво направи с парите?” Не! Напротив, вдигна празник за завърналия се син. След това, възможно е синът да е пожелал да говори за това и със сигурност е говорил. Ето, Църквата трябва да прави така. Когато има някой заблудил се, не трябва само да го чакаме, а да тръгнем да го търсим! Това е милосърдието. Ето защо вярвам, че това е времето на милосърдието!”.

Нежност
Това е поведението, посочва Папа Франциск, с което Бог, чрез Христос, влезе в историята на хората и стана техен спътник. Епископ от който не се долавя аромата на тази нежност, не е истински пастир, а само бюрократ на вярата.

„Съществуват „отдалечени” пастирски дейности, дисциплинарни, които предпочитат принципите, поведенията, организационните процедури на които липсват близостта, нежността, милувката. Пренебрегва се „революцията на нежността”, която предизвика въплъщението на Словото. Съществува наложена пастирска дейност с такава доза разстояние, която е неспособна да достигне срещата с Исус Христос, с братята. От този вид пастирска дейност може да се очаква най-много едно измерение на прозелитизъм, не води до църковното интегриране, нито до църковната принадлежност. Близостта поражда общение и принадлежност, прави възможна срещата. Близостта придобива формата на диалог и създава културата на срещата”.

Неправителствена оганизация
Това е опасността за Църквата когато става твърде бюрократична, самореферентна, светска и преди всичко говори за всичко и всички, но премълчава да същественото: Исус Христос. Едно изкушение, криещо се винаги в засада за много свещеници и епископи.

„Църквата е институция, но когато се издига „в центъра” се бюрократизира и постепенно се превръща в неправителствена организация. Тогава Църквата започва да претендира за една собствена светлина и престава да бъде „тайната на Луната”, за която говорят Светите Отци на Църквата (бел. ав. с отците на Църквата луната се превръща в символ на Църквата, защото в своите цикли получава светлина и живот от слънцето, което е Христос). Все повече всеки път се превръща в самореферентна и отслабва нейната нужда да бъде мисионерска. От „институция” се превръща в „социална организация”. Престава да бъде Годеница и се превръща в Администраторка; от Слугиня се превръща в „Контрольорка”. Църквата е Годеница, Майка, Слугиня, насърчителка на вярата, а не контрольорка. Църквата не е неправителствена организация. Тя е история на любов”.

Радост
Христовият ученик се разпознава по едно съществено поведение: радостта на лицето му. Радостта води до смирението, мира в сърцето и дълбока вяра, посочва Папата:

„Радостта е добро нещо, да се радваш е добро. Но радостта е нещо повече, тя е друго.. Тя е дар. Радостта, ако искаме да я живеем всеки момент се превръща в лекомислие, повърхностност и ни води също към липсата на християнска мъдрост, прави ни малко глупави и наивни. Дали всичко е радост? Не! Радостта е нещо различно. Радостта е дар от Господ и ни изпълва отвътре. Тя е като помазание от Духа. Но ако ние искаме да задържим тази радост само за нас, накрая радостта се разболява, нашето сърце се смалява, а нашето лице не предава онези голяма радостта, а една нездравословна носталгия и меланхолия. Радостта е добродетел. Тя е дар, който върви с нас по пътя на живота, върви с Исус: радостта от проповядването и възвестяването на Исус удължава и разширява пътя”.

Учениците от Емаус
Те са икона на онзи, който може би си е отишъл завинаги. На онзи, който се отдалечил, разочарован и обезнадежден, може би дори възмутени от Църквата. Папа Франциск призовава Църквата да не се страхува да излезе и търси онези братя, които са се изгубили в нощта.

„Двамата ученици избягват от Ерусалим. Отдалечават се от „голотата” на Бог. Скандализирани са от провала на Месията в който бяха положили надеждите си и който сега изглежда непоправимо победен, унижен, дори и след три дни… Неразбираемата тайна на хората, които напускат Църквата; на хора, които след като са били заблудени от други предложения, смятат, че Църквата – техния Ерусалим – не може вече да им предостави нещо значително и важно. Тогава тръгват сами по пътя, с тяхното разочарование. Може би Църквата се е показала твърде слаба, далечна от техните нужди, бедна за да отговори на техните тревоги, твърде студена към тях, може би дори твърде самореферентна, пленница на собствените строги начини на изразяване. Може би изглежда сякаш света е направил Църквата като останка от миналото, недостатъчна да отговори на новите въпроси; може би Църквата притежава отговорите само за детските години на човека, но не и за неговата зряла възраст. Фактът е, че днес има мнозина, които са като двамата ученици от Емаус; не само онези, които търсят отговори на нови и разпространени религиозни групи, но също и онези, които са вече без Бог, както на теория, така и на практика. Какво трябва да се направи пред тази ситуация? Необходима е Църква, която не се страхува да влезе в тяхната „нощ”. Необходима е Църква способна да ги срещне по техния път. Необходима е Църква, която да се помести в техните разговори, която знае да диалогира с тези ученици, които бягайки от Ерусалим, се лутат безцелно, сами, с тяхното разочаровани от едно стерилно, неплодоносно, неспособно да даде смисъл на живота Християнство”.

Безразличие
На 8 юли 2013 Папа Франциск посети Лампедуза, където хвърли венец от цветя във водите край острова в памет на загиналите емигранти в морето. Тази папска визита бе един пророчески вик и остра критика към икономическата глобализация, която ако от една страна откри нови перспективи за развитие, но от друга анестетизира сърцето на всички, включително и на християните:

„Културата на благосъстоянието, която ни кара да мислим за нас самите, ни прави нечувствителни към вика на другите, кара да живеем като в сапунени мехури, които са красиви, но са едно нищо, една несъстоятелна илюзия, на временното, която води до безразличието към другите, дори към глобализацията на безразличието. В този глобализиран свят изпаднахме в глобализацията на безразличието. Привикнахме към страданието на другия, то не ни засяга, не ни интереса, не е наша работа! Нека поискаме от Господ да заличи това, което е останало от Ирод в нашето сърце; нека поискаме от Господ благодатта да плачем над нашето безразличие, да плачем над жестокостта по света, в нас, но и онези, които, в анонимността, взимат социално-икономически решения, които отварят пътя на трагедии като тази. Глобализацията на безразличието ни прави всички „непристойни”, отговорни без име и лик”.

Перифериите
Бенедикт ХVІ говореше за „пустиня”, Папа Франциск използва един друг термин: периферии. Географски, житейски, духовни: тук се намират отхвърлените, бедните, страдащите, жертвите на „културата на негодното за употреба”, която се наложи почти автоматично с глобализацията.

„Не можем да останем затворени в енорията, в нашите общности, в нашата енорийска или диоцезална институция, когато много хора са в очакване на Евангелието! Трябва да излезем навън. Но това не е просто отваряне на врата, за да влезнат другите, за да ги приемем, а е излизане навън, за да ги търсим и да ги срещнем! Нека тласнем младежите, за да излязат навън. Разбира се, ще правят грешки, но ние не се страхуваме! Апостолите направиха грешки преди нас. Нека ги накараме да излязат навън. Нека решително да се замислим за пастирската дейност, започвайки от периферията, от онези, които са най-далеч, който по принцип не посещават енорията. Те са най-важните поканени! Излезте, и ги търсете по кръстопътищата. Най-добре реалността се разбира не от центъра, но от перифериите”.

Етика
В самолета, при завръщането му в Рим от Рио де Жанейро, Папата отговаря на журналистически въпрос: „Кой съм аз, за да съдя хомосексуалистите?”. Защо, се запитаха мнозина, Папата не говори никога за по етически теми: от аборта, до хомосексуалните бракове и евтаназията. Може би се подготвя някаква промяна в доктрината на Църквата? Не, просто Папа Франциск избра да не подчертава всеки път антропологичната позиция на Църквата по тези въпроси, оставяйки това задължение на Епископските конференции на отделните държави. Решение, пояснено в самолета при завръщането му от Бразилия.

„Църквата вече се изказа напълно по този въпрос (аборт, хомосексуалните бракове и т.н.). Не бе необходимо отново да се върнем на него, така както не говорих нито за измамите, лъжата или за други въпроси по които Църквата има едно много ясно учение. Не бе необходимо да се говори за това, а по-скоро за положителни неща, които отварят пътя на младежите. Не е ли така? Освен това, младежите знаят много добре каква е позицията на Църквата. Ако някой има хомосексуални наклонности, но търси Господ и е с добра воля, кой съм аз за да го съдя? Катехизисът на Католическата Църква пояснява много добре това”.

Вяра
Това е темата на първата Енциклика от понтификата написана на "четири ръце” с Бенедикт ХVІ и публикувана в средата на Годината на вярата, която ще бъде закрита през ноември.

„Вярата в Исус Христос не е шега: тя е скандал! Скандал е, защото Бог стана един от нас и умря на Кръста. Кръстът продължава да бъде скандал, но е единствения сигурен път: този на Кръста, на Въплъщението на Исус. Не смесвайте вярата в Исус. Вярата е едно цяло, не се смесва. Това е вярата в Исус, в Сина Божий, станал човек, който ме обикна и умря за мен”.

svt/ sismografo