„Когато видяхме Папата да се изкачва по стълбичката на самолета и сам да си носи чантата,
останахме изненадани. Някой сигурно се е запитал възможно ли е главата на Римокатолическата
църква да няма сътрудник, определен да носи ръчния му багаж. Дори нечие въображение
предположи, че Папа Франциск може и да не се доверява да остави на някого личния си
багаж. Други си помислиха, че поведението му е нарочно обмислено, за да впечатли окото
и сърцето на онези, които във време на криза искат по-голяма умереност и от страна
на Църквата”. Така започва статията на Кристиян Мартини Грималди във ватиканския официоз
„Осерваторе Романо” в която разкрива начина на комуникацията на латиноамериканския
Папа и нейната крайна цел.
„След избирането на кардинал Бергольо за Папа, да
се говори за умереност на жестовете и за семплота на формите вече не би трябвало да
бъде изненадващ факт, тъй като Негово Светейшество веднага подаде различни сигнали
за скромно и непринудено ежедневно ръководство и затова не трябва да се учудваме.
Политическите среди до такава степен са ни свикнали да приемаме властта като нещо
далечно и недостъпно за нас, че се изненадваме, когато виждаме лидер да постъпва като
нас. Дори започваме да подозираме, че тази показна непринуденост може да е маниерна
демагогия.
Ето защо е добре да се припомни още веднъж, че Хоре Марио Бергольо
е човек, нагласил своя стил на живот спрямо този на хората от периферията, именно
онези, с които Папата се срещна във фавелата на Рио де Жанейро: скромното, бедно и
забравено население. Тогава Папа Франциск повтори, че никога не трябва да преставаме
да работим за един по-справедлив и солидарен свят и че „солидарност” не трябва да
бъде неудобна и забравена дума.
Папа Бергольо е „събирал” своя пасторски опит
именно сред хора като тези на фавела Виржиня, след като години наред е ходил пеша
и е пътувал с аржентинския градски транспорт, отказвайки личен шофьор, който обикновено
се ползва при определени длъжности. Неговото израстване е богато на прагматична жизненост.
С други думи, Папата е човек, който обръща внимание на същността на нещата и затова
да се възложи толкова незначителна задача на някой сътрудник, като носенето на чантата,
той е счел за нещо излишно, каквото е в действителност. Естествената склонност на
Папа Франциск към пряко необходимите неща се вижда и от краткото и ясно съдържание
на неговите слова.
Не случайно акаунта в туитър на испански (@Pontefix_es)
се счита за най-влиятелния сред тези на световните лидери и първият с много висок
процент на споделяне на туита. Умението му да синтезира е близко до тези технологични
инструменти, регулирани въз основа на френетичния ритъм на съвременната комуникация.
Но
езикът на Папата се състои и от символични жестове: придвижването му с обикновен автомобил
сред въодушевената тълпа в Бразилия за някои е било рискована постъпка, а за много
други – жест на голямо великодушие. Не става дума само за обикновена риторическа сдържаност,
а за думи и жестове, въплътени в начина на живот, чиито корени се намират именно в
тази Южна земя, богата на „народен” католицизъм, като който няма друг на света. И
това се усети не само във фавелата на Рио, а и на остров Лампедуза, по време на първото
пътуване на Папата, когато тай избра да се срещне лице в лице с „последните на земята”.
Така
Светият Отец превърна вчерашното риторично отношение към третия свят в днешно предизвикателство,
неизбежно и спешно, както от икономическа, така и от политическа гледна точка, въпрос,
който от доста време не бе поставян в дневния ред на държавните и партийни ръководители
и още по-малко – в центъра на публичните дебати.
Сега обаче търсенето на решения
за полагане на грижа за „хората от периферията” може наистина да се превърне в богат
на обещания модел за стратегиите на политиците, ако се иска електоратът не само да
слуша, но и сериозно да гледа на обещания, които впоследствие избледняват.
След
посещението на Папата в Лампедуза, констатацията за неизбежността на съществуванието
на бедните и на „последните” на земята, се превърна във виновно безразличие. А след
пътуването му в Бразилия, обещанията за реформа, ако не са видени в перспектива на
солидарност и споделяне, ще бъдат смятани за недостойни.
И накрая, представата
за пазар, който всичко знае и всичко регулира, няма да е повече валидна, ако това
знание и регулиране изолира цели части от човечеството”.