2013-06-04 17:22:10

Християнската идентичност


RealAudioMP3 „Новата евангелизация” е вече добре познат израз, който е толкова популярен, че понякога има опасност неговият смисъл да бъде разбран погрешно или да се превърне в една обикновена фраза. Както е известно, този израз не е нов: целият понтификат на Блажен Йоан Павел ІІ е белязан от лайтмотива на новата евангелизация. Папа Йоан Павел ІІ ни посочва също, какво иска да ни каже съчетанието на прилагателното „нова” с традиционния термин „евангелизация”: нова пламенност, нови методи, нови изрази.

Но за да разберем по добре същността на „новата евангелизация” трябва да изходим от вероучителната власт на Йоан Павел ІІ, за да стигнем до поучението на Бенедикт ХVІ, който и в тази сфера следва линията на своя предшественик. За да помогне на Църквата да приеме предизвикателствата на третото хилядолетие, в края на големия юбилей, Йоан Павел ІІ публикува Апостолическото писмо “Novo Millennio inеunte”. Писмото съдържа съществени и актуални насоки за мисията на църквата в наши дни и предупреждава за някой сериозни опасности. В 15 параграф на Апостолическото писмо четем: „Нашето е време на постоянно движение, което често се превръща в безпокойство, с риск да се превърне в „прекалена активност”. Трябва да отстоим на това изкушение, като се стремим повече да „бъдем”, отколкото да „правим”. Нека ни припомним порицанието на Исус към Марта: „ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно” (Лука, 10,41-42). Междувременно, завършва Папата, „Христовата тайна”, трябва винаги да бъде „абсолютната основа за всяка наша пастирска дейност”. Малко по нататък, в параграф 29, намираме една много известна фраза: „Несъмнено не ни съблазнява наивната перспектива, че пред големите предизвикателства на нашето време, съществува една магическа формула. Не, няма да ни спаси магическата формула, а една Личност и сигурността, която тя ни вдъхва: Аз съм с вас!”. Не съществува една формула, а една Личност: пред умножаващите се научни инициативи за новата евангелизация, дори те да се валидни и интересни, трябва да се пазим от илюзорното изкушение, присъстващо винаги в църковните среди, да търсим една „магическа формула” за евангелизацията, един вид безпогрешен метод с гарантирани резултати.

За да се разясни по-добре въпросът, е добре да си пропомним казаното от Бенедикт VІ към епископите на Швейцария: „Може да се направи много, твърде много в църковната сфера, всичко за Бог и въпреки това да останем изцяло в себе си без да срещнем Бог”. Това са силни думи: на пръв поглед може да се направи всичко за Бог, но в действителност да останем затворени в себе си, без никога да навлезем наистина във връзка с Бог. Бенедикт ХVІ продължава: „Усилието замества вярата, но след това се изпразва отвътре”. Тук на преден план се откроява една опасност за много евангелизатори днес: вътрешното изпразване, което е неизбежно последствие от загубата на същественото или казано с други думи: забравата за вярата. Освен това, в църковните среди, както често припомня Бенедикт ХVІ, вярата може да се превърне в нещо „нормално” (Бенедикт ХVІ, Проповед по време на апостолическата визита в Португалия, 11 май 2010 г.) „Ето защо – продължава Папата – смятам, че трябва да положим усилия преди всичко: във вслушването в Господ, в молитвата, в съкровеното участие в тайнствата, в долавянето на чувствата на Бог в лицата и страданията на хората, за да бъдем по този начин заразени от Неговата радост” (Бенедикт ХVІ, Проповед на Светата литургия с швейцарските епископи, 7 ноември 2006). Изхождайки от тези съображения, Папата подчертава необходимостта да се утвърди централното място на Бог в живота на християните. Важността от централното място на Бог в евангелизацията може да бъде видяно като тавтология, но в действителност по никакъв начин не е едно „банално понятие”.

В този контекст ще припомним думите на Бенедикт ХVІ в отговор на журналистически въпрос за примата на Бог в евангелизацията”. „Би било погрешно, ако Църквата се стреми на първо място да бъде атрактивна. Тя не работи за себе си и за увеличаване на своята численост и собствена власт. Църквата е в служба на другия, служи не за себе си и своята институция, а за да направи достъпно посланието на Исус Христос, големите истини, големите сили на любовта и помирението, които се реализират от присъствието на Исус Христос. В този смисъл Църквата не търси атрактивността, а трябва да бъде отражение на Исус Христос. Само когато не съществува за самата себе си, като силна и властна институция в света, притежаваща своята власт, а се превръща в глас за другия, тогава тя наистина е отражение на великата фигура на Христос, на големите истини, които дари на човечеството, на силата на любовта. Само тогава Църквата се слуша и приема. Тя не трябва да се съсредоточава върху себе си, а да помогне да се обърне внимание на другия и самата тя да забележи и да говори на другия и за другия” (Бенедикт ХVІ, Разговор с журналистите в самолета на път към Великобритания, 16 септември 2010).

Това е ядрото на новата евангелизация: централното място на Бог в нашия живот. Както казва една древна латинска поговорка, „нашето действие, изразява нашето съществувание”. Първата ни грижа, както ни учат големите светци, трябва да е насочена към нашия християнски живот. Свети Игнации Антиохийски, по време на пътуването му към Рим, където го очаква мъченичеството, пише на верните от Вечния Град: „Молете се за мен, защото не само нося името християнин, но за да бъда наистина такъв” (Послание до Римляните, ІІІ, 2)

В корена на евангелизацията стои „съществуванието”, а не начините на възвестяване, не методите или техниките на комуникация, нито избора на начин на изразяване. Разбира се това също са важни въпроси, но не са изходната точка на евангелизацията. Изхожда се от „съществуванието”, от нашата християнска същност, от това по какъв начин сме Църква. Ако говорим за нова евангелизация, ние имаме предвид един нов начин да бъдем християни, загрижени сме да намерим среди, където да се родят истинските християни, възпитани в единството между вярата и живота. Загрижени сме за едни нов начин да бъдем Църква, способна да свидетелства красотата на християнския живот. Ето защо, не търсим магическата формула с която да привлечем мъжете и жените от нашето време, а съзнанието, че трябва да изходим от нас самите, от нашия начин да бъдем Христови ученици.

Също църковните движения и новите общности са призвани да преосмислят в тази перспектива тяхното звание и мисия, а това означава да започнат сериозен размисъл над тяхната идентичност. Несъмнено новите църковни реалности показаха една необичайна способност да пробудят у мнозина, преди всичко сред миряните, едни неочакван мисионерски порив, който преди това дори и пряко заинтересуваните не осъзнаваха, че притежават. От къде идва тази способност? Не от „магическите формули” или от префабрикуваните методи, а по-скоро от педагогиката на вярата, породена от харизмата, която е в състояние да формира кръстените, да накара християните да осъзнаят тяхното звание и оттук тяхната мисия. Заради това, за новите общности и църковни движения апелът за новата евангелизация означава силен призив за тяхната идентичност. Да бъдат самите себе си, като движения, означава да приемат с нов дух и обновен ентусиазъм харизмата на тяхната общност, на движението към което принадлежат. В настоящата историческа фаза е много важно да се преоткрие личната харизма. В живота, рано или късно, навлизат умората, унинието, дори една рутинност. Това, което за нас е най-свещено, най-красиво започва да избледнява. Голяма част от църковните движения и новите международни общности имат зад гърба си една солидна история: някой са по на тридесет, други по на четиридесет, петдесет или повече години. С времето живота на една общност предполага преминаването през различни „сезони”: сезона на детските години, на юношеството, на зрелостта, на църковната зрялост, така желана от Йоан Павел ІІ (срв. Слово към движенията и новите общности, 30 май 1998 г.) С редуването на сезоните се откроява необходимостта за закрилата на свежестта на харизмата, на удивлението пред особения дар получен от Бог. Ето защо, в способността за обновеното приемане на харизмата се намира възможността за църковните движения и нови общност да предоставят техния решителен принос в полза на новата евангелизация, истинската новост, която може да може да даде нови сили днес на мисионерския порив на Църквата, специфичността, която обединява новите харизми. Йоан Павел ІІ обичаше израза: „да бъдеш нещо повече” (срв. Слово към ІІІ Генерална конференция на латиноамериканските епископи, 28 януари 1978 г.): за църковните движения и нови общности „да бъдеш нещо повече” означава да преоткриваш винаги и отново красотата на собствената харизма, припомняйки си, че нито една харизма е дадена само за лична полза, а за доброто на Църквата и нейната мисия. От това съзнание извира изключителната мисионерска фантазия в новите църковни реалности, тяхната смелост във възвестяването на Евангелието. Ето защо, не става въпрос за разработването на специална формула, а за възвръщането на самата тяхна същност.

Приемането на това предварително условие за новата евангелизация е необходимо, за да се избегне опасността от манипулирането на харизматичните реалности, които Светия Дух поражда в съвременната Църква. Твърде често от тях се очакват хубави и готови „рецепти” и методологии за новата евангелизация. Но това, което трябва да искаме от тях е да бъдат все повече сътрудници на Светия Дух, за раждането на истински християни. Призивът за нова евангелизация приканва към един нов начин да бъдем християни; нов начин да бъдем Църква, където „нов” е онзи евангелски модел в Деянията на Апостолите, който показва обновителната сила на Духа за цялата християнска общност.

svt/ rv







All the contents on this site are copyrighted ©.