Универсалното майчинство на Дева Мария

В живота на всеки човек определени дати заемат важно място. Навършването на 50 години или честването на 25 години семеен живот са повод за празник, но също и за равносметка. Това важи и за Църквата. 50-те години, които ни делят от началото на Втория Ватикански събор, са подходящ момент да се замислим отново над това събитие и да се запитаме как и колко го живеем. Все повече са християните под шейсет годишна възраст, които не са преживели или познават твърде малко Събора. Свикнали сме да гледаме на това събитие като на „повратна точка”, като на момент който затваря един период и отваря нов. Този поврат се определя като едно библейско, патристично и икуменическо възраждане, което ни научи да гледаме на Дева Мария в светлината на историята на спасението. Ако преди Събора на нея се гледаше в светлината на народната набожност, с нейните различни форми и начини на изразяване, Съборът поставя Майката Божия в центъра на спасителния промисъл на Отца, който иска да направи хората своите чеда. С това съборните отци не възнамеряват да премахнат народната набожност, а по-скоро да я поставят в нейната истинска основа, така че тя да изрази и гарантира „нашия живот в Христос”.

Тук се намира дълбоката връзка между „божествената тайна на спасението”, разкрита ни от Христос и предложена от Църквата и историята на спасението от избрания Божи народ, Израил, до Църквата на Исус и цялото човечество. Връзката между тази тайна и историята – белязана от светостта и греха – няма нищо общо с идеологиите, с философските твърдения, а с онова спасително дело, което действа в нас и около нас.

В центъра на тази история стои въплъщението на Словото и майчинството на Мария. Съборните отци поставят в центъра на своето учение едно майчинство, което Писанията представят като дело на божествения Дух: „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий” (Лука 1,35). Тук се намира сърцевината на достойнството на Мария. Както посочва Съборната Конституция „Lumen gentium”: „и като прегърна от все сърце, без никакъв грях да я възпира, Божията воля за спасение, тя изцяло посвети себе си, като Господня рабиня, на личността и делото на своя Син, за да служи в Него и с Него чрез благодатта на Всемогъщия Бог” (56). Приемането на Божия промисъл и сътрудничеството за неговото реализиране трябва да бъде разбрано правилно: от една страна Божието дело не зависи от нито едно от творенията му, а от любовта на Бог; от друга, съгласието на Мария е пълно и свободно. Винаги сме се питали: дали Мария разбира добре това, което Бог иска от нея? На този въпрос Съборът ни учи: „обогатена с даровете отговарящи на нейната толкова възвишена роля”, взе активно участие във въплъщението без то да зависи от нея. Чрез Мария разбираме как, по един напълно уникален начин, благодатта Божия е живот, поражда живот.

Майчинството е личната структура, която любовта на божествените лица приема в Мария. Ето защо при Благовещението Ангелът я нарича „пълна с благодат”, защото Синът, който ще се роди от нея е „пълен с благодат и истина” (Йоан 1,14). Ангелът и казва също, че е намерила „благодат у Бога” (Лука 1, 40), защото Бог е „човеколюбив и милосърден, дълготърпелив, многомилостив и верен” (Изх. 34, 6). Дъщеря и майка на Вечният, Мария заема важно място в онова събитие, в което триединната история се обединява с човешката история: нейното майчинство може да бъде разбрано само в този широк контекст. Там където откровението и триединният живот започват да действат чрез Исус, а не чрез закона и култа на Израил, там стои Мария: като личност, която, чрез вярата се поверява на Исус, олицетворявайки и предизвестявайки пътя на Църквата. Оттук ясно се вижда, че връзката между Мария и Исус, която започва от майчинството, не се базира само на чисто биологичните аспекти, а включва също духовни аспекти, които дълбоко свързват майката към Сина, единствения Спасител на човешкия род. В тази линия Съборът ни учи, че „майчиното служение на Мария към хората ни най-малко не затъмнява и не намалява единственото посредничество на Христос, а показва неговата действеност…не възпрепятства, а улеснява непосредственото единение на вярващите с Христос” (LG 60). На 21 ноември 1964 г. при закриването на третия съборен период, Павел VІ ще обяви Мария „майка на Църквата”, показвайки с този термин „първостепенната основа на връзката на Мария с Църквата, бидейки Майка на Онзи – който от първия момент на въплъщението си в нейната девствена утроба – съедини към себе си, като глава, своето мистично тяло, което е Църквата”.

Ето защо, историята на тази млада жена, избрана за едно майчинство, което ще се превърне в повратна точка на човешката история, не е една лична и индивидуална история, а притежава едно универсално значение, защото засяга всички нас: Мария заема главна роля в решителните моменти на спасението, а тази общностна логика е решителна за християнската вяра. Мария, въпреки че е дълбоко свързана с въплъщението, не е център на Въплъщението, така както не е център в живота на Църквата, независимо че заема една много важна роля в него. Мария озарява стойността на изкуплението, а изкуплението от своя страна изяснява смисъла на нейното майчинство.

svt/ vita pastorale