Сред многото области
по които Вторият ватикански събор се произнесе по време на работата си, богопосветения
живот също има своето място. Декретът посветен на богопосветения живот е със заглавие
Perfectae caritatis и е обнародвано от Папа Павел VI през октомври 1965 година.
Религиозните
ордени не са задължителен елемент на Църквата. Въпреки това, Съборът отбелязва, че
„още в най-ранните времена на Църквата е имало мъже и жени, които са искали да следавт
Христос с по-голяма свобода” (PC, n. 1). Обновлението на монашеския живот включва
от една страна, непрекъснатото връщане към първоначалния дух довел до възникването
на различните религиозни институти, а от друга - в успешното им приспособяване към
променящите се условия на времето (виж PC, n. 2). Декретът за богопосветения живот,
въпреки това, подчертава, че и „най-добре приспособените форми не ще имат успех, ако
не са вдъхновени от духовно обновление” (PC, n. 2).
Монашеското целомъдрие,
живяно истински е доказателството срещу „погрешните теории, които смятат съвършеното
въздържание за невъзможно или вредно за човешкия разцвет" (PC, n. 12). Съборът, същевременно,
предупреждава, че желанието за живот в целомъдрие не може да се предположи от собствените
сили, а трябва да се довери на Божията помощ. Религиозната бедност, като изискване
за монашеския живот, се състои в доверяването на настоятелите за необходимите материални
блага, в бедността по дух, а също в "послушанието на общия закон на труд.” Подчинението,
като изискване за монашеския живот, е основано на вярата, че Бог желае да действа
в живота на монасите чрез настоятелите им. Така, послушанието, „далеч не означава
снижаване на достойнството на човешката личност”, а „я води към съзряване, увеличавайки
свободата на Божие чедо” ( PC, n. 14). Настоятелите, от своя страна, трябва да ръководят
„тези, които са им поверени, с уважение към човешката личността така, че да им внушат
доброволно подчинение” (PC, n.14).