Пътеводител към бъдещето: 50 години от енцикликата на Папа Йоан ХХІІІ за мира

„В действителност, мирът е един резултат; края на един път. И когато казва мир, Папата говори за истинския мир – „в истината, справедливостта, любовта и свободата”, а не за един ефимерен, пропаганден и едностранчив мир, предизвикващ конюнктурни полемики”. Това пише директорът на ватиканския официоз „Осерваторе Романо” Раймондо Манцини при публикацията на енцикликата на Папа Йоан ХХІІІ Pacem in Terris (Мир на земята) с която „добрия папа” призовава всички хора с добра воля, не само християните, за участие в мирния процес по света.

„Пачем ин терис” е публикувана на 11 април 1963, в контекста на кубинската криза, когато светът със затаен дъх следи драматичния развой на събитията между САЩ и СССР, обезпокоен от трета световна война, но този път ядрена...В този деликатен момент енцикликата на Йоан ХХІІІ допринася за обезвреждането на диаболичния механизъм на кризата. С тази енциклика той се обръща към вярващи и невярващи, защото за Църквата света не е разделен на „блокове” и между Изтока и Запада, а като на едно човешко семейство. „Нека всички народи и политически общности да търсят диалога и преговорите”, пише Папа Ронкали в енцикликата. „Трябва да се търси онова, което обединява, а не което разделя”.

Енцикликата предлага четири основни линии за постигането на мира: централното място на човека с ненарушимите му права; универсалността на общото благо; моралната основа на политиката и накрая силата на разума и светлината на вярата.

„Конкретността на енцикликата се проявява в многобройните международни и социални теми, посочва Раймондо Манцини. Такава е темата за политическата власт, която „не е безконтролна сила”, а „възможност за управление според разума”, която може „да задължи морално, само ако е в дълбока вътрешна връзка с Божията власт”. Противоречията с народите се регулират чрез нормалната и постоянна институция на „преговорите” и с увеличаване на всички средства и органи на международното право, както между държава и индивид е валиден принципа за „субсидиарност”, който не подчинява, а дава пълна свобода на всяка една политическа общност. В последната част, с „пастирски тон”, енцикликата призовава към „дълга за активно участие в публичния живот” и „коопериране за прилагането на общото благо”, а също така се връща на темата за възможностите на сътрудничество „между католици и некатолици в икономически, социален и политически план”.

Но силата на „Пачем ин Терис” е в това, че довежда до край вероучението на Папите през ХХв. за мира и ролята на Църквата в подкрепа на човешкото семейство. В този смисъл, енцикликата води до крайната формулировка за войната, като нещо неприемливо и непоносимо. По време на иракския конфликт през 2003, Йоан Павел ІІ няколкократно се позовава на енцикликата на Папа Ронкали и нейната „изключителна актуалност”, като подчертава четирите „стълба” върху които може да бъде изграден мира: истината, свободата, справедливостта и любовта.

В християнската традиция мирът не означава само липсата на война, а хармоничното съжителство между всички хора. Потвърждавайки, че истината е предпоставка за мира и условие за неговото поддържане, Бенедикт ХVІ включва и признаването и насърчаването на „естествената структура на брака между един мъж и една жена”. Пречките за мира не са от военен и политически характер, а идеологии, които представят човека извън Божите закони, вписани в човешкото сърце: отричането на истината по въпросите на биоетиката, които узаконяват аборта и вмъкват в концепцията за семейство хомосексуалните двойки.

В енцикликата си Caritas in variate (Любов в истината) Бенедикт ХVІ предупреждава за една голяма опасност: ако истината бъде заобиколена „ще настъпи края на всяка форма на хуманизъм, благодарение не само на манипулирането на тялото, а и на основните човешки отношения между поколенията и отслабването на безвъзмездието и даряването, които утвърждават братството и равенството между хората”.

Темата за мира присъства и в първите слова на Папа Франциск и се утвърждава в призива му за грижа и нежност към другия, започвайки от личния пример. В епохата на глобализацията този Папа, дошъл от Латинска Америка, продължава интуицията и вдъхновението на Йоан ХХІІІ с която свиква Втория Ватикански събор и свързва Католическата църква с целия свят. Папа Франциск е верен продължител на усилията на Католическата църква за мира, не като второстепенно нещо, а като основен фактор за развитието на народите.

dg/ oss.rom,rv