През април Бенедикт ХVІ се моли за живата вяра, а поместните църкви да бъдат знак на надеждата и възкресение

"За да може публичното и молитвено отслужване на вярата да бъде извор на живот за вярващите". Така е формулирано Общото молитвено намерение на почетния Папа Бенедикт XVI за месец април 2013. В него той обяснява смисъла и значението на християнската жертва и желанието за истинското преклонение и истинската жертва, угодни Богу. Почетният Папа ни призовава също да изповядваме открито нашата вяра и ни напомня, че само когато правим това в общение с другите тя става истински жива и способна да бъде "извор на живот". Изповядването на вярата не се свежда до повърхностното изпълнение на Господнята повеля на Тайната вечеря, а в постоянното припомняне на продължаващото Му присъствие сред нас и милостивата Му любов, водеща до изкупителната Му жертва. Изповядването на нашата вярата е израз на желанието ни да се подхранваме духовно от любовта на Христос, така че да бъдем постоянно оформяни и преобразувани от нея. Във вярата разбираме величието на нашата човешка природа, целта на живота ни и възвишената съдбата, която ни очаква след него.
******
„Текстът на който бих желал да се спра - посочва почетният Папа Бенедикт XVI в катехистичната си беседа на генералната аудиенция от 7 януари 2009 - е първият стих на глава 12 от Посланието на Свети Павел до римляните. “И тъй, в името на милосърдието Божие ви моля, братя, да представите телата си в жертва жива, свята и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение” […] Става въпрос за почитането на Бог в най-конкретните моменти на ежедневието ни, белязани от една осезаема и взаимозависима видимост […] Нека се върнем към Свети Павел. Той е наследник на развитието и желанието за истинския култ, в който сам човек се превръща в слава на Бога, живо обожаване с цялото си същество. В този смисъл той казва на римляните: "представете телата си в жертва... това ще бъде вашето духовно богослужение " (Рим. 12, 1). По този начин Свети Павел повтаря това, което посочва още трета глава: времето на жертвeните животни, жертвите заместители, приключи. Настъпи часът за истинския култ. Тук обаче може да се породи недоразумение. Човек лесно може да изтълкува този нов култ в моралистичен смисъл: предлагайки нашия живот ние самите ставаме истинската жертва. По този начин жертвите с животни, са заменени от морализма: човек сам, със собствените си морални усилия, ще постига всичко. А това със сигурност не е намерението на Свети Павел. Въпросът обаче остава: […] … как да тълкуваме този духовен и благоразумен култ? Свети Павел приема за дадено, че ние всички сме "едно в Христа Исуса" (Гал. 3: 28), че сме умрели в кръщението (срв. Рм 1) и че сега живеем с Христос, за Христос и в Христос.

Само в този съюз и само по този начин, ние сме в състояние да се превърнем, в Него и с Него, в "жива жертва", и да предложим "истински култ". Жертвените животни е трябвало да заменят човешкотo същество, себедаряването на човека, но не успяха. Дарявайки се на Отца и на нас, Исус Христос не е заместител, а носи наистина в Себе Си нашaтa човешкa природа, нашите грехове и желания, Той наистина ни представлява и ни приема в себе си. В общението с Христос, осъществено чрез вярата и тайнствата, независимо от всичките ни недостатъци, ние наистина се превръщаме в жива жертва: такa се реализира "истинския култ".

Този синтез е в основата на Римския литургичен канон в който се молим тази жертва да стане "благоразумна", за да се реализира духовния култ. Църквата знае, че Светата Евхаристия е Христовото себедаряване, Неговата истинска жертва. Но Църквата се моли цялата общност да бъде наистина обединена с Христос и преобразена; тя се моли, за нас да станем това, което не бихме могли с нашите собствени усилия: ("rationabile") "благоразумна" жертва, приемлива за Бог. По този начин евхаристийната молитва тълкува правилно думите на Свети Павел. Свети Августин обяснява по удивителен начин всичко това в 10-та глава на "Божия град". Цитирам само две изречения от него, посочва Бенедикт XVI:

“Това е християнската жертва: Ние, въпреки че сме много, сме едно тяло в Христа” ... “Целият изкупен град, който е паството или общението на светците, се предлага на Бог като наша жертва, посредством Единородния Първосвещеник, който принася Себе Си ... "(10, 6: CCL 47, 27 и сл.).
(Бенедикт XVI, генерална аудиенция, 7 Януари 2009)
* * *
В Проповедта на Светата литургия с епископите, семинаристите и послушниците на 19 юли 2008, почетния Папа Бенедикт ХVІ, посочва, че Църквата ни напомня, че подобно олтара, ние също сме осветени, и “отредени” за служба на Бог и изграждането на Неговото царство. Въпреки това, твърде често, ние сме потопени в свят, който отхвърля Бог. В името на човешката свобода и независимост, името на Бог се подминава с мълчание, религията се свежда до лична набожност, а въпросът за вярата е умишлено отбягвана в публичното пространство. Понякога този начин на мислене, който е в пълно противоречие със същността на Евангелието, може да замъгли нашето собствено разбиране за Църквата и нейната мисия. Ние също можем да се изкушим да сведeм живота си във вярата дo въпрос на обикновенo чувство, като по този начин притъпяваме способността и да вдъхновява eдна ясна и последователна визия за света и строг и взискателен диалог с многото други визии, които се съревновават за умовете и сърцата на нашите съвременници. Историята, подчертава Бенедикт XVI, включително съвременната ни историята, показва, че въпросът за Бог никога няма да бъде заглушен и, че безразличието към религиознитe измерения на човешкото съществуване oмаловажава и предава самия човек. Не е ли това посланието, което оповестява великолепната архитектура на една катедрала? Не е ли това тайнството на вярата, което ще бъде проповядвано от всеки олтар, при всяко отслужване на Евхаристията? Вярата ни учи, че в Исус Христос, въплътеното Слово, ние разбираме величието на нашата човешка природа, тайната на живота ни на тази земя и възвишената и несравнима съдбата, която ни очаква в небето (виж Gaudium et Spes, 24). Вярата ни учи, че ние сме Божии творения, създадени по Негов образ и подобие, надарени с неприкосновено достойнство и призовани към вечен живот. Където човек е омаловажаван, светът около него също у омаловажaван; той губи крайния си смисъл и се отклонява от целта си. Резултатът е културата на смъртта. Нима е възможнo това да се смята за "прогрес"? Това е по-скоро крачка назад, упадък, който в крайна сметка пресушава самия извор на животa, както за индивида, така и за цялото общество.

Ние знаем – както ясно прозря Свети Игнаций от Лойола прозря толкова ясно, - единственият истински "критерий", според който цялата човешка реалност може да се измери, е Кръстът и неговото послание за незаслужената любов, която триумфира над злото, греха и смъртта, творейки нов живот и нестихваща радост. Кръстът показва, че ние откриваме себе си единствено като отдаваме живота си, получавайки Божията любов като незаслужен дар и като полагаме усилия за привличането на всички мъже и жени в красотата на тази любов и в светлината на истината, която единствена носи спасение за света. Именно в тази истина - това тайнство на вярата - ние сме "осветени" (срв. Йоан 17:17-19) и в тази истина сме призовани да израстваме, с помощта на Божията благодат, в ежедневна вярност към словото Му, в рамките на живителнотo общение на Църквата. Въпреки това, колко труден е този път на освещаване! Той изисква непрекъснато "обръщане на сърцата", жертвено умиране, което е условието за принадлежност към Бог в пълнота, промяна на разума и сърцето, която носи истинската свобода и нова широта на възгледите. Днешната Литургия, казва в заключение почетният Папа, предлага красноречив знак на това постепенно и продължително духовно преобразуване, към което всеки един от нас е призован. От поръсването с вода, провъзгласяването на Словото Божие и призоваването на всички светци, до молитвата за посвещаване, помазването и измиването на олтара и пременяването му в бяло и обличането му в светлина - всички тези обреди ни приканват да живеем отново нашето собствено освещаване в Кръщението. Те ни приканват да отхвърлим греха и неговата фалшива съблазън и да пием все по-дълбоко от животворните извори на Божията благодат.
(Бенедикт XVI, Евхаристично служение с епископите, семинаристите и послушниците, 19 юли 2008)

Мисионерски молитвени намерения
"За да бъдат мисионерските църкви знаци и средства на надеждата и възкресението" Така е формулирано Мисионерското молитвено намерение на почетния Папа Бенедикт ХVІ за месец април 2013. В него той размишлява за необходимостта от нови начини за евангелизиране, които да отговарят на мисията на Църквата в съвременния свят. Грижата за възвестяването на Словото Божие, изтъква почетният Папа, трябва да стои в центъра на дейността на Църквата и на живота на християните, заедно със съзнанието, че то е дар за тях, а те са негови мисионери. Мисионерската дейност е знак на вярата, преврнала се в дълбоко общение и любов, чиято цел е да позволи на всеки един да познае Благата вест.
“Призвани да направим да блесне Словото на Истината” (Апостолическо писмо Porta Fidei n 6)

Вяра и възвестяване
Готовността да възвестяваме Христос ни подтиква също към такъв прочит на историята при който да разграничим проблемите, стремежите и надеждите на човечеството, които Христос трябва да изцери, очисти и изпълни със Своето присъствие, посочва почетният Папа Бенедикт XVI в Посланието си за Световния ден на мисиите, от 6 януари 2012. Христовото послание е винаги уместно и актуално, прониква в самото сърце на историята и може да отговори на най-дълбоките тревоги и безпокойства, загнездени във всяко човешко същество. Заради това, всички членове на Църквата трябва да бъдат наясно, че "безграничните хоризонти на нейната мисия и сложността на съвременния свят призовават за нови начини за ефективно възвестяване на Словото Божие" (Бенедикт ХVІ, постсинодално Апостолическо насърчение Verbum Domini, n. 97). Това изисква, на първо място, обновяване на верността към Евангелието на Исус Христос в личната и общностна вяра, “особено във време на дълбока промяна, подобно на тази, която човечеството в момента изживява" (Апостолическо писмо Porta Fidei, n 8).
[…]
Срещатa с живата Личност на Христос задоволява жаждата на сърцето и води неизменно до желанието да споделим с другите радостта на Неговото присъствие и да им помогнем те самите да Го познаят, така че всички да изпитат тази радост. Необходимо е да подновим ентусиазъмa с който възвестяваме вярата, за да насърчаваме новата евангелизация сред общности и страни с древна християнска традиция, но отдалечили се от Бог, така че да могат те да преоткрият радостта на вярата. Грижата за евангелизирането никога не трябва да остава в периферията на църковната дейност и на личния живот на християните. Тя трябва да бъде основната им характеристика, заедно със съзнанието, че те са тези, за които Евангелието е предназначено, но същевременно и негови мисионери. Сърцевината на възвестяването винаги остава неизменна: това е проповядването на Христос, умрял и възкръснал за спасението на света, проповядване на абсолютната и безгранична Божия любов към всеки мъж и жена, чиято пълнота намери израз в изпращането на предвечния и единороден Божи Син, Господ Исус, които нe сметна за срамно и унизително да поеме върху си нищетата на нашата човешка природа и като я възлюби да я изкупи от греха и смъртта чрез жертвата Си нa Кръста.
Вярата в Бог, в този промисъл на любов, осъществен в Христос, е преди всичко дар и тайна, които трябва да посрещнем в сърцето и в живота cи и за които трябва винаги да благодарим на Господ. Вярата обаче е дар, който ни е даден, за да го споделяме; това е евангелският талант получен, за да бъдат умножени плодовете му, това е светлината, която никога не трябва да скриваме, а трябва да осветява целия дом. Това е най-важният дар, който сме получили в живота си и който не можем да запазим само за себе си.

Възвестяването става милосърдна любов
“Горко ми, ако не благовестя!”, възкликва апостол Павел (1 Кор 9:16). Тези слова отекват дълбоко в сърцето на всеки християнин и на всяка християнска общност, на всички континенти”, изтъква Бенедикт XVI. Мисионерският характер се превърна в присъща черта дори за църквите в мисионерските земи, по-голямата част от които са млади и самите те все още се нуждаят от мисионери. Много свещеници, богупосветени мъже и жени от всяка част на света, многобройни миряни и дори цели семейства изоставят страните си и своите местни общности, отправяйки се към други църкви, зa да свидетелстват и възвестяват името на Христос в което човечеството намира спасение. Всичко това е израз на дълбокото общение, взаимност и милосърдна любов между църквите, чиято цел е да позволи на всеки един да чуе, за пръв или пореден път, спасителната блага вест и да пристъпи към тайнствата, източник на истинския живот.

Като подчертавам значимостта на този възвишен знак на вярата, превръщащ се в любов, казва в заключение почетният Папа, искам да благодаря на Папските мисионерски общности, средство на сътрудничеството в универсалната мисия на Църквата по целия свят. Чрез тяхната дейност, възвестяването на Евангелието се превръща в помощ за ближния, справедливост за бедните, възможност за образование и в най-отдалечените селища, медицинска помощ в изолираните региони, преодоляване на бедността, интеграция на отхвърлените от обществото, подкрепа за развитието на народите в нужда, преодоляване на етническите разделения, както и зачитането на живота във всичките му етапи.
(Бенедикт XVI, Послание за Световния ден на мисиите, 6 януари 2012)

превод Бистра Пищийска