"Блажени миротворците"

„Хората трябва да се научат да се обичат и живеят в доброжелателство, повече отколкото обикновената толерантност”; нужна е „педагогика на прошката”, отказ от отмъщението и борба със злото, чрез „състрадание, солидарност, смелост и постоянство”. За това призовава Папа Бенедикт ХVІ в своето Послание за 46-ия Световен ден на мира, който се отбелява на 1 януари 2013. Папското послание е озаглавено „Блажени миротворците” по евангелския откъс от Матей (Мат 5 1:12), а водещата нишка в него са мирът и цялостното развитие на народите. Посланието е своеобразен наръчник за социалната и политическа ангажираност на католиците в съвременния свят. В него Бенедикт ХVІ предлага „програмата на Блаженствата” като начин за превъзмогване на злините, които измъчват в света: „кървавите конфликти”, новите „заплахи за война”, голямата разлика между богати и бедни, „егоистичното и индивидуалистично мислене изразено чрез финансовия капитализъм”. Но също така и хранителната криза, която е „по-тежка от финансовата”, „нарастващите нарушения на религиозната свобода, особено към християните”, както и погазване правото на живот, правата на семейството и социалните права. Силен апел Бенедикт ХVІ отправя в защита на живота „от зачатието до естествения му край" и призовава за признаването на естествената структура на брака, като се противопоставя на „опитите за юридическо приравняване на еднополовите бракове с тези между един мъж и една жена". Бенедикт ХVІ призовава да се съхрани „страстта към общото благо” и за социална справедливост. Всичко това може да се постигне чрез разпространяване на „мисли, думи и жестове за мир”, които могат да създадат „начин на мислене и култура на мира, атмосфера на респект, почтеност и сърдечност”. Предлагаме ви пълния текст на папското послание:

Блажени миротворците
1. Всяка нова година носи със себе си очакването за един по-добър свят. В тази перспектива, прося от Бог, Отец на хората, да ни даде съгласие и мир, за да могат да се осъществят всички стремежи за един щастлив и проспериращ живот.

На 50-годишнината от откриването на Втория Ватикански Събор, който укрепи мисията на Църквата в света, е окуражаващо да се установи, че християните –народът на Бог в общение с Него и на път сред хората –дават своя принос в историята, споделяйки своите радости и надежди, своята тъга и безпокойство, известявайки спасението на Христос и насърчавайки мира за всички.

Всъщност, нашето време, белязано от глобализацията с нейните положителни и отрицателни аспекти, но така също и от продължаващите кървави конфликти и заплахите за война, изисква един обновен колективен ангажимент в търсене на общото благо за развитието на всички хора и на всеки човек.

Огнищата на напрежение и противопоставяне причинени от нарастващата пропаст между бедни и богати, както и налагането на един егоистичен и индивидуалистичен манталитет, който се изразява чрез финансов капитализъм без регулация, предизвикват безпокойство. В допълнение към различни форми на тероризма и международната престъпност са фундаментализмът и фанатизмът, които обезобразяват истинския облик на религията, която е призована да насърчава общението и помирението между хората.

Въпреки това, многобройните дела на мира, с които е обогатен света, свидетелстват за вроденото призвание на човечеството към мир. Във всяка личност желанието за мир е основен стремеж, който съвпада по някакъв начин с желанието за пълноценен и щастлив човешки живот. С други думи, желанието за мир отговаря на един основен морален принцип или правото-задължение за едно цялостно, социално и общностно развитие, което е част от Божия промисъл за човека. Човекът е създаден за мира, който е Божи дар.

Всичко това ме вдъхнови за това Послание от думите на Исус Христос: « Блажени са миротворците, защото те ще бъдат наречени синове Божии» (Мт 5,9).

Евангелското блаженство
2. Блаженствата провъзгласени от Исус (виж Мт 5,3-12 и Лк 6,20-23), са обещания. В Библейската традиция литературния жанр съответсващ на блаженството носи винаги в себе си една добра новина, това ще рече Евангелие, което ще приключи с обещание. Блаженствата не са само моралнипрепоръки, чието спазване предвижда предписано време –време предимно разположено в друг живот – една отплата, една ситуация за предстоящо щастие. Блаженството се състои преди всичко в изпълняването на едно обещание адресирано към всички, които се оставят да ги водят изискванията за истина, правда и любов. Тези, които поверяват тяхната вяра на Бог, и в Неговите обещания се показват често пред очите на света наивни и отдалечени от реалността. Въпреки това Исус им казва, че ще се научат да бъдат синове Божии не само в другия живот, но още в този тук, тъй като винаги и завинаги Бог е напълно солидарен с тях. Тe ще разберат, че не са сами, защото Той е на страната на тези, които са загрижени за истината, правдата и любовта. Исус, откровението на любовта на Отца, не се поколеба да принесе себе си в жертвата. Когато човек приема Исус Христос, Бог и човек, той изпитва радостното изживяване от един огромен дар: споделянето на самия живот на Бог, а именно живот в благодатта, залог за едно съществуване благословено в пълнота. Исус Христос, по-специално, ни дава онзи истински мир, който се ражда от изпълнената с доверие среща на човек с Бог.

Блаженството на Исус изтъква, че мирът едновременно е месиански дар и дело на чoвека. В деиствителност мирът предполага хуманизъм, отворен към трансцедентното. Той е плод на взаимния дар, на взаимното обогатяване, следствие на дарa, идващ от Бог и позволява да живеем с другите и за другите. Етиката на мира е етика на общението и споделянето. От съществено значение e различните култури днес да превъзмогнат антропологиите и етиките, основани на теоретични и практически предположения, който са чисто субективистки и прагматични и по силата на които отношенията на взаимното съжителство са определени от критериите за власт или печалба, където средствата се превръщат в цел и обратно, a културата и образованието се съсредоточaват единствено върху средствата, технологиите и ефективносттта. Предварителното условие за мир е премахването на диктатурата на релативизма и на допускането на една напълно автономнна моралност, която изключва признаването на необходимия естествен морален закон, изписан от Бог върху съвестта на всеки човек. Мирът е изграждането на съвместно съществуване от гледна точка на рационалното и моралното, върху основа, чиято мярка не е създаден от човека, а от Бога. “Господ ще даде сила на Своя народ, Господ ще благослови с мир Своя народ” , припомня Псалм 28 (29) стих 11.

Мирът: Дар от Бог и дело на човека
3. Мирът засяга цялостта на човешката личност и предполага участието на човекa в неговата цялост. Мирът с Бог се разкрива в живот според Неговата воля. Вътрешният мир на личността се изявява във външният мир с ближния и с цялото творение. Това основно включва изграждането на съвместно съществуване, основано на истината, свободата, любовта и справедливостта, както пише Блажен Йоан XXIII в енциклика Pacem in terris (Мир на земята), чиято петдесетата годишнина ще бъде отбелязана след няколко месеца. Отричането на истинската същност на човешкото същество, в основните му измерения, в присъщата му способност да познава кое е истина и добро, и в крайна сметка, самия Бог, застрашава изграждането на мира. Без истината за човека, изписана от Твореца в сърцето му, свободата и любовта се стопяват, справедливостта губи основание за упражняването си.

За да станем истински миротворци от основно значение са вниманието към трансцедентното измерение и постоянният диалог с Бог, милостивият Отец, посредством които измолвамe изкуплението си, постигнато от Неговия Единороден Син. По този начин човек може да победи семетo на мрака и на отрицанието на мира, което е грехът във всичките му форми: егоизмът и насилието, алчността и желанието за власт и господство, нетърпимостта, омразата и несправедливите устройствa. Осъществяването на мира зависи преди всичко от признанието, че в Бог всички сме едно човешко семейство. То се изгражда, както ни учи Енцикликата Pacem in terris (Мир на земята), чрез междуличностни отношения и институции, поддържани и вдехновени от едно общностно "ние", предполагащи вътрешен и външен морален ред, къдет искрено, в съответствие с истината и справедливостта, се признават взаимните права и задължения. Мирът е ред, оживен и интегриран от любовта в който приемаме като собствени нуждите на другите, споделяме личните си блага с тях и все повече разпространяваме по света духовните ценности. Той е ред осъществен в свобода, в съответствие с достоинството на личността, коятo, пoради своята разумна природа, поема отговорността за собствените си действия. Мирът не е мечта или утопия: той е възможен. Очите ни трябва да се вгледат по-дълбоко, под повърхността на привидносттите и явленията, за да видят положителната реалност, която съществува в сърцата ни, защото всеки човек е създаден по Божи образ и е призован да израства, като допринася за изграждането на един нов свят. В дйствителност, сам Бог, посредством въплъщението на Сина и изкуплението извършено от Него, влезе в историята, пораждайки едно ново творение и един нов завет между Бог и човекa (вж. Еремия 31:31-34), давайки ни възможността да получим “сърце ново” и “нов дух” » (вж Иезекииля 36,26). За това Църквата е убедена, че в света има нужда от едно ново прогласяване на Исус Христос, първият и основен фактор за цялостното развитие на народите и за мира. Исус е нашият мир, нашата правда, нашето помирение (виж Ефесяни 2:14, 2Коринтяни 5:18). Миротворецът, според Блаженствата на Исус е онзи който търси и желае благото на другия, пълното благо на душата и тялото, днес и в бъдеще.

От това учение може да заключим, че всяка личност и всяка общност – религиозна, гражданска, образователна и културна – е призована да работи за мира. Мирът е преди висчко реализирането на общото благо на различните общнoсти, основни и вторични, национални, международни и на цялата световна общност. Именно за това може да се твърди, че начините за постигане на общото благо са също начините за постигането на мира.

Миротворцитe са онези, които обичат, защитават и насърчават живота в неговата цялост
4. Пътят за постигане на общото благо и мирa е преди всичко зачитането на човешкия живот, като се има предвид множеството негови аспекти, като се започне от неговото зачатие, неговото развитие и до естествения му край. Истинските миротворците, следователно, са тези, които обичат, защитават и насърчават човешкия живот във всичките му измерения: лично, обществено и трансцендентено. Пълнотата на живота е върхната точка на мира.

Онези, които желаят мир, не могат да толерират атаки и престъпления срещу живота. Тези, които не ценят достатъчно стойността на човешкия живот и като резултат подкрепят либерализирането на аборта, например, вероятно не осъзнават, че по този начин предлагат търсенето на един илюзорен мир. Бягството от отговорност, което принизява човешката личност и по-специално убийството на беззащитни и невинни същества, никога не може да доведе до щастие или мир. Как може да се мисли за постигането на мира, цялостното развитие на народите или опазването на околната среда, без да бъде защитено правото на живот на най-слабите, като се започне с неродените? Всяко нараняване на живот, особено в неговия зародиш, неизбежно причиняват непоправими щети на развитието, мира и околната среда. Също така, не е правилно да се се предлагат, замаскирани по един изкусен начин, неверни твардения или произволни актове, които, оснвани на една редуцираща и релативистична визия за човека и на ловката употерба на двусмислени изрази, често насърчават едно предполагаемо право на аборт и евтаназия и така заплашват основното право на живот. Също естествената структура на брака, като съюз между един мъж и една жена, бива припозната и насърчавана в съответствие с опититe да я превърнат в юридически равностойна на коренно различни форми на съюз, които в действителност я нараняват и допринесят за нейната дестабилизация, замъглявайки специфичния и характер и незаменимата и социална роля. Тези принципи не са само истини на вярата или просто резултат от правото на религиозна свобода. Те са изписани в самата човешка природа, познаваеми и разбираеми за разума, и поради това, общи за цялото човечество. Ето защо дейността на Църквата в популяризирането им не е конфесионална по характер, а е насочена към всички хора, независимо от тяхната религиозна принадлежност. Тази дейност e още по-необходима, когато тези принципи биват отричани или неразбрани, тъй като това представлява престъпление против истината за човешката личност и сериозна рана, нанесена върху справедливостта и мира.Така една важна подкрепа и сътрудничество за постигането на мир би била правните системи и администрацията на правосъдието да признаят правото да се прилага принципът на възражението по съвестт по отношение на закони и правителствени мерки, които атакуват човешкото достойнство, като абортите и евтаназията. Сред основните човешки права, включително за мирния живот на народите, е и този за религиозната свобода на индивидите и общностите. В този исторически момент, все по-важно е това право да се насърчава не само от негативна гледна точка, като “свобода от” - от задължения и ограничения върху свободата да се избира собствената религия -, но също от положителна гледна точка в различните и форми, като “свобода за” - за свидетелстване на собствената религия, за проповядване и предаване на учението и, за образователна и благотворителност дейност и служение, в съответствие и позволяващи прилагането на съответните религиозните принципи; за съществуване и дейност като социални организми, структурирани в съответствие с доктриналните принципите и институционните цели на съответната религия. За съжаление, дори и в страните с древна християнска традиция се увеличават инцидентите на религиозна нетърпимост, особено по отношение на християнството и към тези, които носят признаците на идентичност на собствената си религия.

Миротворецът не бива да забравя, че посредством общественото мнение, идеологиите на радикалния либерализъм и технокрацията прокарват все по-дълбоко убеждението, че икономическият растеж трябва да бъде постигнат дори с цената на ерозия на социалната роля на държавата и мрежите за солидарност в гражданското общество, както и на обществените права и задължения. Сега се счита, че тези права и задължения, като се започне с гражданските и политическите, са от съществено значение за пълното осъществяване на другите. Сред социалните права и задължения най–заплашено е правото на труд. Това се дължи на факта, че все повече трудът и справедливото признаване на правния статут на работниците не са адекватно оценявани, тъй като икономическото развитие зависи преди всичко от пълната свобода на пазарите. Трудът се разглежда като променлива, зависима от икономическите и финансови механизми. В тази връзка, отново повтарям, изтъква Светият Отец, че достойнството на човека, както и икономическите, социалните и политическите основания, изискват да се продължи "приоритизирането на достъпа до заетост или неиното запазване, за всички". Предпоставка за постигнето на тази амбициозна цел е една обновена визия за труда, основа на етични и духовни ценности, която утвърждава тази концепция като основно благо за личността, семейството и обществото. На едно такова благо съответстват задължения и правa изискващи смели и нови политики на труд за всички.

Изграждане благото на мира, посредством нов модел на развитие и икономика
5. Все по-широко се разпространява разбирането, че днес се нуждаем от нов модел на развитие, както и нов поглед върху икономиката. Както едно цялостно, солидарно и устойчиво развитие, така и общото благо изискват правилна система на ценности-блага, чийто краен криреий е Бог. Едно множество от средства и възможности за избор, макар и ценни, не са достатъчни. Както многоброините практически и функционални блага за развитие така и възможностите за избор трябва да бъдат използвани в сътответствие с перспективата на един добър живот, правилно поведение, което признава превъзходството на духовното измерение и призовава за постигане на общото благо. В противен случай те губят истинската си стойност и в крайна сметка създават нови идоли.

За излизане от настоящата финансова и икономическа криза - чиито ефект е увеличаването на неравенството - са необходими личности, групи и институции, които насърчават животa, окуражавайки човешката креативност да осигури поле за размисъл и за създаване на нов икономическ модел, независимо от кризата. Доминиращо, в последните десетилетия, бе преследването на максимилизирането на печалбата и потреблението, в един индивидуалистичен и егоистичен контекст, предназначен да оценява хората само според способността им да отговарят на изискванията за конкурентоспособност. От друга страна, обаче, истински и траен успех може да се постигне единстевно с дара на себе си, на личния интелектуален капацитет, на собствената предприемчивост, защото жизнеспособното икономическо развитие, което е автентично човешкото, се нуждае от принципа на великодушието и щедростта като израз на братството и на логиката на даряването. По –конкретно, миротворецът в икономическата дейност се проявява като този, който установява с колегите, с клиентите и потребителите отношения на лоялност и взаимност. Неговата икономическа активност е насочена към общото благо, той живее ангажимента си като нещо, което е отвъд личния му интерес и в полза на сегашните и бъдещите поколения. Така той работи не само за себе си, а също, за да даде на останалите бъдеще и достоен труд.

В икономическата сфера, изискване от страна на държавите са промишлени и селскостопански политики за развитие, които се грижат за социалния прогрес и универсализирането на закона и демократичното в държавата. Съществено и незаменимо е също така оформянето на етика на монетарните, финансови и търговски пазари, така че те да бъдат стабилизирани и по-добре координирани и управлявани и да не причиняват вреди на най-бедните слоеве от населението. Грижата на много миротворците трябва, с по-голяма решителност, отколкото досега, да се насочи към продоволствената криза, която е далеч по-сериозна от финансовата. Въпросът за осигуряването на снабдяване с храни е отново в центъра на международния политически дневен ред, до голяма степен, поради свързаните с кризата резки промени в цените на селскостопанските суровини, безотговорното поведение на определени търговци и недостатъчния контрол от страна на правителствата и международната общност. За справянетo с тази криза, миротворците са призвани да работят заедно в дух на солидарност, на местно и международно ниво, с цел да се осигурят на земеделските производители, особено в малките селски райони, условия да извършват своите дейности по достоен и стабилен начин от социална, екологична и икономическа гледна точка.

Възпитанието за една култура на мира: ролята на семейството и институциите
6. Искам категорично да подчертая, изтъква Бенедикт XVI, че многобройни миротворци са призовани да култивират страст за общото благо на семейството и за социална справедливост, както и ангажимент за солидно социално възпитание. Никой не бива да пренебрегва или подценява ролята на семейството, основна клетка на обществото от демографска, етична, възпитателна, икономическа и политическа гледна точка. То притежава естественото призвание да насърчава живота, да придружава хората в процеса на израстването им и да ги призовава за взаимно укрепване чрез взаимни грижи. В конкретния случай, християнското семейство носи в себе си зародиша на възпитателния план за човеците, според мярката на божията любов. Семейството е един от най-важните и не заменими социални фактори в създаването на културата на мира. Трябва да защитаваме правото на родителите и тяхната първостепенна роля във възпитанието на децата, на първо място в моралната и религиозната области. Миротворците, бъдещите дейци и насърчители на културата на живота и любовта, се раждат и израстват в семейството.

В тази огромна задача на възпитанието в мир религиозните общности имат особена роля. Църквата е част от тази толкова голяма отговорност, посредством новата евангелизация, която има като крайъгълен камък обръщането на сърцата към истината и любовта на Христос и, като следствие, духовното и морално обновление на личността и обществото. Срещата с Исус Христос оформя миротворците като ги ангажира в общение и в преодоляване на несправедливостите.

Специалната мисия за мир е отговорност също на културни институции, училища и университети. От тях се изисква значителен принос не само за формирането на новите поколения лидери, но също за обновяването на обществените, национални и международни институции. Те могат да подпомогнат научното осмисляне, което да вкоренени икономически и финансови дейности в солидни антропологически и етични основи. Днешният свят, особено политическият, се нуждае от подкрепата на нова мисъл, нов културен синтез за преодоляване на техницизиранетo и за хармонизиране на многобройните политически тенденции с оглед на общото благо. То се разглежда като набор от положителни междуличностни и институционални отношения, в услуга на цялостното развитие на индивидите и групите и е в основата на всяко истинско възпитание в мир.

Педагогика на миротвореца
7. В заключение се откроява необходимостта да се предложи и насърчи една педагогика на мира. Тя изисква богат вътрешен живот, ясни и солидни морални ориентири, уместни нагласи и начин на живот. В действителност, деянията в полза на мир подпомагат действията за постигане на общото благо и предизвикват интерес към мира, посредством възпитанието. Мислите, думите и жестовете на мир създават и оформят манталитет и култура на мира, атмосфера на уважение, честност и сърдечност. Ето защо, трябва да учим хората да се обичат и да се образоват в мира, да живеят по-скоро с доброжелателство, от колкото просто с толерантност. Решаващо е да се "каже не на отмъщението, да признаем собствените си грешки, да приемем извиненията, без да ги търсим и най-накрая да простим", за да могат грешките и обидите да бъде признати в истината, така че да бъдат помирени. Това изисква разпространението на педагогиката на прошката. Злото се побеждава с доброто и справедливостта трябва да се търси, като се следва Бог Отец, Който обича всичките си чеда (вж Матей..5,21-48). Това е бавно дело, защото предполага духовна еволюция, възпитание в по-високи ценности и нова визия за човешката история. Трябва да се отхвърли фалшивият мир, които обещават идолите на този свят и опасностите, които го придружават, който прави съвестта все по-безчувствена, който води до затваряне в себе си и до атрофирало съществуване, живяно в безразличие. Като контраст, педагогиката на мира предполага действия, състрадание, солидарност, смелост и постоянство.

Исус въплъщава всички тези нагласи в личността си, чак до крайния дар на Себе Си, чак до "загубата на живота Си" (вж Матей 10:39, Лука 17:33, Йоан 12:25). Той обещава на учениците Си, че рано или късно, те ще направят извънредното откритие, за което говорихме първоначално, а именно, че Бог е в света, че Богът на Исус е в пълно единение с човеците. В този контекст, бих искал да припомня, посочва Папата ,молитвата, с която молим Бог да ни направи свои инструменти на мира, за да донесем Неговата любов, там където цари омраза, Неговата прошка, там където има обида, истинската вяра, там където има съмнение. От своя страна, заедно със Блажен Йоан XXIII, се моля на Бог да просветли управляващите, така че, заедно с грижата за благосъстоянието на своите граждани да им гарантират и защитавт скъпоценния дар на мира; да разпали у всички желанието да преодолеят бариерите, които ни разделят, да укрепим връзките на взаимно милосърдие, да се разбираме едни други и да простим на тези, които са прегрешили пред нас, така че по силата на Неговото дело, всички народи на земята да се побратимят и в тях да процъфтява, и винаги да царува така копненият мир.

С този призив, изтъква в заключение Светият Отец, се надявам всички да станат труженици и строители на мира, така че съжителството между човеците да се развива в братско единство, благоденствие и мир.

Ватикана, 8 декември 2012

Вж CONC. ECUM. VAT. II, Cost. past. sulla Chiesa nel mondo contemporaneo, Gaudium et spes, 1., (Втори Ватикански събор, Пасторална конституция за Църквата в съвременния свят, Gaudium et spes, 1.)
Вж. Lett. enc. Pacem in terris (11 aprile 1963): AAS 55 (1963), 265-266. (Енцикликата Pacem in terris Мир на Земята,(11 април 1963): ААС55 (1963), 265-266.
Вж ibid: ААС 55 (1963), 266.
Benedetto XVI, Lett. enc. Caritas in veritate, (29 giugno 2009), 32: ААС 101 (2009), 666-667. (Бенедикт XVI, Енциклика Caritas in veritate, Лиюбов в истината, (29 юни 2009), 32: ААС 101 (2009), 666-667
Вж. ibid., 34 е 36: ААС 101 (2009), 668-670 е 671-672.
GIOVANNI PAOLO II, Messaggio per la Giornata Mondiale della Pace1994 (8 dicembre 1993): AAS 86 (1994), 156-162. (Йоан Павел II, Послание за Световния ден на мира 1994 (8 декември 1993) AAS 86 (1994), 156-162.)
Benedetto XVI Discorso in occasione dell’Incontro con i membri del Governo, delle istituzioni della Repubblica, con il corpo diplomatico, i capi religiosi e rappresentanze del mondo della cultura, Baabda-Libano (15 settembre 2012): L’Osservatore Romano, 16 settembre 2012, p. 7. (Бенедикт XVI, Слово по повод срещата с членове на правителството, институциите на Републиката с дипломатическия корпус, религиозните лидери и представители на света на културата, Ливан (15 септември 2012 г.): Осерваторе Романо, 16 септември 2012 г.,стр. 7
Вж. Lett. enc. Pacem in terris (11 aprile 1963): ААС 55 (1963), 304. (Енцикликата Pacem in terris Мир на Земята,(11 април 1963) ААС 55 (1963), 304.)

bp/rv