Why Poverty? Йоан Павел ІІ: гласът на нямащите глас

Папата на последните, Папата на нямащите глас. През своите почти 27 години понтификат и преди това като епископ и свещеник, Карол Войтила е винаги на страната на последните. Със своите жестове, апостолически визити, слова и документи, Йоан Павел ІІ даде живот на една истинска и същинска „Поучителна власт за бедните”, която Радио Ватикана предлага, като принос към инициативата на Европейския съюз за радио и телевизия (EBU / UER), озаглавена “Why Poverty?”: който на 29 ноември излъчва специални предавания посветени на темата за бедността, предавани по Евровизия.

„В лика на бедните виждам Христовия лик”. За да се разберат неуморните усилия на Йоан Павел ІІ за последните е необходимо да се тръгне оттук, от тази фраза, повтаряна многократно от Блажен Войтила. Още от младежките години, в сърцето на Карол се запечатват думите на Господа, предадени в евангелието според Матей: „Защото гладен бях и ме нахранихте, жаден бях и ми дадохте да пия”. Във Вадовице, така както и в Краков, от Свети Петровия престол до пътищата на света, които безспирно ще прекоси, Папата се притичва на помощ на бедните, прегръща ги, превръща се в техния глас. Гласът на нямащите глас. Тази любов към тях не е плод на проучване. Тя е чедо на житейския опит. В Полша, в първо лице изживява бедността, причинена първо от немската окупация, а след това от комунистическия режим. Той е работник като всички останали. Докосва с ръка страданието на бащите, принудени да гладуват, за да нахранят децата си. Затова, когато го избират за Папа, съвсем естествено за него е да застане на страната на бедните. Избор, който със сила подчертава в едно от словата си пред Римската Курия:

„Възползвам се с удоволствие от тази възможност, за да подчертая, че усилията в полза на бедните са доминиращ мотив в моята пастирска дейност, постоянна грижа, която придружава моето всекидневно служение за Божия народ. Направих и правя мой този избор, идентифицирам се с него. И чувствам, че не може да бъде различен, защото това е вечното послание на Евангелието: така направи Исус, така направиха Апостолите, така направи Църквата през своята двехилядолетна история” (Слово към Римската Курия, 21 декември 1984 г.)

Въпреки това, Йоан Павел ІІ не се ограничава само да говори за бедността от Рим, и това е голямата новост. Той отива директно в местата, където човешкото достойнство е обезличено от мизерията. В Мексико, се трогва от думита на campesinos, в Боливия си слага каската на един миньор, за да покаже солидарността си към онези, които всеки ден рискуват живота си в мината. Във фавелата в Рио де Жанейро, подарява своя епископски пръстен на една майка и нейните деца. В Африка Папата се трогва виждайки последствията върху децата от бедността от която изглежда няма изход. За да помогне на африканските народи, прекършени от глада, създава милосърдната Фондация „Йоан Павел ІІ за Сахел”. Паметен остава неговия апел от Уагадугу, в Буркина Фасо, по време на една от първите международни апостолически визити:

„Je me fais ici la voix de ceus qui n’ont pas de voix, la voix des innocents…
„Тук съм гласът на нямащите глас: гласът на невинните, които умряха от недостиг на вода и хляб; гласът на бащите и майките, които видяха техните деца да умират, без да разберат, или които ще виждат винаги в своите деца последствията от глада; гласът на бъдещите поколения, които не трябва никога да живеят с ужасната и постоянна заплаха за техния живот” (Литургия в Уагадугу, 10 май 1980 г.)

Йоан Павел ІІ се превръща в гласа на нямащите глас. Един силен глас, който отеква в международните консенсуси, в асамблеите на международните Организации, започвайки от Обединените Нации. През 1979 г., обръщайки се към Конференцията на Организацията по прехрана и земеделие (ОПЗ), отправи призив към международната общност да премине отвъд „апелите към чувствата” и „спорадичните и неефикасни пориви на възмущение”:

“Il est fini, en effet, le temps des illusions où l’on croyait…
„Свърши времето на илюзията в която се вярваше, че ще разреши автоматично проблемите на изостаналостта и разликите в развитието между различните държави, изнасяйки индустриалните модели и идеологиите на развитите държави. Свърши времето на опитите за гарантиране на правото за прехрана с програми за помощ осъществени чрез даряването на излишъка или с програми на само случайни спешни помощи”. (Слово пред ОПЗ, 12 ноември 1979 г.)

Вниманието към бедните, разобличаването на егоизма като първа причина за бедността е константа в поучителната власт на Йоан Павел ІІ. На темата за достойнството на труда, на икономиката насочена към човека, посвещава три Енциклики: Laborem Exercens, Sollicitudo rei socialis, и след падането на комунистическия режим Centesimus annus в която предупреждава за крайностите на един капитализъм, който излязъл като победител от Студената Война, рискува да смачка най-слабите. Неговата грижа за бедните може да бъде намерена в хилядите документи и послания от дългият му потнификат. Голяма важност придобива написаното в посланието му за Великите пости през 1985 г:

„Когато стотици милиони хора са лишени от храна, когато милиони деца са незаличимо белязани за остатъка от живота си, когато хиляди от тях умират, аз не мога да мълча, не можем да останем в мълчание или бездейни!”. (Послание за Великите пости, 1985 г.)

Карол Войтила не остава бездеен. В своите неуморни усилия за защитата на последните, установява един истински алианс с Майка Тереза от Калкута. Единият търси другия, мисионарката и Папата се превръщат в глобален символ, също медиен, на борбата с бедността. Когато Йоан Павел ІІ посещава Индия през 1986 г. не може да пропусне да посети „Нирмал Хридай”, първата къща в Калкута на Майка Тереза. На това място на страданието, но преди всичко на надеждата, Блажен Войтила произнася трогателни думи:

“Nirmal Hriday proclaims the profound dignity of every human…
„Нирмал Хридай е доказателство за дълбокото достойнство на всяко човешко същество. Любвеобилната грижа, която виждаме тук, свидетелства увереността, че стойността на всяко човешко същество не се мери с потребителната стойност на разума, със здравето или болестта, с възрастта, веруюто или расата. Нашето човешко достойнство ни идва от Бог нашия създател, по чийто образ сме създадени. Нито едно лишение или страдание може да заличи това достойнство, защото ние винаги сме скъпи в очите на Господа”. (Среща с Майка Тереза от Калкута, 3 февруари 1986 г.)

По дългия път за защитата на последните, Карол Войтила намира и спътници, необичайни за един Папа. С рок звездите Боб Гелдоф и Боно от U2 отправя апели за премахването или поне снижаването на дълга на бедните страни, истински бич за съдбата на народите от третия свят. През 1985 г. в послание към асамблеята на ООН, Папата иска премахването на дълга на развиващите се страни. Въпреки това, и с юбилея от 2000 година стават все по настоятелни усилията на Блажен Войтила за заличаването на дълга. Това искане се среща и в апостолическото Писмо Tertio Millennio Adveniente. В началото на ХХІ век, вече умореният и болен Папа, издига още веднъж гласа си в защита на нямащите глас:

„Всеки човек, всеки народ, има правото да живее от плодовете на земята. Нетърпим скандал е, че в началото на Третото Хилядолетие, все още многобройни хора гладуват и живеят в недостойни за човека условия. Не можем повече да се ограничаваме в академични размишления: необходимо е да се премахне този срам от човечеството с подходящи политически и икономически решения с планетарно значение”. (Юбилей на земеделието, 11 ноември 2000)

Необходима е „глобализация на солидарността” е силният апел отправен през последните години от понтификата на Йоан Павел ІІ. Необходима е глобализация за човека, базирана на „общ етически кодекс”. Първите призвани за тази кауза, посочва той, са политическите лидери, по-специално тези от богатите страни. Към тях Йоан Павел ІІ се обръща символично в словото си към Папската Академия за Социални Науки, което остава като завещание и същевременно призив да се приложат заедно най-добрите енергии за реализирането на едно развитие за всички:

“The Church will continue to work with all people of good will…
„Църквата ще продължи за работи с всички хора с добра воля за гарантирането победителя в този процес да бъде цялото човечество, а не само един цветущ елит, който контролира науката, технологията, комуникацията и ресурсите на планетата в ущърб на по-голямата част от нейните жители. Църквата наистина се надява всички творителни елементи в обществото да сътрудничат за насърчаването на една глобализация в полза на цялата човешка личност и всички хора”. (Слово към Папската Академия за Социални Науки, 27 април 2011 г.)

svt/ rv