Спомените на Йозеф Ратцингер за Събора в специално издание на Осерваторе Романо

По повод 50-та годишнина от откриването на Втория Ватикански Събор, ватиканския всекидневник „Осерваторе Романо” публикува специален брой в тираж 40 хиляди екземпляра. В него са публикувани интересни разкази за съборната асамблея придружени с малко известни детайли и непубликувани досега снимки. Специалният брой на вестника започва с текст с който Бенедикт ХVІ, участва в работните сесии на Събора участва като млад богослов експерт.

Съборните отци „не можеха и не искаха да създадат една различна вяра или нова Църква”, а по-скоро те да бъдат разбрани по-дълбоко и по този начин да бъдат наистина „обновени”. Затова херменевтиката за прекъсването с традицията е „абсурдна”, противоположна на духа и волята на онези, които взеха участие в Събора. Това пише Бенедикт ХVІ в своето въведение за специалният брой на Осерваторе Романо. Папата припомня своите лични спомени и чувства на млад богослов, участващ в съборните работи:

„Беше впечатляващо да се види влизането на епископите от целия свят, от всички народи и раси: един образ на Църквата на Исус Христос, който обгръща целия свят, в който народите на земята се събраха в Неговия мир. Бе момент на изключително очакване. Трябваше да се случат големи неща”.

„Християнството, което изгради и оформи запада – пише Папата – изглежда сякаш губеше все повече своята действаща сила”:

„Изглеждаше така сякаш бе уморено и изглеждаше, че бъдещето се определяше от други духовни сили. Усещането за тази загуба на настоящето от страна на християнството и на задачата, която произтича от това, беше успешно обобщено в думата „осъвременяване”.

Папата припомня как отделните епископи бяха дошли на това голямо събитие с различни идеи. Централноевропейските епископи – от Белгия, Франция и Германия – имаха „най-решителните идеи”. Въпреки това съществуваха някой общи приоритети: темата за еклесиологията, преоценката на епископското служение в контекста на папския примат, тематичния цикъл Откровение - Свещено Писание Традиция - Поучителна власт, литургичното обновление, което беше много важно за централноевропейските епископати, така както и икуменизма, аргумент присърце преди всичко за германските епископи:

„Понасянето заедно на гоненията от страна на нацистите, сближи много протестантите и католиците; сега това трябваше да бъде разбрано и представено също и пред цялата Църква”.

„Сред френските епископи – пише Папата – все повече се открояваше на преден план темата за отношенията между Църквата и съвременния свят, или работата над така наречената „ХІІІ Схема” от която в последствие се ражда Пастирската Конституция за Църквата в съвременния свят”:

„Тук бе докосната най-очакваната от Църквата тема. Църквата, която още в бароковата епоха, в широк смисъл, оформи света, от началото на ХІХ век навлезе във все по-видим начин в едно отрицателно отношение с модерната епоха, която само тогава започна напълно. Трябваше ли нещата да останат така? Не можеше ли Църквата да направи една положителна крачка в тези нови времена”.

„Неочаквано – пише още Папата – срещата с големите теми за модерната епоха не се осъществи в голямата Пастирска конституция, а по-скоро в два по-малки документи, чието значение излезе на преден план само в последствие с приемането на Събора”: Декларацията за Религиозната свобода, „поискана и подготвена с голяма загриженост преди всичко от американските епископи”, и Декларацията Nostra aetate за отношенията на Църквата с нехристиянските религии. Първият текст посочваше, че „свободата да се избира и практикува една религия, както и свободата тя да се сменя, са основни права на свободата на човека”. Вторият документ, посочва Папата, „който се роди съвсем случайно и се разви в различни етапи, в последствие се превръща в много важен за срещата на Църквата с модерната епоха”. „В началото се имаше намерението да се подготви една декларация за отношенията между Църквата и евраизма, който бе текст от съществена необходимост след ужасите на холокоста”. В последствие, съборните Отци прибавиха и исляма, хиндуизма, будизма и диалога и сътрудничеството между религиите, „чиито духовни, морални и социално-културни ценности, трябваше да бъдат признати, съхранени и насърчени”. Един пропуск в текст – подчертава Бенедикт ХVІ – е факта, че „пренебрегва болните и смущаващи форми на религията, които от историческа и богословска гледна точка притежават една широка значимост”.

Папата завършва своето въведение разкривайки, че „в началото на Събора имаха превес централноевропейските епископати с техните богослови, но по време на съборните епохи, обхвата на работата и общите отговорности” все повече се разшериха:

„Епископите се разпознаха като ученици в училището на Светият Дух и това на съвместното сътрудничество, но именно по този начин се разпознаха като служители на Словото Божие, което живеят и работят във вярата”.

svt/ Oss.Rom