Патриарх Вартоломей І към Бенедикт ХVІ: да свидетелстваме заедно посланието за спасение

„Любов” и „желание за хармония”, „диалог” и „взаимно уважение” са ценностите свидетелствани от Патрирах Вартоломей І на церемонията за откриването на Годината на вярата, която възпоменава 50 години от откриването на Втория Ватикански Събор. В словото си Вселенският Патриарх припомни етапите, довели до започването на богословски диалог между католици и православни.

Вартоломей І подчерта стремежа към единение, предизвикано от Втория Ватикански Събор, ускорил желанието за единение и между Православните църкви. "Единението между християните за което Христос се моли преди да бъде предаден в Гетсиманската градина - посочи Вартоломей І - е в служба на общото свидетелство на „посланието на спасение и изцеление за нашите по-малки братя: бедните, подтиснатите, отхвърлените в света създаден от Бог”.

„В настоящата ситуация на насилие, разцепления и разделения, които се усилват между народите”, посочи Вартоломей І, „нека любовта и желанието за хармония, които заявяваме тук, и разбирателството, което търсим с диалога и взаимното уважение, бъдат като пример за нашия свят.

Предлагаме пълния текст на словото на Патриарх Варломомей І:

****
Възлюбени брате в Господа, Ваше Светейшество, Папа Бенедикт;

Братя и Сестри,

Когато Христос се подготвяше да изживее нощта в Гетсиманската градина, произнесе една молитва за единството, цитирана в 17 глава, стих 11 от евангелието според Свети Йоан: „….опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние”.

През вековете бяхме наистина опазени със силата и любовта на Христос, а в подходящия момент от историята Светият Дух слезе над нас и ние започнахме дългият път към видимото единство, пожелано от Христос. Това бе потвърдено в първият параграф на Unitatis Redintegratio:

„Многобройни са докоснатите от тази благодат хора навсякъде по света и дори сред нашите отделени братя, под въздействието на Светия Дух, се зароди едно разрастващо се с всеки изминат ден движение за възстановяване на единството на всички християни”.

На този площад, едно мощно и значително събитие показа сърцето и разума на Римската Католическа Църква, водейки я през тези петдесет години до днес. Откриването на Втория Ватикански Събор, преобразяващ крайъгълен камък, бе вдъхновено от основната реалност, че Синът и Въплътеното Слово на Бог е там „където са двама или трима събрани в Неговото име” (Мат. 18, 20) и, че Духът, който произхожда от Отца „ще ни упъти на всяка истина” (Йоан 16, 13).

През последвалите петдесет години, си спомняме ясно и с обич, но също с възторг и ентусиазъм, нашите лични дискусии с епископите и богословите експерти по време на нашата формация, като млад студент в Папския Източен институт, както и нашето лично участие в някои от специалните сесии на Събора. Очевидци сме на това как епископите изживяха с обновено съзнание валидността – и със силно чувство на приемственост – на традицията и вярата, „която бе предадена на светците веднъж за винаги”. Това бе обещаващ период, богат на надежда, както вътре, така и вън от вашата Църква.

Забелязахме, че за Православната църква това бе период на обмяна и очаквания. Например, свикването на първите Всеправославни конференции в Родос, доведоха до пре-съборните конференции в подготовка на Великия Събор на Православните църкви. Тези обмени ще покажат на съвременния свят голямото свидетелство за единството на Православната църква. Освен това, този период съвпадна с „диалога на любовта”, и даде началото на Съвместната международна комисия за богословския диалог между Римската Католическа църква и Православната църква, въведен от нашите възлюбени предшественици Папа Йоан Павел ІІ и Вселенския Патриарх Димитриос.

През последните пет десетилетия, постигнатите успехи от тази асамблея са многобройни, както бе доказано от една поредица от важни и влиятелни конституции, декларации и декрети. Съзерцавахме обновлението на духа и „връщането към началото”, посредством изучаването на литургията, библейските изследвания и доктрината на църковните Отци. Оценихме постепенните усилия в освобождаването от строгите академични ограничения към отвореността за икуменическия диалог, който доведе до взаимни премахвания на отлъчванията от 1054 година, размяна на поздрави, реституцията на реликви, началото на важни диалози и взаимно посещения в нашите седалища.

Нашият път не винаги бе лесен, не липсваха страдания и предизвикателства. Знаем, „колко е тясна врата и стеснен пътя” (Мат. 7, 14). Основното богословие и главните теми на Втория Ватикански събор – тайната на Църквата, сакралността на литургията и властта на епископа – са трудни за приложение с усърдна практика, и се асимилират с постоянни усилия през целия живот и с усилията на цялата църква. Ето защо, вратата трябва да остане отворена за една по-дълбока приемственост, едно по-голямо пастирско усиръдие и едно все по-задълбочено църковно тълкуване на Втория Ватикански събор.

Продължавайки заедно по този път, ние отдаваме благодарност и слава на живия Бог – Отец, Син и Свети Дух – защото самата асамблея на епископите призна важността от размишлението и искрения диалог между нашите „посестрими църкви”. Присъединяваме се в надеждата „да бъде съборена стената между Източната и Западната църква и най-накрая да има една-единствена обител, здраво основана в крайъгълния камък, Исус Христос, Който ще направи от двете една” (Unitatis Redintegratio, 18).

С Христос, нашият крайъгълен камък, и с общата ни традиция, ще можем - или по-скоро ще бъдем способни благодарение на дара и благодатта Божии – да постигнем едно по-добро взаимно зачитане и един по-цялостен израз на Тялото Христово. С нашите взаимно усилия, съответстващи на духа на традицията на първата Църква и в светлината на Църквата от съборите от първото хилядолетие, можем да изпитаме видимото единство, което се намира само отвъд нашето днешно време.

Църквата винаги е на първа линия с нейното характерно пророческо и пастирско измерение, обгръща своята характерна кротост и духовност, и служи със смирена чувствителност „тези по-малки братя на Христос” (Мат. 25,40).

Възлюбени брате, нашето присъствие тук означава и бележи нашите усилия да свидетелстваме заедно посланието на спасение и изцеление за нашите по-малки братя: бедните, подтиснатите и отхвърлените от този свят създаден от Бог. Нека дадем началото на молитви за мира и здравето на нашите братя и сестри, които живеят в Близкия Изток. Нека в настоящата ситуация на насилие, разцепления и разделения, която се засилва сред народите, любовта и желанието за хармония, които заявяваме тук, и разбирателството, което търсим чрез диалога и взаимното уважение, да бъдат пример за нашия свят. Нека човечеството да протегне ръка „към другия” и нека работим заедно за преодоляването на болката на всички народи, особено там където се страда заради глада, природните бедствия, болестите и войните, които засягат живота на всички нас.

В светлината на всичко онова, което Църквата трябва да направи още в света, и с голямо уважение за целия напредък, който споделихме, за нас е голяма чест, че бяхме поканени да присъстваме – и смирено приканени да поднесем нашето слово – пред това тържествено и празнично възпоменание на Втория Ватикански събор. Не е само съвпадение, че този повод бележи за вашата Църква, тържественото откриване на Годината на вярата, като се има предвид, че вярата е тази, която предоставя видимия знак на пътя, който извървяхме заедно по пътищата на помирението и видимото единение.

По този повод, ние изказваме сърдечни пожелания на Вас, Ваше Светейшество, Възлюбени брате – единени с благословеното множество от вярващи, тук събрани – и братски ви прегръщаме в радостният повод на това възпоменателно честване. Нека Бог да благослови всички ви!".

svt/ rv