2012-09-20 11:37:27

Иван Теофилов: Защо обикнах този папа


RealAudioMP3 Иван Теофилов е интелектуалец, доайен в католическата общност София и журналист от католическия месечник „Истина-Веритас”. Завършва средното си образование в колежа „Свети Августин „ в Пловдив, ръководен от отците Успенци, а висшето си образование в Софийския университет „Свети Климент Охридски” със специалност френска филология. Като ученик във френския колеж „Сен Луи” в Истанбул негов наставник е тогавашният апостолически делегат в Турция, архиепископ Анджело Ронкали, бъдещият папа Йоан ХХІІІ. В своето размишление той дава отговор на въпроса „Защо обикнах този папа”.

„В продължение на 26 години, понтификатът на папа Йоан Павел ІІ красноречиво и убедително отговаряше на въпроса ми: „Защо обикнах този папа?”. Първият отговор получих в онзи далечен 16 октомври 1978 г., когато мощен призив огласи площада пред базиликата „Свети Петър”: “Non abbiate paura!” („Не се страхувайте! Отворете широко дверите за Христос!”.) и се питах: Случаен ли е този призив? Не, той бе точно премерен hic et nunc (тук и сега). Предназначен за силните на деня, за властимащите на този свят, той ги призоваваше да загърбят страха от присъствието на Христос в ежедневието на народите. Този призив бе отправен и към потиснатите и угнетените мъже и жени: „Не бойте се от силните на деня! Тяхната власт е „като преклонна сянка” (Пс. 143,4). Това бе призив за борба. Но ако пълководецът не затръби бойния сигнал, кой ще тръгне в атака?

От този ден в историята се появи пълководец, потомък на храбри войни – на героите на Грюнвалд, потомък на Владислав Варненчик, на Зигмунд ІІ Август, на Ян Собиески, на Йозеф Пилсудски. Но за разлика от тях, пълководецът Йоан Павел ІІ не откри битката с мечове и копия, танкове и ракети, а с най-мощното оръжие – истината за Христос, истината за Църквата, истината за човека. Тази битка, обявена в първата му енциклика “Redemptor hominis” (Изкупител на човека, март 1979 г.) бе битка в защита на човека, на неговото достойнство, на вярата, на християнския морал; битка, проведена с твърдото убеждение, че „каузата Бог и каузата за човека са неделими, че когато едната е погазена, погазена е и другата”. Историята свидетелства, че навсякъде, където Бог е отречен, отхвърлен и оплют, там и достойнството на човешката личност е отричано и оплюто. Тази негова исполинска битка донесе отговора на въпроса ми: Защо обикнах този папа? Нещо повече – пълководецът Йоан Павел ІІ, освен че затръби бойния сигнал за атака, сам застана начело на бойците си. С тази своя смелост, увенчана с лаврите на личния пример и обагрена с кръвта на мъченичеството, той отговори на въпроса ми защо обикнах този папа?

Верен на паметта на своите предшественици, Йоан Павел ІІ съумя да промени отношенията между Църквата и света, променяйки по този начин и света, в който съжителстват чужди на Католическата църква религии, идеологии и култури. А когато през 1986 г. събра за първи път в Асизи техни представители, отговорът на въпроси ми „Защо обикнах този папа” бе изчерпателен.

Европа, древна и винаги млада, която отхвърли християнските си корени, бе голямата болка за този боец. Но той не изпадна в униние. Напротив, без да заплашва, без да се заканва, продължи борбата срещу предизвикателствата с оптимизма на човек, който знае че крайната победа принадлежи на Христос, че доброто ще надделее над злото и че животът ще възтържествува над смъртта. Болката му за секуларизацията на обществото роди отговора на въпроса ми „Защо обикнах този папа?”.

Временните неуспехи не го принудиха да свали гарда. Този пророк, този харизматичен, пратен от Бога човек, до сетния си дъх води борба, както със собственото си телесно страдание, така и с тъмните сили, които прокламираха за основно право на съвременния гражданин всепозволеността, правото на аборт, на евтаназия, свободната любов, противозачатъчните средства, войната. В тази негова морална сила открих отговора на въпроса ми: „Защо обикнах този папа?”.

Убеден, че войната не може да реши международните конфликти, а ги задълбочава, папа Войтила осъди тази безразсъдна касапница и с всички разполагаеми средства се хвърли в борбата за нейното предотвратяване. Той страдаше, когато невинни загиваха в Косово, Афганистан и Ирак. Миротворец № 1 за своето време, папата поляк предвари отговора на въпроса ми „Защо обикнах този папа?”.

Енцикликата му „Да бъдат едно”, 25 май 1995 г., бе ярко доказателство за неутешимата му болка от разделението на Христовите последователи, но тя бе същевременно и доказателство за дълбоката му вяра, че молитвата на Спасителя „Всички те да бъдат едно” ще бъде чута (Йоан 17,21). В прочита на тази енциклика открих отговора на въпроса „Защо обикнах този папа?”.

На събралите се на стадиона в Гуадалахара работници папата заяви: „За християнина не е достатъчно да разобличава неправдата; той е длъжен да свидетелства за нея и да се бори за тържеството на справедливостта”. А на жителите на Санто Доминго и на тези на фавелите в Рио де Жанейро и къде ли още не по света, той казва: „Църквата продължава мисията си в защита на човека... Трябва да се сложи край на неравенството пред закона... Борете се за свят, основан на Божиите закони и в който свят вярата да е вдъхновителка за морален, духовен и социален прогрес”. Социалната справедливост, грижата за човека, отруден, експлоатиран еднакво от тоталитарната държава и от либералния капитализъм, „отговорен за тежки социални неправди” (енциклика Centesimus annus, 1 май 1991 г.) са основни теми в 26 годишния понтификат на Йоан Павел ІІ. Отруденият и експлоатиран човек, представлява три-четвърти от цялото човечество и папата славянин знае много добре това съотношение. Заради неговите грижи към бедния, физически и морално деградиран човек, създаден по подобие Божие, въпросът ми „Защо обикнах този папа” не се нуждаеше от отговор.

Отговор на този въпрос получих и в онзи ветровит петък на 8 април 2005 г., в деня на погребението на Папа Йоан Павел ІІ. Съставено от народи от всички кътчета на планетата, множеството на площад „Свети Петър”, дошло да се прости с духовния лидер , приличаше на богата жетва, която посланието на Католическата църква жънеше благодарение на посятото от покойния папа семе. За всички бе пределно ясно, че този папа отдаваше в този час почит и възхвала на тримата си предшественици. Той бе Петър – непоклатимата скала, върху която Христос съгради Църквата си (Мат. 16,18). Той бе Йоан – ученикът, когото Исус обичаше (Йоан, 19,26). Той бе и Павел – неуморимият апостол, който копнееше да посещава братята си, за да им предава някой духовен дар за тяхното укрепване, сиреч, да се утешават взаимно, чрез общата вяра (Рим. 1,11-12).

С оглед на това свое служение още от първия ден на своя понтификат, той пристъпи към изпълнение на програмата, съставена върху призванието на Апостола: „Горко ми, ако не благовестя! (1 Кор. 9,16). А колко е трудно да благовестиш истината Господня, която пребъдва вечно (Пс. 116,2), правдата Христова и братолюбието,този отличителен знак на учениците Христови (Йоан 13,15), когато светът е глух за истината, сляп за светлината и когато робува на егоизма. Заради тази безупречно изпълнена програма, при всякакви обстоятелства в продължение на 26 години, въпросът ми „Защо обикнах този папа” бе излишен – отговорът бе толкова очевиден.

И все пак, най-категоричен отговор на въпроса получих, когато не случайно в прощалното си слово, тогавашния кардинал Йозеф Ратцингер, тъй нежно го нарече с кръщелното му име Карол, обръщайки поглед към прозореца откъдето папа Войтила – боецът, пълководецът, мъченикът, страдалецът, героят – за сетен път благослови “Urbi et Orbi” („Към Града и Света”) своето паство, своите братя. За множеството на площад „Свети Петър”, за милиони по света, Карол се бе превърнал в любим член от всяко семейство. И всеки член от това многомилионно семейство в този час на земна раздяла със сълзи на очи скандираше: “Santo subito! („Незабавно светец!”). Амин!.”










All the contents on this site are copyrighted ©.