Свободата в Интернет

Съветът за човешките права към ООН одобри в Женева своята първа резолюция в защита на свободата в Интернет пространството. Въпреки опозицията на Китай, Русия и Индия, десетки са държавите подкрепили текста, който е съспонсоризиран от 85 страни, 30 от които членки на Съвета. „Това е първата резолюция на Обединените Нации, която потвърждава, че човешките права в интернет сферата трябва да бъдат защитавани със същите усилия, които се полагат в реалния свят” посочи пред журналистите американската посланичка Илейн Чембърлейн Донае. Междувременно, в мрежата бе публикувана Декларацията за Интерент свободата: петиция, стартирала преди два дни, срещу опитите за узаконяването на авторските права и неприкосновеността на частния живот (privacy), като проектозакона SOPA в САЩ или Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (АКТА) в Европейския Съюз, който бе блокиран на 5 юли от Европарламента. За неприкосновеността на частния живот се дискутира по-специално след като съдя в Америка определи, че twitter акаунта на един младеж трябва да бъде взет като процесуален елемент, защото е публично заявление. Адвокатите на младежа, защитаваха предполагаемата неприкосновеност на частния живот в заявлението. За свободата и неприкосновеността на частния живот в Интренет пред Радио Ватикана говори един от най-големите експерти на световно ниво по сигурността в информатиката и неконвенционалните технологии, хакера Фабио Гиони, известен в Италия от случая с Телеком, а днес съветник на правителствени и международни институции.

„Що се отнася до решението на американския съдия, ако аз изпратя sms на един човек или му изпратя частен имейл, това наистина е прайвъси, нещо от мен до теб. Съвсем друго нещо е ако аз заявя нещо публично, например по време на конференция. Можем да кажем, че социалните мрежи – като Facebook, Twitter и много други – са като нон-стоп отворени конференции: има определен брой потребители, които имат възможността да гледат, без каквито и да е ограничения. Затова трябва да се поеме отговорността за казаното, сякаш то е публикувано в един всекидневник. Това не е прайвъси. Между другото, законът за правъсито определя много ясно, кои са защитените информации, които са три основни данни: сексуалните предпочитания, здравословното състояние и политическата ориентация. Тук е необходимо да се посочи, че Facebook и Twitter правят именно тези въпроси и много хора отговарят! Следователно, един път след като си отговорил на тези въпроси, не може да се говори повече за прайвъси! Освен това трябва да се отбележи, че едно е свободата, друго нещо е отговорността! Ако за свобода, някой разбира, че аз съм свободен да изляза на улицата с бейзболна бухалка и с нея да бия хората, смятам, че трябва да се замислим добре… Същото важи и за Интерент: не може да съществува абсолютната свобода. Важи и за заявленията и твърденията, които се правят: онзи, който ги прави, трябва да поеме своята отговорност”.

Интернет разгърна хоризонтите, разруши бариерите на пространството и времето и поради това се говори много за свободата завоювана от света да бъде „по-свързан”. И изглежда сякаш никой не иска да говори за ограничения… но трябва ли да има и може да съществува форма на контрол в Интернет?
„Контролът служи за закрилата на всички потребители на Интернет – като този, който се използва например в Библиотеката на Американския Конгрес – които го използват за придобиване на познания, за разширяване на своите комуникативни способности в територии, където това преди не е било възможно и евентуално за създаване на бизнес връзки, като страничен ефект. Човек, който си създава фалшива идентичност е сравним с човек, който си създава фалшива идентичност в реалния свят: все едно аз да имам една фалшива лична карта или се представям с фалшиви акредитивни писма пред който и да е публичен контекст. Защо трябва да го правя? Каква е свободата в това? Свободата, може би, да се прикривам? Това ли е свободата за която говорим? Трябва да уточним за каква свобода говорим: едно е свободата да кажеш нещо и да поемеш отговорността за това, друго е да можеш да правиш каквото си искаш, отървавайки се от последствията. Това за мен не е свобода, а подстрекателство към престъпления. Трябва да еволюираме нашето мислене от „аз, който мога да комуникирам” към „аз, който мога да комуникирам, причинявайки зло на който и да е”.

Светът между ХІV и ХVІ век се променя: нови технологии и колониални завоевания. Пред тези промени, обществото измисли международното право, което преди това не съществуваше. Променяха се перспективите и следователно правото вече не е само национално. Днес, пред новият киберсвят се показва нуждата от едно ново право, което не може да бъде наднационално. Много вероятно, ако оставим настрана времето и трудностите за разработването му, са вплетени интереси, които се контрастират взаимно…
„Интернет при всички обстоятелства е една „независима” нация, защото не е територия охранявана от национални правителства, които имат симетрични характеристики. Интернет не притежава тези характеристики и разрешението на всичко това е да се проектира една напълно нова територия и да се намери смелостта да се даде име и презиме на Интернет като нова нация. Ако се намери начин да се осъществи това, според мен, ще има много по-малко хора, които използват мрежата като онази територия, където могат да правят онова което искат, без да си поемат отговорността. Нужни са правила и ако някой ги наруши, първото наказание трябва да бъде експулсирането от Мрежата”.

Докато чакаме обществото да разработи едно ново законодателство в крачка с технологията, говорим за личната отговорност на отделния потребител. В действителност съществува много безотговорност в употребата на Интернет: например лесното предоставяне на личните данни в социалните мрежи, не е така безболезнено както изглежда...
„Не е никак безболезнено! Данните, веднъж предоставени на социалните мрежи, стават ди факто тяхна собственост и те могат да правят с тях каквото си искат. Това важи също за снимките. Това е цената, която трябва да се заплати в „безплатната” употреба на тези средства. Разбира се, достатъчно е да осъзнаем това, но голяма част от хората – и говорим за един доста голям процент, който надвишава дори 90% - не се замисля за това, напълно са несъзнаващи, докато не се случи нещо… Трябва да имаме в предвид, че съхраняването на данните струва, боравенето с тях и поставянето им на разположение: не го правят като хуманитарна дейност, а защото имат облага от това. Могат да бъдат предоставени на разположение на различни власти, но са и предмет на интерес за различни рекламни агенции. Това са информации, които притежават, а информациите имат своя пазар, който между другото е доста преуспяващ”.

svt/ rv