Съветът за човешките права към ООН одобри в Женева своята първа резолюция в защита
на свободата в Интернет пространството. Въпреки опозицията на Китай, Русия и Индия,
десетки са държавите подкрепили текста, който е съспонсоризиран от 85 страни, 30 от
които членки на Съвета. „Това е първата резолюция на Обединените Нации, която потвърждава,
че човешките права в интернет сферата трябва да бъдат защитавани със същите усилия,
които се полагат в реалния свят” посочи пред журналистите американската посланичка
Илейн Чембърлейн Донае. Междувременно, в мрежата бе публикувана Декларацията за Интерент
свободата: петиция, стартирала преди два дни, срещу опитите за узаконяването на авторските
права и неприкосновеността на частния живот (privacy), като проектозакона SOPA в САЩ
или Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (АКТА) в Европейския Съюз,
който бе блокиран на 5 юли от Европарламента. За неприкосновеността на частния живот
се дискутира по-специално след като съдя в Америка определи, че twitter акаунта на
един младеж трябва да бъде взет като процесуален елемент, защото е публично заявление.
Адвокатите на младежа, защитаваха предполагаемата неприкосновеност на частния живот
в заявлението. За свободата и неприкосновеността на частния живот в Интренет пред
Радио Ватикана говори един от най-големите експерти на световно ниво по сигурността
в информатиката и неконвенционалните технологии, хакера Фабио Гиони, известен
в Италия от случая с Телеком, а днес съветник на правителствени и международни институции.
„Що
се отнася до решението на американския съдия, ако аз изпратя sms на един човек или
му изпратя частен имейл, това наистина е прайвъси, нещо от мен до теб. Съвсем друго
нещо е ако аз заявя нещо публично, например по време на конференция. Можем да кажем,
че социалните мрежи – като Facebook, Twitter и много други – са като нон-стоп отворени
конференции: има определен брой потребители, които имат възможността да гледат, без
каквито и да е ограничения. Затова трябва да се поеме отговорността за казаното, сякаш
то е публикувано в един всекидневник. Това не е прайвъси. Между другото, законът за
правъсито определя много ясно, кои са защитените информации, които са три основни
данни: сексуалните предпочитания, здравословното състояние и политическата ориентация.
Тук е необходимо да се посочи, че Facebook и Twitter правят именно тези въпроси и
много хора отговарят! Следователно, един път след като си отговорил на тези въпроси,
не може да се говори повече за прайвъси! Освен това трябва да се отбележи, че едно
е свободата, друго нещо е отговорността! Ако за свобода, някой разбира, че аз съм
свободен да изляза на улицата с бейзболна бухалка и с нея да бия хората, смятам, че
трябва да се замислим добре… Същото важи и за Интерент: не може да съществува абсолютната
свобода. Важи и за заявленията и твърденията, които се правят: онзи, който ги прави,
трябва да поеме своята отговорност”.
Интернет разгърна хоризонтите, разруши
бариерите на пространството и времето и поради това се говори много за свободата завоювана
от света да бъде „по-свързан”. И изглежда
сякаш никой не иска да говори за ограничения… но трябва ли да има и
може да съществува форма на контрол в Интернет? „Контролът служи за закрилата
на всички потребители на Интернет – като този, който се използва например в Библиотеката
на Американския Конгрес – които го използват за придобиване на познания, за разширяване
на своите комуникативни способности в територии, където това преди не е било възможно
и евентуално за създаване на бизнес връзки, като страничен ефект. Човек, който си
създава фалшива идентичност е сравним с човек, който си създава фалшива идентичност
в реалния свят: все едно аз да имам една фалшива лична карта или се представям с фалшиви
акредитивни писма пред който и да е публичен контекст. Защо трябва да го правя? Каква
е свободата в това? Свободата, може би, да се прикривам? Това ли е свободата за която
говорим? Трябва да уточним за каква свобода говорим: едно е свободата да кажеш нещо
и да поемеш отговорността за това, друго е да можеш да правиш каквото си искаш, отървавайки
се от последствията. Това за мен не е свобода, а подстрекателство към престъпления.
Трябва да еволюираме нашето мислене от „аз, който мога да комуникирам” към „аз, който
мога да комуникирам, причинявайки зло на който и да е”.
Светът между ХІV
и ХVІ век се променя: нови технологии и колониални завоевания. Пред тези промени,
обществото измисли международното право, което преди това не съществуваше. Променяха
се перспективите и следователно правото вече не е само национално. Днес,
пред новияткиберсвят се показва нуждата от едно ново право, което не
може да бъде наднационално. Много вероятно, ако оставим настрана времето и трудностите
за разработването му, са вплетени интереси, които се контрастират взаимно… „Интернет
при всички обстоятелства е една „независима” нация, защото не е територия охранявана
от национални правителства, които имат симетрични характеристики. Интернет не притежава
тези характеристики и разрешението на всичко това е да се проектира една напълно нова
територия и да се намери смелостта да се даде име и презиме на Интернет като нова
нация. Ако се намери начин да се осъществи това, според мен, ще има много по-малко
хора, които използват мрежата като онази територия, където могат да правят онова което
искат, без да си поемат отговорността. Нужни са правила и ако някой ги наруши, първото
наказание трябва да бъде експулсирането от Мрежата”.
Докато чакаме обществото
да разработи едно ново законодателство в крачка с технологията, говорим за личната
отговорност на отделния потребител. В действителност съществува много безотговорност
в употребата на Интернет: например лесното предоставяне на личните данни в социалните
мрежи, не е така безболезнено както изглежда... „Не е никак безболезнено!
Данните, веднъж предоставени на социалните мрежи, стават ди факто тяхна собственост
и те могат да правят с тях каквото си искат. Това важи също за снимките. Това е цената,
която трябва да се заплати в „безплатната” употреба на тези средства. Разбира се,
достатъчно е да осъзнаем това, но голяма част от хората – и говорим за един доста
голям процент, който надвишава дори 90% - не се замисля за това, напълно са несъзнаващи,
докато не се случи нещо… Трябва да имаме в предвид, че съхраняването на данните струва,
боравенето с тях и поставянето им на разположение: не го правят като хуманитарна дейност,
а защото имат облага от това. Могат да бъдат предоставени на разположение на различни
власти, но са и предмет на интерес за различни рекламни агенции. Това са информации,
които притежават, а информациите имат своя пазар, който между другото е доста преуспяващ”.