Интервю с Мери Колинс, една от жертвите на сексуално насилие: вярата в Бог и Исус ми помага да преодолея ужаса от миналото

Сексуалната злоупотреба е престъпление, което е гибелно за невинните жертви. Поредицата сексуални насилия над малолетни и непълнолетни, извършени от свещеници, е източник на голям срам и скандал. Тези думи на кардинал Марк Уеле, префект на Конгрегацията за епископите, бяха произнесени със сурова яснота в тишината на Църквата на св. Игнатий в Рим. Покаятелното бдение, състояло се в края на втория ден на Симпозиума за сексуалните злоупотреби, е акт на пречистване - по думите на кардинала - който включва цялата Църква и всеки индивид. Тази сутрин Монс. Чарлз Шиклуна, от Конгрегацията за доктрината на вярата, представи доклад на тема "Търсенето на истината в случаите на сексуална злоупотреба: морален и юридически дълг", в който даде насоки за правилата и принципите на действие и поведение. "Убеден съм - посочи монс Шиклуна, че нашият отговор на печалния феномен на сексуалните злоупотреби с малолетни трябва винаги да се ръководи от искрено търсене на истината и справедливостта. Най-важният принцип, които трябва да се следва е "любов към истината, която не може да не бъде любов към справедливостта". „Други врагове на истината – изтъкна той - са съзнателното отричане на известни факти и погрешната загриженост, според която най-висок приоритет трябва да се даде на доброто име на институцията, дори когато съществува легитимното обвинение в престъпление”.

Сред участниците в симпозиума е ирландката Мери Колинс, една от жертвите на сексуални насилия извършено от църковен служител. На 13 годишна възраст тя става жертва на сексуални злоупотреби от болничния свещеник, който тогава е защитен от своя архиепископ и продължава да насилива и злоупотребява с други деца в продължение на 30 години. В интервю за Радио Ватикана тя говори за тежките последствия от сексуалното насилие и как да се преодолее този проблем:

*********
The fact that the Church is holding a Symposium like this is just so important! …
Фактът, че Църквата организира такъв симпозиум говори сам по себе си за неговата важност. Като една от пострадалите, много критикувах Църквата. Пострадах от моя собствен диоцез, когато поисках да дам на правосъдието лицето, което злоупотреби с мен, но не бива да живеем в миналото: трябва да продължим напред. Най-важното нещо в това отношение - единственото важно нещо! – е сигурността и безопасността на децата. Надявам се че от симпозиум като този, лидерите на Църквата ще могат да придобият по-добро познаване и разбиране на проблема; да решат какво трябва да се направи, за да не се случват никога повече подобни неща, какви стратегии да приложат, които да предотвратят всичко това ... Никога няма да бъде достатъчно да се повтаря колко важен е този проблем! Моето най- голямо безпокойство е, че прилагането на водещите линии няма да бъде достатъчно. Трябва да има последици за всеки член на църковната йерархия, които не поставя на практика тези насоки. Но няма никакъв смисъл от думи, които остават единствено на хартия, ако не са последвани от съответните действия. Ясно е, че проблемът със злоупотребите не се ограничава единствено в рамките на Църквата: той е навсякъде в обществото. Но ако Църквата успее да посочи на своята йерархия как да предотврати това ужасно зло, това ще бъде голям принос за изцелението и ще помогне на хората, загубили толкова много и дълбоко наранени от начина по който Църквата се е отнасяла и се отнася дори и днес с тях, да си възвърнат самоуважението.

От какво се нуждаят децата, станали жертва на злоупотреби, когато разбират, че се е случило нещо нередно?
It’s not what the abuser does to you physically: it’s how they make you feel …
Най-страшното не е физическият аспект на злоупотребата, извършена от насилника, а по скоро как се чувстваш психически. Създадох лошо мнение за себе си и започнах да гледам на себе си като лош и недостоен човек. Не исках никой да узнае нищо. Човек се затваря в себе си. Хората се питат, защо децата не казват за случилото се? Отговорът е, че си мислят, че именно те са тези, които са извършили нещо лошо, поради това не могат да разкажат за него. У тях нараства съзнанието, че нещо в тях е много лошо и погрешно. В моя случай, това доведе до тежка форма на депресия: развих фобии, започнах да получавам пристъпи на паника, не можех да се задържа на работа, не можех да върша нищо, бях непрекъснато в психиатрични болници… Трябваха ми 30 години, за да мога да разкажа всичко това на един лекар и да получа помощ. Когато бях в състояние да разкажа за станалото, да се върна назад и да се изправя пред това, което ми се случи, спрях да изпадам в депресия и състояния на тревожност и така е вече15 години. Смятам, че колкото по-рано се разбере за извършено насилие над едно дете и колкото по-рано може да му се помогне да говори за случилото се и му се предложи необходимата терапия, толкова по-рано ще бъде спасен остатъка от живота му.

Как успяхте да останете католичка и да се помирите със същата тази Църква, която ви предаде?
I have tried very hard to work with the Church at home, I have worked on …
Положих големи усилия да работя с Църквата у дома, сътрудничих си с Комитета, които положи насоките за защита на децата, работих в диоцеза на Дъблин за създаването на отдел за защита на децата… Въпреки това, дори и днес практикуването на моята религия ми коства много усилия. Аз искам да бъда католичка, искам да остана в Църквата, боря се с нокти и зъби и искам да приключа с цялата тази история. Надеждата ми е, че в края на краищата моята Църква ще успее да намери правилния път. Съществува голяма липса на зачитане и доверие в дома, в моята страна… всичко бе толкова унищожаващо…Но най- унищожаващото не бе откритието, че в Църквата съществуват хора, които извършват злоупотреби. Те са навсякъде в обществото: във футболните отбори, сред треньорите по плуване, учителите… Най –разочароващото бе откритието, че тези насилници са защитавани точно от тези хора, които е са имали задължението да защитават децата. Това причини толкова много щети на вярата и на доверието на хората. Това е, което навреди на моята вяра и моето доверие. Въпреки това, не загубих вярата си в Бог и в Исус: това не се е променило по никакъв начин. Онова, което ме затруднява е да практикувам моята религия. Въпреки това ще остана тук…”

bp/ rv