Бог в съвременния свят

Трябва да признаем, че Папа Бенедикт ХVІ е велик учител на вярата, който ни помага да не губим никога от поглед онова, което е наистина важно за живота. Един голям богослов, завладян от тайната на Бог и същевременно, изключително проницателен наблюдател на сложното и неясно съвремие. Светият Отец Папата е човек, надарен с изключителната способност да индивидуализира и да назовава по име най-горещите предизвикателства на пост-модернизма за християните. Една от ключовите теми на богатата поучителна власт на Бенедикт ХVІ несъмнено е въпроса за Бог и Неговото централно място в живота на човека. В своята книга „Исус от Назарет”, Папата задава изненадващ в неговата простота въпрос: „Какво наистина ни донесе Исус?”, на който отговоря: „Донесе ни Бог… сега ние познаваме образа Му, сега можем да го призоваваме. Сега познаваме пътя, който, като хора, трябва да поемем в този свят. Исус донесе Бог и с Него истината за нашата съдба и нашия произход… Само нашето коравосърдечие ни кара да мислим, че това е малко. Да, Божията власт в света е тиха, но е истинска и дълготрайна. Днес изглежда така сякаш Божията власт се намира в постоянна агония. Но въпреки това, тя винаги се представя като тази която наистина пребъдва и спасява”. Ето защо, въпросът за Бог за човека е централен и решителен.

В свето прагматично слово в началото на Понтификата, Бенедикт ХVІ насочи вниманието към различните съществуващи „пустини” в днешния свят, но се спря на една особена: „Пустинята на мрака без Бог, на празнотата на душите, които не осъзнават достойнството и пътя на човека. Външните пустини се умножават в света, защото вътрешните пустини станаха толкова обширни” (Бенедикт ХVІ, Исус от Назарет, 2007). Това е истинската човешка драма, която Папата описва по различни начини: „странно забравяне за Бог”, „отстраняване на Бог”, „отхвърляне на Бог”, „липса на Бог”, „затъмнение на чувството за Бог”, „ново езичничество”. Диагнозата му за нашия свят на прага на третото хилядолетие е много ясна: „Истинският проблем на нашето време е „кризата за Бог”, липсата на Бог, прикрита под една празна религиозност… “unum necessarium”, единственото необходимо нещо за човека е Бог … Всичко се променя в зависимост от това дали има или няма Бог”.

Но това е само едната страна на монетата. Съвременните социолози посочват, че редом с „отхвърлянето на Бог” съществува един друг противоположен феномен, който е определен като „завръщане към сакрланото”, „възраждане на религиозността”, дори може да се каже един „религиозен бум”. Става въпрос за много неясен и двойствен феномен, който много трудно може да определи. Сам Бенедикт ХVІ го подчертава: „Не искам да дискредитирам всичко това… но, ако трябва да съм искрен, не рядко религиозността се превръща почти в консумистски продукт. Избира се това, което се харесва и от това някой печелят също. Но религиозността, търсена по начина „направи си сам” не ни помага. Тя е изгодна, но в момент на криза ни изоставя". В този смисъл е показателно разпространението на различните форми на идолопоклонничеството, като един вид сурогат на религиозността. Ето защо, Папа Бенедикт ХVІ отбелязва: „Там където Бог липсва, човек попада в робството на идолопоклонничеството, така както показаха в нашето време, тоталитарните режими и както показват различните форми на нихилизъм, които правят човека зависим от идоли и идолопоклонничества; те го заробват”. Разбира се, не липсват знаци на надежда в нашето време, като например удивителния разцвет на църковните движения и новите общности в които Бенедикт ХVІ вижда „нова намеса на Духа в живота на Църквата”.

Диктатурата на релативизма
Но как може да се обясни безразличието на съвременния човек към Бог? Преди всичко този въпрос трябва да се помести в контекста на дълбоката криза на пост-модерната култура. За този проблем, кард. Йозеф Ратцингер, говори по време на проповедта на Литургията pro eligendo Romano Pontefice: „Колко различни доктрини познахме през последните десетилетия, колко идеологични течения, колко моди на мисълта… Малката лодка на мисълта на многобройни християни не рядко е клатена от тези вълни – изхвърляна от единия край на другия: от марксизма до либерализма, стигайки до либертинството; от колективизма до радикалния инднивидуализъм; от атеизма до относителния религиозен мистицизъм; от агностицизма до синкретизма и т.н. Всеки ден се раждат нови секти и се осъществяват думите на Свети Павел, когато говори, че хората са, „люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, заради лукавството на човеците, по-хитрото изкуство на измамата” (Еф 4,14). Да притежаваш ясна вяра, според Веруюто на Църквата, често се определя като фунадментализъм. Докато релативизма, или „своеволното клатушкане от който и да е доктринален вятър” изглежда единственото поведение на висота с днешните времена”. Постепенно се налага една диктатура на релативизма, който не познава нищо окончателно и който има за крайна мярка само собственото аз и неговите желания. По време на неотдавна провелата се апостолическа визита в Германия Бенедикт ХVІ подчерта: „Живеем във време белязано, в голямата си част, от един сублиминален релативизъм, който прониква във всички сфери на живота. Понякога, този релативизъм става борбен, обръщайки се срещу хората, които казват, че знаят къде се намира истината или смисъла на живота. Това е голямото предизвикателство на вярата във Бог, пред което са изправени нашите съвременници”.

За да индивидуализира още по-конкретните причини за това отхвърляне на Бог, Бенедикт ХVІ следва мисълта на Свети Григорий Велики, който по негово време, коментирайки притчата за поканените на сватбения банкет, си задава един много точен въпрос: „Как е възможно човек да каже „не” на онова, което е по-голямо; как е възможно да няма време за онова, което е най-важно; как е възможно да затвори в себе си своето съществувание?”. На това Свети Григорий отговаря: „В действителност не са изпитали присъствието на Бог; не са изпитали „удоволствие” от Бог; никога не са изпитали колко е очарователно да си „докоснат” от Бог! Липсва им контакта и с това „удоволствието от Бог”. В проповедта си по време на литургията с швейцарските епископи, Бенедикт ХVІ цитира още веднъж Свети Григорий, който разсъждавайки над същия аргумент се пита още: „Как е възможно човек да не иска дори да „опита, да вкуси” Бог?”. И отговаря: „Когато човек е изцяло погълнат от неговия свят, от материалните неща, от онова което може да направи… тогава неговият усет за Бог отслабва, органът отправен към Бог се изтощава, неспособен е да долови Божието присъствие и е нечувствителен. Той не долавя Божественото, защото съответния орган в него е закоравял и не се е развил повече.. тогава, чувството за Бог се понижава, тогава този орган умира..”. Намираме се пред една голяма опасност, за съжаление широко разпространена днес, от която дори и кръстените не са освободени. Ето защо, думите на Папата ни приканват към по-дълбок размисъл за нашата връзка с Бог. Живеем във времена в които вярата не може бъде смятана за банална. Неотдавна Бенедикт ХVІ със сила подчерта: „Често сме твърде много загрижени за социалните, културните и политически последствия на вярата, все едно безспорно тази вяра съществува, което за съжаление е все по-малко реалистично” (Апостолическа визита в Португалия, 2010). В друг повод, по още по-решителен начин Папата посочва: „Може да се направи много, твърде много за Църквата и Бог, и въпреки това да останем изцяло завладени от нас самите без да срещнем Бог. Ангажираността замества вярата, но в последствие се изпразва отвътре” (Литургия с швейцарските епископи, 2006). В тази драматична ситуация, продължава Папата, „се решава съдбата на света: дали Бог – Бог на Исус Христос – съществува и като последствие от това е признат, или дали изчезва изцяло”.

Кризата за Бог поражда криза в човека
„Кризата за Бог”, която се разпростира широко в пост-модерната култура, поражда дълбока „криза в човека”, защото връзката на човек с Бог е решаваща за неговата връзка със самия него и с заобикалящия го свят. Изключвайки Бог от собствения живот, човек остава за себе си една неразрешима енигма. Бенедикт ХVІ пояснява това много ясно: „Живеем във време в което критериите за човека са неясни.. Пред тази действителност, ние като християни трябва да защитаваме неприкосновеното човешко достойнство, от зачатието до смъртта… "Само, онзи който познава Бог, познава и човека”, посочва Романо Гуардини. Без познанието на Бог, човек лесно може да бъде манипулиран. Вярата в Бог трябва да се конкретизира в нашата обща отговорност за човека” (Икуменическо служение в Ерфрут, 25 септември 2011). В своята енциклика Caritas in Veritate Бенедикт ХVІ уточнява: „Без Бог, човек не знае накъде да поеме и не съумява дори да разбере кой е… човек не е способен да ръководи сам своя прогрес, защото не може от само себе си да изгради истинския хуманизъм… Хуманизмът, изключващ Бог е нечовешки хуманизъм”. Същества една много силна връзка между надеждата – като фактор необходим за човешкия живот – и Бог. Бенедикт ХVІ посочва: „Който не познава Бог, независимо че има много надежди, е без надежда, без голямата надежда, която подкрепя целия живот (Еф 2,12). Истинската голяма надежда на човек, отстояващ въпреки всички разочарования, може да бъде само Бог – Бог, който ни обикна и ни обича още и „до край””. (Spe Salvi, 27). Всичко това ни позволява да разберем по-дълбоко защо в поучителната власт на Бенедикт ХVІ често се среща въпроса за приоритета и централното място на Бог, но не на който и да е бог, а на Бог, който се откри в лика на Исус Христос. „Съществуват множество проблеми, които трябва да бъдат разрешени – посочва Папата – но те не могат да се разрешат, ако Бог не се постави в центъра, ако Бог не стане отново видим в света, ако не се превърне в решаващ фактор за нашия живот и ако не влезе решително, посредством нас, в света”. По време на евхаристийното богослужение с швейцарските епископи Светият Отец Папата посочва: „Вярвам, че днес нашето най-голямо задължение е това да поставим Бог на първо място. Най-важното нещо днес е, да се види, че Бог съществува, че Бог ни засяга пряко и ни отговаря. В противен случай, когато Бог липсва, всичко около нас може да бъде рационално, но човек загубва своето достойнство и човешка специфичност: по този начин рухва същественото”.

Изборът на Бог от страна на човека няма нищо общо с бягството към субективизма, религиозния индивидуализъм, изоставянето на реалността с нейните големи и наложителни икономически, социални и политически проблеми. Според Папата, вярно е обратното: „Онзи, който изключва Бог от своя хоризонт изопачава понятието за „реалността” и като последствие може да тръгне по грешни пътища и с разрушителни рецепти… Само, онзи който познава Бог, познава реалността и може да и отговори по подходящ и наистина човешки начин” (Апаресида, Слово за откриването на V Генерална сесия на епископите на Латинска Америка и Караибите, 2007). Тук Бенедикт ХVІ е изключително ясен: „Сметките на човека без Бог, не излизат, така както и сметките му за света и цялата вселена без Бог не излизат”.

Поради това Папата неуморно разобличава всички форми на секуларизъм, които се стремят да изключат Бог от обществения живот. Бенедикт ХVІ разобличава по-особен начин един вид толерантност, която парадоксално, изключва Бог от обществения живот в името на самата толерантност. Папата предупреждава всички: „Разпространява се един нов вид нетолерантност. Съществуват добре изпробвани параметри на мислене, които трябва да бъдат наложени на всички. Те са насърчавани в името на така наречената отрицателна толерантност. Например, когато се казва, че заради негативната толерантност не трябва да бъдат поставяни разпятия в обществените сгради. По този начин ставаме свидетели на премахването на толерантността, защото в действителност това означава, че религията, че християнската вяра не може да се изразява по видим начин… Истинската заплаха пред която сме изправени е, че толерантността е премахната в името на самата толерантност”.

Какво означава да вярваме
Какво е вярата? На този въпрос Папа Ратцингер отговаря, като поставя на преден план две съществени неща. Преди всичко посочва, че вярата в действителност е просто нещо: „Вярваме в Бог – начало и край на човешкия живот. В този Бог, който влиза в общение с нас човешките същества, който е нашия произход и бъдеще. По този начин вярата същевременно е винаги надеждата и сигурността, че имаме едно бъдеще и че няма да изпаднем в празнотата. Вярата е любов, защото Божията любов иска да ни „зарази”” (Регенсбург, Тържествена Света литургия, 2006). Бенедикт ХVІ подчертава, че „Веруюто не е съвкупност от сентенции, нито е теория. То е закотвено в Кръщението, в срещата между Бог и човек. Бог, в тайната на Кръщението се свежда към човека; върви срещу нас и по този начин ни приближава едни други… По този начин, в универсалната общност на Църквата, Той прави от нас едно голямо семейство. Така, онзи който вярва не е сам”. В това виждане за вярата, личността на Христос заема централно място, защото „само в Христос и чрез Христос, темата за Бог става действително конкретна: Христос е Емануил, Бог с нас, конкретизацията на „Аз съм”. Не случайно Бенедикт ХVІ започва своята първа Енциклика с думите: „Решението да си християнин не е морално решение или велика идея, а по-скоро стои в една среща, в срещата с една Личност, която дава на живота един нов хоризонт и с това решаващата посока” (Deus Caritas est,1).

Ето защо, вярата е винаги дълбок личен акт, но същевременно притежава силно изразено общностно измерение, църковно. „В Христос всички сме обединени – пояснява Папата – В тази общност Той ни подкрепя и същевременно, всички членове се подкрепят взаимно. Заедно отстояваме на бурите и се закриляме едни други. Ние не вярваме сами, вярваме с цялата Църква във всяко място и време, с Църквата, която е на небето и на земята” (Проповед на Светата литургия на Олимпийския стадион в Берлин, 2001). По време на срещата си със семинаристите във Фрайбург, Бенедикт ХVІ посочва, че можем да вярваме, само ако сме заедно. „Свети Павел казва: „Вярата се ражда от слушането (Рим 10,17), а не от четенето. Необходимо е също да се чете, но вярата се ражда от слушането, т.е. от живото слово, от думите които другите ми отправят… от думите на Църквата през всички времена”.

Според Папа Ратцингер, вярата не е спокойното притежание на Истината, а път и постоянно търсене: „Бог обича хората. Той се притичва в помощ на тревогите на нашето сърце, на неспокойството в нашето търсене и с безпокойството на Своето сърце, Той извършва най-възвишеното дело за нас. Безпокойството да се приближим към Бог, за да Го опознаем по-добре, да Го обичаме повече, не трябва никога да угасва в нас. В този смисъл трябва винаги да останем катехумени. „Търсете винаги Неговия лик”, се чете в Псалм 105…. „Неспокойно е моето сърце, докато не намери мир в теб”, пише Свети Августин в началото на своите Изповеди. Човек е неспокоен, защото всичко онова що е временно е твърде малко. Но ние наистина ли сме неспокойни за Него? Нима не свикнахме с Неговото отсъствие и сме достатъчни на самите себе си?”. Оттук у Папата се поражда онзи особен интерес към онези, които въпреки, че се обявяват за агностици и невярващи, търсят искрено Истината. Така се ражда и предложението за диалога на Църквата с невярващите. „Аз смятам -посочва Бенедикт ХVІ - че Църквата днес трябва да отвори един своеобразен „двор на езичниците”, където хората могат да се доближат до Бог, без да Го познават и преди да са намерили достъп до Неговата тайна, на която Църквата служи през целия си живот. Към диалога с религиите трябва да се прибави преди всичко диалога с онези за които религията е нещо чуждо, на които Бог е непознат и които, въпреки това, не искат да останат без Бог, а да се доближат до Него поне като до Непознат”. Тези хора на които не е даден дара на вярата и, които не рядко страдат по причина на липсата на Бог, „задават въпроси, както към едната така и към другата страна. Те премахват от борбените атеисти тяхната измамна сигурност с която претендират, че Бог не съществува, и ги призовават вместо да създават полемики да се превърнат в търсачи, които не губят надеждата, че истината съществува, и че ние трябва и можем да живеем за нея”. Невярващите, се обръщат и към нас вярващите, искайки да им представим Божият образ, който предаваме на света посредством нашия живот: но дали това, което им представяме е истинския образ или омаловажен, деформиран и опорочен образ на Бог?

Темата за вярата в съвремието се превърна наистина в пареща. Това многократно го подчертава Бенедикт ХVІ, като казва: „Истинската криза на Църквата в Западния свят е криза на вярата. Ако не обновим истински вярата, цялата структурна реформа ще остане безрезултатна”. Липсата на Бог в секуларизираното общество е все по-осезаема и се превръна в реална опасност на която са изложени не малко християни поради на натиска на пост-модернизма. Отговорът на Бенедект ХVІ по този проблем е ясен: „Вярата трябва да бъде преосмислена и преди всичко живяна по нов начин днес, за да се превърне в реалност принадлежаща на настоящето. Но разводняването на вярата не ни помага. Ето защо е нужно да я живеем изцяло в нашето ежедневие… Тактиките няма да спасят християнството. То може да бъде спасено по-скоро от преосмислената и живяна по нов начин вяра, чрез която Христос и с Него живия Бог, влизат в този наш свят”.

На тази драматична ерозия на вярата днес, Бенедикт ХVІ реши да отговори с една много важна инициатива: обявяването в Църквата на Годината на Вярата, която ще започне на 11 октомври 2012 в контекста на 50-та годишнина от откриването на Втория Ватикански събор. На същата дата ще се отбележат и двадесет години от публикуването на Катехизиса на Католическата църква, обнародван от Йоан Павел ІІ с цел да покаже на всички вярващи силата и красотата на вярата. Именно кард. Йозеф Ратцингер е негов съставител, който по онова време е Префект на Конгрегацията за доктрината на вярата. Днес, като глава на Католическата църква, Папа Ратцингер пояснява: „Именно в този хоризонт през Годината на Вярата трябва да се изрази хорово ангажимента за преоткриването и изучаването на основните съдържания на вярата, които намират в Катехизиса за Католическата църква техния систематичен и органичен синтез. Именно тук, на преден план изпъква богатството от поучението, което Църквата прие, съхранено и предадено през тези две хиляди години история… През тази Година, Катехизиса на Католическата църква може да бъде истинско средство в подкрепа на вярата, преди всичко за онези, имащи при сърце формацията на християните, която е определяща за нашия културен контекст” (Motu proprio, Porta Fidei, 11-12).

Нуждата от помирение между вяра и разум
Друга тема на която Бенедикт ХVІ отделя особено внимание е връзката между вярата и разума. Тук не става въпрос за един чисто теоретичен проблем, защото се отнася до жизнена сфера на човека. По този въпрос Папата се пита: „Какво съществува в началото? Разума създател, Духа Създател, който прави всичко и предизвиква развитието, или Нерационалността, която лишена от разум по странен начин създава един математически подреден космос, но също и човека с неговия разум. В този случай, това е само случаен резултат на еволюцията и оттук на нещо неразумно. Ние християните казваме „Вярвам в Бог Отец, Създател на небето и земята – Вярвам с Светия Дух". Ние вярваме, че в началото е вечното Слово, Разума, а не Нерационалността. С тази вяра нямаме нужда да се крием, не трябва да се страхуваме да се намерим с нея в една затворена улица. Щастливи сме, че познаваме Бог! И оттук се стремим да направим достъпна и за другите основателността на вярата”. (Бенедикт ХVІ, Тържествена литургия в Регенсбург)

В настоящия културен контекст на постмодернизма, това задължение става все по-трудно. Приетото днес понятие за научна рационалност, узряло в завършена форма още от времето на просвещението, е твърде отслабнало и твърди, че е рационално само онова, което може да се докаже чрез експеримент или чрез изчисления. Оттук се поражда радикалното изключване на проблема за Бог: съществуването на Бог е определено като не доказуемо; проблема за Бог е поставен изключително в сферата на субективните решения на индивида; Бог е видян като нещо незначително за обществения живот. Става въпрос за една радикална еманципация на човек от Бог. В този смисъл, посочва кард. Йозеф Ратцингер, в Европа се развива една култура, която е „най-радикалното противоречие не само на християнството, но и на религиозните и морални традиции на човечеството” (Joseph Ratzinger, L'Europa di Benedetto nella crisi delle culture, Cantagalli, 2005). Всяка голяма култура, винаги е имала до себе си една религия, от която да извлича своята живителна лимфа.

Според тази нагласа към рационалността, не само разума е ощетен, но също и човека, защото „присъщите за него въпроси като, „от къде” и „на къде”, въпросите за религията и нравите, не могат на намерят място в пространството на общия разум описан от „науката” и трябва да се поместят в сферата на субективното. На базата на своя опит субектътът решава какво е религиозно издържано, и по този начин субективната „съвест” се превръща в единствената етическа инстанция”. В тази ситуация, Бенедикт ХVІ неуморно подчертава „непълнотата на една затворена в себе си рационалност” и спешната нужда от „разширяване пространствата на нашата рационалност, отварянето и към големите въпроси за истината и доброто, съчетаването на богословието, философията и големите науки, зачитайки напълно присъщите за тях методи и тяхната автономност, но същевременно имайки на предвид тясната връзка, която ги обединява” (Слово към участниците в ІV национален Църковен Конгрес, Верона 2006).

Днес повече от всякога има нужда от помирение между вярата и разума. „Вярата говори на нашия разум – посочва Папата – защото дава гласност на истината и, защото разума е създаден, за да приеме истината. От тази гледна точка, вярата без разума не е истинска християнска вяра” (Benedetto XVI, Dio e il mondo. Essere cristiani nel nuovo millennio, 2001). Същевременно Бенедикт ХVІ не представа да ни поставя нащрек пред „ослепяването на разума пред онова, което е съществено”: „Борбата срещу това ослепяване на разума и съхраняването на способността да се види същественото, да се види Бог и човек, онова, което е добро и истинско е общ интерес, който трябва да обедини всички хора с добра воля. Под въпрос е бъдещето на света”. Бенедикт ХVІ, цитирайки Свети Бонавентура, иска да ни постави нащрек пред „violentia rationis, деспотичния разум, който е върховен и единствен съдник на всичко”. Тази употреба на разума, която се опитва да постави Бог пред изпитание, да го подложи на експерименти, е невъзможна, „защото Бог не е предмет за човешките опити. Той е Субект и си проявява само в отношение от човек на човек: това е част от същността на човека”. По този начин разума и вярата се нуждаят един друга. Папата подчертава: „Разума се нуждае винаги да бъде пречистен от вярата… От своя страна религията се нуждае винаги да бъде пречистена от разума, за да покаже своя истински човешки образ”.

Там където е Бог там е бъдещето
На „кризата за Бог”, разпространена предимно в западния свят, Папа Бенедикт ХVІ отговаря, отправяйки силен апел за нова евангелизация: „нова” не в съдържанието, а във вътрешния порив, отворен към благодатта на Светия Дух, който е силата на новия закон на Евангелието и обновява винаги Църквата. „Нова” в търсенето на начините, отговарящи на силата на Светия Дух и приспособени към времената и ситуациите; „нова”, защото е необходима също и в страните получили Евангелското известие”. Папата е дълбоко убеден, че „също и човека от третото хилядолетие желае един истински и пълен живот, нуждае се от истината, от дълбока свобода и безвъзмездна любов. Също в пустините на секурализирания свят, човешката душа жадува за Бог, за живия Бог” (Вечера молитва в навечерието на празника "Св. Св. Петър и Павел", 2010).

В центъра на възвестяването, което ние като Църква дължим на съвременния свят - казва Бенедикт ХVІ, трябва наистина да се постави Бог. Може да изглежда нещо съвсем естествено, но за съжаление не е. Още като кардинал, Йозеф Ратцингер настойчиво предупреждава за опасността от едно определено християнство, едно определено богословие, „които омаловажат същността на Христовото послание, на Царството Божие, на „ценностите на Царството”, идентифицирайки тези ценности, с политическия морализъм и обявявайки ги същевременно, като синтез на религиите. По този начин те забравят за Бог, който е субект и причина на Царството Божие. На Негово място са поставени големи думи и ценности, които са подвластни на всякаква злоупотреба”. Пред това коварно предизвикателство Бенедикт ХVІ подчертава със сила: „Онзи, който не дарява Бог, дава твърде малко; онзи, който не дарява Бог, който не показва Бог в образа на Христос, не изгражда, а разрушава”.

Но какъв е изхода от тази трудна ситуация за вярата в Бог? Папа Ратцингер гледа с голяма надежда към новите харизми, които Светият Дух поражда в съвременната Църква и от които се раждат църковни движения и нови общности. Те са особени места в които многобройни мъже и жени срещат Бог и Му позволяват да ги оформи; места в които откриват красотата на християнското призвание, което извира от Кръщението. Те са места в които, благодарение на педагогиката на вярата при различните харизми, извират изненадващи мисионерски енергии у многобройни вярващи миряни и една изключителна фантазия за евангелизаторски инициативи. Бенедикт ХVІ ги определя като „силни начини за живеене на вярата”, голям знак на надежда за Църквата и цялото човечество. Движенията и новите общности са "спасителната провокация" от която Църквата се нуждае винаги. Тези „творчески малцинства”, посочва често цитирания от Папата Арнолд Тойнбий, „са решаващи за бъдещето”. По време на своята неотдавнашна апостолическа визита в Германия Папата посочи: „Ще има малки общности от вярващи – и те вече съществуват – които със своя ентусиазъм разпространяват лъчи светлина в плуралистичното общество, предизвиквайки любопитството на другите да търсят светлината даряваща живот в изобилие. Няма нищо по-красиво от това да се познава Бог и да се предава на другите приятелството с Него… От този опит се поражда сигурността: „Там където е Бог, там е и бъдещето”.

Според Светият Отец, днешният свят се нуждае спешно от християни, които са истински „Божи хора” и „поклонници Божии”, хора които не само говорят за Бог, но преди всичко които говорят с Бог. „В молитвата, в обожаването, Бог среща човек”, пояснява Папата. Богословът Романо Гуардини посочва, че „обожаването не е добавка или второстепенно… става въпрос за краен интерес, за смисъла и съществуванието. В обожаването човек разпознава онова, което в чистия, обикновения и свят смисъл”. Само ако знаем да се обръщаме към Бог, да Му се молим, можем да открием най-дълбокия смисъл на нашия живот. „Това от което се нуждаем в този момент от историята – посочва кард. Йозеф Ратцингер – са хора, които чрез една озарена и живяна вяра, да направят Бог заслужаващ вяра в този свят. Отрицателното свидетелство на християните, които говореха за Бог, а живееха против Него, затъмни образа на Бог и отвори вратите на неверието. Нуждаем се от хора, които да отправят погледа си към Бог, научавайки се от там на истинската хуманност. Нуждаем се от хора, чийто интелект да е озарен от Божията светлина и на които Бог да отвори сърцето, така че техният интелект да говори на интелекта на другите и тяхното сърце да се отвори за другите. Само чрез хора, които са докоснати от Бог, Бог може да се завърне сред хората”. Именно тук, според Папа Бенедикт ХVІ, се крие бъдещето на новата евангелизация в нашите времена.

svt/ rv