Бенедикт ХVІ на Генералната аудиенция: истинската молитва ни дава силата да открием сърцето си за ближните

Молитвата „отваря вратата за Бог”, за Неговата любов и същевременно „ни предразполага да застанем близо до другите, по-специално в моментите на изпитания, за да дарим надежда, утеха и светлина”.Но когато се молим, искайки нещо от Бог „не трябва да очакваме незабавното изпълнение на това, което искаме, не нашата, а Неговата воля". Това бе поучението на Бенедикт ХVІ по време на катехистичната беседа на генералната аудиенция, която посвети на молитвата на Исус и на нейната „изцелителната функция”. В края на аудиенцията Папата благодари на дарители и реставратори, благодарение на които бе възстановена скулптурата „Възкресението”, чието внушително присъствие във ватиканската аула Павел VІ доминира повече от 30 години.

Папата се спря конкретно на евангелските епизода, разказващи за изцелението на глухонемия и възкресението на Лазар (Марк. 7,32-37; Йоан 11,1-44). Един глухоням, пренебрегнат от хората и загубата на един скъп приятел. Две ситуации, които нямат нищо общо помежду си, но които се „кръстосват” по пътя на Исус и му позволяват да покаже публично присъщия за Него човешко-божествен начин на молитва към Отца. Начин, отбеляза Папата, който и всеки християнин трябва да приеме като свой. Изцелението на глухонемия, разказано в Евангелието според Марко, е красноречив пример за това. Исус го отвежда настрана от народа, влага пръстите Си в ушите му и се докосва до езика му, и като поглежда към небето, въздъва и му казва: „ефата, отвори се”:

„Евангелският разказ показва, че човешкото състрадание за болния, предразполага Исус към молитвата. Още веднъж на преден план изпъква Неговата уникална връзка с Отца, Неговата идентичност на Единороден Син. В изцелителната дейност на Исус се помества по ясен начин молитвата, с Неговия поглед отправен към Небето. Силата, която изцелява глухонемия, несъмнено се поражда от състраданието към него, но произхожда от молитвата отправена към Отца”.

Вторият епизод представен от Папата, разказва за възкресението на Лазар, най-известният епизод показващ хуманността и божествеността на Исус, който не сдържа сълзите си от загубата на приятеля. Но тази „дълбока скръб”, посочи Бенедикт ХVІ, не Му позволява „да забрави за своята особен връзка с Отца и за поверената му от Него мисия”. В епизода за Лазаровото възкресение болестта и смъртта му се превръщат в „място, в което се явява Божията слава”:

„Всеки един от нас е призован да осъзнае, че в молитвата отправена към Господа, не трябва да очакваме незабавното удовлетворяване на това което искаме, на нашата воля. Трябва по-скоро да се поверим на волята на Отца, гледайки на всяко събитие в перспектива на Неговата слава, на Неговия промисъл на любов, който често е тайнствен за нашите очи”.

Тук се заключва същността на молитвата, която Бенедикт ХVІ поясни, цитирайки думите от Катехизиса на Католическата църква: „Преди дарът да бъде даден, Исус се присъединява с Този, който дава, и който в даровете си отдава Себе си” (2604):

„Това е много важно, защото преди да бъде даден дарът, трябва да се присъединим с Онзи, който дарява; дарителят е по-ценен от дадения дар. Ето защо, също и за нас, отвъд онова, което Бог ни дарява, когато Го молим, най-големият дар, който Той може да ни даде е Неговото приятелство, Неговото присъствие и любов. Той е безценното съкровище, което трябва да искаме и да съхраняваме винаги”.

Със Своята молитва, посочи Папата, Исус иска да отведе към „пълното доверие в Бог и Неговата воля”, да покаже, че „Бог носи надежда и е способен да преобърне човешки невъзможните ситуации”:

„Нашата молитва отваря вратата за Бог, който ни учи да излизаме постоянно от себе си, за да бъдем близо до другите, по-специално в моментите на изпитания, за да им дарим утеха, надежда и светлина”.

svt/ rv