Милосърдието отвъд семантиката

Бедният от Евангелието не е само църковен образ, а живо предизвикателство за съвременната Църква. Върховен дълг на християнската съвест е да посрещне нуждаещият се и се занимае с неговите потребности. Жаждата за съпричастност с всеки засегнат от нищета, физическа или екзистенциална слабост, извира почти инстинктивно от християнския житейски опит. Многовековната християнска история свидетелства за многообразно участие в „полза на бедните”, чрез различни частни и обществени инициативи, както и с различни форми църковно-организирана помощ. „Милосърдните дела” във „физическа” и „духовна” форма съпътстват християнството от зората на рождението му. През последните години, ангажирането с проблемите на хората в неравностойно положение несъмнено нарасна в резултат на преплитането между културните и социални промени. Знак за това е увеличаването на инициативите, в частност доброволната дейност, привлекли вниманието на обществото и разгърнали се с обновена мощ в църковната среда.

Чувствителността на християните към човека в нужда почива на определена мотивация. Причината, която „тласка” помощта към бедния е тясно свързана и обусловена от типично-християнската тема за „милосърдието”. Именно тази връзка осветлява християнската дейност в полза на бедните и извисява дълбоко вкоренения стремеж към живот според Евангелието. Всичко в християнския живот е подчинено на „милосърдието”. Това предопределя многозначността на самото понятие, което може да доведе до надценяване на отделните начинания или, точно обратното – заплашва да ги омаловажи и да обезличи „милосърдието”. Парадирането с конкретни милосърдни прояви, рискува да сведе „милосърдието” до чиста благотворителност.

Понякога „милосърдието” бива използвано като общо понятие и изпада в семантична деградация, до такава степен, че самото му назоваване вместо единомислие поражда съмнения и колебания. Оттук произтича нуждата от разтълкуване и повишено внимание при употребяване на термина, за да се избегнат злоупотребите, които компрометират още повече дълбокото му съдържание. Привидната яснота на понятието създава условия за размиване на значението му, според потребността и за обмен на обективно противоречиви сведения. Ако смисловото ядро на думата „милосърдие” формулира основополагащия принцип в християнския живот, логично е в разговорния език терминът „милосърдие” да се отнася до християнското поведение и образци за живот или да се подчини на конкретните въплъщения, които е имал в определен отрязък от християнската история. Понеже „милосърдието” има много измерения, тогава необходимостта от прецизирането му в отделните сфери на приложение става неотложна, за да се избегне риска от похабяване на значението му и заради разнородните дейности и инстанции, които засяга.

Църквата се ражда от милосърдието
Богословските науки предлагат задълбочени изследвания за връзките Слово-Църква и Тайнства-Църква, но не може да се каже същото за връзката Милосърдие-Църква. Оттук произтича трудността да се определи точно мястото на милосърдието в пастирската дейност. Само преоткривайки Църквата, като родена от милосърдието, ще бъде възможна „дяконията на милосърдието”, т.е. Църквата на милосърдието. Валиден е древният схоластичен принцип - agere sequitur esse, действието следва битието, реакцията произлиза от същността. Църквата ще е толкова по-веща в милосърдието, колкото повече живее със съзнанието, че е сътворена от тайната на милосърдната любов, която е самият Бог. Нашите действия, подчинени на милосърдието ще бъдат толкова по-истинни, колкото са по-вкоренени в нашата същност, родена от Божията любов.

Кръстът
Църквата произхожда от милосърдието, тъй като рожденото и място е Христовият кръст: „От реброто на умрелия на кръста Христос се ражда удивителната тайна на цялата Църква”. Само ако признаем първенството на божествената любов върху нас, съзерцавайки Разпятието, можем да свидетелстваме милосърдието. Милосърдната практика има съзерцателен характер, тъй като се ражда от пасхалната жертва на Христос, която всекидневно ни се дарява чрез Евхаристията. Този факт пояснява зависимостта между милосърдие и Евхаристия.

Евхаристията
Само църква, родена от Евхаристията – т.е. от божествената любов – може да бъде църква на милосърдието. Когато Църквата чества Евхаристията, подновява и засвидетелства единствено по рода си събитие. Провъзгласява се нов съюз който преодолява различията и възстановява общението в тялото Христово, в единение със Светия Дух, което е по-силно от всяко друго и което събира разпръснатите Божии чеда: Евхаристията е самия Христос, умрял и възкръснал, който присъства през цялата човешка история, за да установи действено и видимо общение с всички хора, според волята на Отца, чрез Възкресението, в пълнота и неизчерпаемост.

Църква на милосърдието
Щом църквата се ражда от милосърдието, не може да бъде друга, освен Църква на милосърдието. Евхаристията чертае житейски план за „нас” у човека и най-вече житейски план за общността, която е не просто някаква си общност, а е Църквата. Това е неоспорим факт, ясно посочен в Новия Завет, чрез неразривната връзка между Евхаристията и братското поделяне (Деяния на Апостолите). Евангелист Лука разкрива смисъла на евхаристията в контекста на Тайната вечеря и думите на Исус за служенето. (Лк 22,24), а Йоан изцяло съсредоточава вниманието си върху символичния жест с измиването на краката и установяването на новата заповед на любовта. Същата връзка откриваме и в ранните християнски общности. „Ако споделяме небесния хляб, то как да не споделим и земния?” (Дидаке). Юстиниян (ІІ в.сл.Хр.) припомня, че евхаристичното честване е свързано с жест на милосърдие към нуждаещите се.

Затова трябва непрестанно да си задаваме въпросите: Каква е приликата между стилът на живот на местната църква, знаците, разкриващи нейното присъствие и дейност, и Божият образ, разкрит ни от Христос? Съответстват ли на смисъла, който Той вложи във всеки свой жест, обобщен и представен на Евхаристичната трапеза? Съобразени ли са със словото, принципите и правилата на всяко Божие известие и с послушанието на Исус към Отца, засвидетелствана чрез върховното изпитание на кръстната любов? Общността от Христови последователи не може да избегне тези въпроси. Тя е призована да бъде продължение на Тялото Христово, макар несъвършено и непълно на Неговата любов и присъствие в света. Трябва непрестанно да се питаме: с какво свидетелстваме Бог и Исус Христос в нашето служение сред човечеството към което принадлежим?

Тайната на Църквата
Църквата, родена от милосърдието или от Евхаристията, е общност на онези, които са обединени не толкова от социални връзки, а чрез Христос, чрез Словото му, чрез Възкресението му. От тази гледна точка, Църквата не може да бъде само определяна като „съвършено юридическо лице”, както и да бъде отъждествявана само с нейните „светли страни”. Само централното място на Евхаристията позволява изграждането на Църква в служба на хората. В това число и „народната святост” или пътя към светостта, достъпна за всеки човек, живеещ милосърдно в различни житейски ситуации, благодарение на традиционните църковни структури. Църква, утвърдила централното място на Евхарстията в битието си, не може да бъде удовлетворена от самата себе си, а точно обратното – трябва да бъде подтикната от Евхаристията към действена мисия и милосърдие.

Мисията на Църквата
Поради религиозната си същност от Църквата произлизат задълженията, светлината и силата, които могат да допринесат за изграждането и укрепването на човешкото общество. Следователно, няма противоречие между евангелизаторска мисия и човешки прогрес. Църква, родена от милосърдието е Църква на милосърдието. Евхаристията може да очертае житейския план за обществото, но го прави, преди всичко чрез Църквата, която тя съзижда и оформя. Но по какво се разбира, че Църквата извира от милосърдието? Между Църквата, родена и оформена от милосърдието, и обществото в което живее съществува непрекъснато взаимодействие, което не е изцяло противостоящо, но не е и обединяващо.

Милосърдие и секуларизъм
Християнските ценности обуславят начинанията, постъпките на човека и усилията му да ги изрази с конкретни жестове, които не губят евангелския си порив, а същевременно са близки и познати на хората като върховни общочовешки идеали, присъщи на всяко вероизповедание. Необходимо е обективно разкриване на хуманистичния потенциал, заложен в христовата вяра. Тя има произход, който не можем да отречем, без да се отречем от себе си и без да се възгордеем от това, което не е наше. (вж. 1Кор4,7), но, която, веднъж заявена, лесно достига до всеки човек, чрез разнообразните културно-масови информационни средства. Същият подход при секуларизма се изразява чрез лансиране на онези „етични възгледи”, т.е. на основните ценности, залегнали в народната психология и определящи житейския избор, солидарността и братството. За да излезе обществото ни от тежките сътресения, които го измъчват, то се нуждае от етични възгледи, морални устои. Колкото по-адекватен и близък на Евангелието е житейския избор на християнската общност, колкото e по-наситен със сила – задружна, убедителна, толкова по-резултатен ще е нейния принос за възстановяване на единомислието по важните етични теми.

Милосърдие, съвест и справедливост
Централното място на етиката е неотложна и спешна нужда в наше време, защото отрежда централно място на „сърцето”, като жизненоважно за свободата. Темата за „новото сърце”, засяга общовалидните човешки ценности – съвест, свобода, търсене, диалог, отговорност. Християнската вяра не обезличава и не отменя това вродено богатство от заложби, напротив, облагородява го, изпълва го със смисъл, умножава го. Това прави възможно споделянето на мнения и отговорности с всеки човек, копнеещ истината, справедливостта и братството. Действеното милосърдие намира в „сърцето”, т.е. в свободната, чистата съвест, своето ревностно пазено място.

Ала в едно „комплексно” общество, съвестта, сърцето, не могат да пренебрегнат примката на ограниченията и заобикалящите ги обстоятелства. Днес сме свидетели на известна „обусловеност” и „пасивност” на съвестта. Плод на тази тенденция са т.нар. „структури на греха”, според израза на Йоан Павел ІІ. Затова християнската етика, църковните наставления, образователната дейност и катехизиса трябва да отделят специално внимание на социалните въпроси и всичко, което засяга справедливостта в институциите, структурите, икономическите и политически организации. Всички те оказват силно влияние върху всеки един аспект на човешкото съществувание, а оттам и върху християнския живот на отделната личност и семействата. Поражда се особено внимание и към формите на „политическо милосърдие” и към неразривната връзка между компетентност и всеотдайност, между умствен потенциал и резултатност.

Комплексността не бива да се използва за оправдание, а по-скоро трябва да стимулира вярата, за да не остане пасивна. Така, загубата на някои ценности, като солидарността, и нарастването на индивидуализма не трябва да бъдат приписвани само на индивидуален избор, а и на променените исторически условия, които рефлектират върху човешкия манталитет. Трябва да се признае, че в миналото невинаги се е отчитал този факт, а практическия християнски морал едностранчиво възприема само активната ролята на съвестта. Днес трябва да се признае сложния характер на тези условия, като се обърнем към ресурсите на съзнанието без да се отказваме да създаваме благоприятни условия за разгръщане на самото съзнание. Оттук идва и неразривната връзка между някои биноми: милосърдие и справедливост, ефективност и солидарност, наука и етика

Критична способност на милосърдието
Променените условия не бива да замъгляват ясното усещане за онази „особеност” с която се отличава християнската милосърдна дейност. Именно защото произлиза от тайна и ревниво пази този отличителен белег, църковното милосърдие е в състояние да даде посока, хоризонт и енергиен заряд на човешките проекти, ако е нужно и критика. Например, свободата, толерирана от вярата, има две измерения – критично-аналитично и целево. “Новото сърце” е призовано да разгърне дейността си в три направления – пророческо, критично-проницателно, целево. Проницателността обхваща два момента – критичен анализ и формиране на позиция. Критичното измерение цели да разкрие „идеологията” която стои зад убедителния призив към научност. Целевото измерение има за цел да поддържа високо нивото на ония ценности, които изграждат човешкото битие и вярата. За да се избегне празната реторика е необходимо съжителството между способности и умения - технически и политически - ориентирани към изграждането на структурите на днешното сложно общество, със съзнанието за неговите многопластови взаимозависимости.

В институционален план, „особеността” на вярата се характеризира с обединено участие на християните, които заедно изповядват житейските идеали, зачитайки справедливостта, което е доказателство и предпоставка за много по-дълбоки етични човешки взаимоотношения, открити към непознати хоризонти, извън пределите на познанието и опита. Тези ценности, типични за християнската представа за човека, не са сбор от принципи. Необходимо е да бъдат въплътени в конкретни дела и инициативи. Не става дума за претендиране на права, а да се даде възможност на милосърдието да изрази в пълнота своите неизчерпаеми възможности в служба на човека и общество.
Превод Зорница Добранова