Асизи 2011. Кардинал Курт Кох: молитвата е „реанимационния център” на помирението

Междурелигиозна молитвена среща за мир”, свикана от Папа Бенедикт ХVІ на 27 октомври в Асизи не е повторение на незабравимата инициатива започната от Блажен Йоан Павел ІІ през 1986, защото през тези 25 години светът се промени много. Това посочва, кард. Курт Кох, председател на Папския Съвет за насърчаване на християнското единение, в статия публикувана във ватиканския всекидневник "Осерваторе Романо" в която размишлява над предстоящата среща в града на Свети Франциск. Най-решаващата промяна през тези години, отбелязва кардиналът, е несъмнено края на комунистическите режими в страните отвъд желязната завеса, коренно променил външната и вътрешната карта на Европа. Това историческо събитие бе определено по онова време от кард. Йозеф Ратцингер като "победа на истината на Духа и религията". Краят на студената война, която според Михаил Горбачов не би бил възможен без енергията на Блажен Йоан Павел ІІ, промени осезаемо също и икуменическата и междурелигиозна ситуация.

Голямата промяна в Европа през 1989 оказа влияние и в икуменическата сфера, преди всичко православните Църкви заеха важна позиция в съзнанието на всички християни. От гледна точка на вярата и еклисиологията, те са много близо до нас, въпреки, че може да изглежда, на ниво история и култура, че между тях и нас съществува по-голяма дистанция в сравнение с църковните общности, родени от Реформата. Ако искаме да направим крачки напред в преодоляването на проблемите отнасящи до разделението на християните на Запад, наложително трябва да се вслушаме в гласа на православието. Вслушването в този глас ще допринесе преди всичко за разрастването на икуменизма и на Изток, който е от съществена важност за социалното бъдеще на Европа. Политическото единение на Европа може да се реализира само ако се осъществи едно допълнително сближаване между християните на Изток и Запад, т.е. ако Църквата, както на Изток, така и на Запад, се научи отново да диша със своите два бели дроба, както обичаше да казва Блажен Йоан Павел ІІ.

От междурелигиозна гледна точка, трябва на първо място да вземем под внимание големите мигрантски движения, довели до една богата смесица на населението. Това означава преди всичко, че на различните от християнската религии не са гледа вече като непознати феномени, а близки реалности с които се сблъскваме всекидневно и които при срещата с другите вярващи придобиват човешки образ. Това важи преди всичко за исляма, който се артикулира в различни вътрешни форми и чието присъствие в многобройни европейски държави от дълго или кратко време представлява бързо растяща религия в контекста на локално население с постоянна тенденция за спад и застаряване. Ето защо, междурелигиозния диалог е наложителен за просперитета на мирното съжителство в съвременното общество. Тази нова междурелигиозна ситуация направи така, че религията, често смятана от общественото мнение за незначителен и дори досаден фактор и поставена в границите на обществения живот се превърна отново в главна тема в дневния ред на обществения дебат. Това развитие трябва да бъде видяно като окуражаващ фактор, защото общество, което се затваря за божественото е неспособно да води междурелигиозен диалог, както ясно посочва Бенедикт ХVІ в своето известно слово от 2006 в Университета на Регенсбург, Германия: „Общество, което е глухо пред божественото и отхвърля религията в сферата на подклултурите е неспособно да се помести в диалога на културите”.

Срещата в Асизи на 27 октомври 2011 е свързана с този основен аспект. Преди всичко, поради факта, че големите надежди за мира, породени вследствие на рухването на комунистическите режими през 1989, започнаха да се клатушкат поради последвалото развитие, защото още от самото начало третото хилядолетие бе белязано от ужасяващо засилване на насилието и жестоки терористични действия, които не затихват. В тази ситуация, Бенедикт ХVІ смята за важно различните Църкви и християнски общности и представителите да другите религии да дадат отново убедително свидетелство за мира и справедливостта в днешния свят. Всички участници са призовани лично да се ангажират в публичното признаване, че вярата и религията по никакъв начин няма да се побратимят с враждебността и насилието, а ще се синхронизират с мира и помирението.

Това виждане е сходно по естество с икуменизма. Още от самото си начало икуменическото движение е движение в служба на мира сред вярващите християни и християнските общности по пътя за пречистване на паметта; за преодоляване на причините за множеството разделения между християните; за изцелението от старата неприязън и взаимното признаване, като братя и сестри в Христа, с цел възвръщане единението в Христос.

Междурелигиозният диалог не преследва подобно единение, а по-скоро зачитането и насърчаването на взаимното разбирателство и дълготрайно сътрудничество в изграждането на един мирен и справедлив свят. Въпреки това, той съдържа конкретни жестове на помирение със съзнанието, че мира може да се изгради само там където не омразата и насилието, а разбирателството и мирното сътрудничество подготвят пътя на бъдещето, т.е там където мира е общото усилие на всички религии.

Това е истинската причина поради която Папата избра термина "поклонничество" за срещата в Асизи, определяйки нейната тема като „Поклонници на истината, поклонници на мира”. Мирът е възможен само там, където хората, като истински търсачи на Бог, тръгват по пътя на истината. Мирът обитава в истината, както подчертава Бенедикт ХVІ в своето първо послание за Световния ден за мир 2006: „Когато човек позволи светлината на истината да го озари, тогава съвсем естествено поема по пътя на мира”.

С множество доказателства историята ни показва, че отричането на истината или самото безразличие пред нея, инжектира отровата на раздора в човешките отношения, но и обратното - че истинската среща на религиите е възможна не като се отрича истината, а като се навлиза дълбоко в нея. В светлината на това основно съображение, срещата в Асизи трябва на първо място да бъде „ден за размисъл”. Но този размисъл за мира може да донесе плодове не чрез изолацията на отделните индивиди, а в общото търсене на неговата истина. Ето защо, вторият термин, който описва срещата в Асизи е „ден на диалог”. Мирът, според еврейската дума shalom, на първо място е поздрав, една дума изразяваща междуличностни отношения. Ето защо, той може да се реализира само в диалога, в обмена на мнения между вярващите, които дискутират заедно за намирането на дълбокия корен на мира в срещата с Бог и са изпитали една действителност, която не се свежда просто до размяната на комплименти, а се отъждествява в търсенето на истината и може да се превърне във взаимното вслушване в Божието Слово, което ни дарява мира, независимо от нашите различия, противоречия и дори разделения.

За вярващите, съвсем естествено, един „ден за размисъл и диалог” означава и „ден на молитва” за мир. Молитвата не е само първостепенна част на вярата, защото чрез нея намираме най-дълбоката опорна точка на мира, т.е. мира на отделния индивид с Бог. Мирното единение с Бог, който е извор на всеки мир или по-точно е Мира, е пътя който решително трябва да поемем, за да намерим мир и сред останалите хора, сред нациите и народите. Не случайно, Исус свързва своето насърчение да са обичат неприятелите с призива за молитвата. Ето защо, молитвата се разкрива като един своеобразен „реанимационен център” на помирението. Само пътят съм вътрешния мир с Бог показва, че вървим по пътя по който е възможно да се извършат и външни жестове на мир сред хората и народите”.

Подобен „ден на молитва”, обаче, не трябва да бъде разбран погрешно като синкретичен акт. Всяка религия е призована да отправи към Бог онази молитва, която отговаря на нейното специфично верую. Според християнската вяра, мира, за който толкова много жадуват съвременните хора, идва от Бог, който откри в Исус Христос своя промисъл, т.е. факта, че сме „призовани за мира” (1Кор 7, 15). За този мир, посланието на Свети Павел до Колосяни ни казва, че ни е дарен посредством Христос „чрез кръвта на кръста Му” (Кол 1, 20). Тъй като кръста на Исус заличава всяко желание за отмъщение и призовава всички към помирението, той се издига над нас като вечен и универсален Йом Кипур, който не познава друго „отмъщение”, освен кръста на Исус, както посочва Бенедикт ХVІ в словото си произнесено в Мюнхен на 10 септември 2006: „Неговото „отмъщение” е Кръста: отричането на насилието, „любовта до край”!”.

Като християни ние не само не пренебрегваме дължимия респект към другите религии, а го заздравяваме, особено в днешния свят в който насилието и ужаса са използвани в името на религията. Ние изповядваме онзи Бог, който на мястото на насилието постави Своето страдание и победи кръста не с насилие, а с любов. Ето защо, кръстът на Исус не е препятствие за междурелигиозния диалог: той посочва решителния път, който преди всичко евреи и християни, но също и мюсюлманите и последователите на другите религии, трябва да приемат в дълбоко вътрешно помирение, превръщайки се по този начин в квас за мира и справедливостта по света. В подготовката на тази голяма и хубава среща по инициатива на Бенедикт ХVІ, нека издигнем молитва към Бог, за да може срещата в Асизи да се превърне във важна крачка в тази посока.

Кард. Курт Кох, председател на Папския Съвет за насърчение на християнското единение

svt/ rv