Неделна проповед: Божията нива – предизвикателство за всеки от нас

"Лозето си ще даде на други лозари"
(Мт 21,33-43)

Евангелският откъс за ХХVІІ-та обикновена неделя ни представя евангелската притча на Исус за лозарите-убийци, които вместо да приберат плодовете на господаря си, убиват неговите слуги, а после и сина му, присвоявайки си имотите му. Притчата е изпълнена със символи, представяке цялата история на спасението. Затова Исус казва: "Царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му". Евангелския откъс коментира отец Венцислав Николов, енорийски свещеник на църквата "Св.Архангел Михаил" вкв. Секирово на гр. Раковски:


*********
Скъпи братя и сестри в Христа Исуса!
Думата „компромис” днес е изключително популярна. Чуваме я навсякъде около нас, канени сме от другите, особено от тези които притежават в нашите очи авторитет, да бъдем компромисни и да се учим да отстъпваме. Принципа на компромиса, обаче, не може да се приложи във вярата. Там, където човек търси доброто с всичките си сили, защитава го и се бори със злото, няма място за компромиси.

Различни са преживяванията и състоянията на човешкия дух, много често третирани като независими от самия човек. В този смисъл, когато трагедията почука на нашата врата, тогава започваме да търсим нейния извор само там, където се намира причинителя на злото, което ни е срещнало. В действителност ако в обсега на вниманието ни влиза само конкретната ситуация, затворена в границите на някакво време, тогава истината ни се струва твърде очевидна. Оценявайки, обаче, по – широко ситуацията се ражда мисълта, че сме можели да избегнем нещастието, ако в определен момент бяхме прибегнали до нужните средства. Нищо не се случва случайно. Не можем чрез случайността или с думата „съдба” да оправдаваме злото или дълбоката ненавист, които срещат нас и нашите близки. Твърде просто е да се каже: Всекиго можеше да срещне това, всекиму можеше да се случи.

Днешното Евангелие за лозето под наем показва нарастването на злото и постепенното изчезване на страха от наказание. Идва такъв момент, в който човек потъва в зло, самозабравя се и унищожава всеки, който застане на пътя му. Това не става изведнъж. Злото започва да действа постепенно. Човек, приемайки злото, губи чувствителност към него и по този начин се размива границата между доброто и злото, заглушавайки гласът на съвестта. Нека не се заблуждаваме, скъпи братя и сестри, че злото идва от никъде. То се развива и постепенно унищожава човека. За да го победим трябва да елиминираме, най-ранните и малки негови прояви.

Всеки ден се срещаме с греха, който ни заобикаля и понякога губим надежда, че нещо можем да променим. В 20 – то столетие бяхме свидетели на огромни смущения, две световни войни, революции, геноцид. Последиците от тези неспокойствия и липса на мир в сърцата на хората чувстват и следващите поколения. Над всичко това се чуват думите на св. Апостол Павел: „Всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно - ако има нещо добродетелно и ако има нещо похвално - това зачитайте”. От този фрагмент лъха спокойствие и сърдечност. Апостола от името на Исус ни гарантира: „Божият мир ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса”.

Шокираща е четената днес песен за лозето от Книгата на пророк Исая: Защо, тогава, докато очаквах да роди сладко грозде, то роди диво? – оплаква се не кой друг, а самият Бог. Лозето Господне сме ние – някога „дом на Израил”, днес – християни, Църква. Всеки човек получава от Бога нужните дарове и благодати, за да достигне до небесните висини. За съжаление навсякъде се намират хора, които въпреки това раждат диви плодове: вместо мир – спорове, вместо справедливост – вреда, вместо чистота и учтивост – морална мръсотия и мерзост. Все по – често егоизма, силата и непослушанието получават признание. Все по – често злото е приемано като добро, а ние живеем в илюзия, не вземайки в предвид, че сме само наемници на тази нива. Добре – казва Бог – ще ви покажа какво ще направя с лозето си… Ще го превърна в пустиня! На фона на тези думи успокояващо звучи призива на Апостола, който ни подканва да се доверим на Господ. Именно такъв трябва да бъде отговора на християнина на това, което вижда да се случва със света и в света: доверие към Бог. Когато около нас се умножи силата и насилието, ние трябва да бъдем спокойни и пълни с упование към Собственика на нивата, към Създателя. Това спокойствие и вяра в Божията сила често липсва, на нас – учениците Христови. Позволяваме си да се поведем по течението на насилието, завистта, омразата и егоизма на този свят. Тогава в нас влизат петната на греха и изкушението да хвърлим камък срещу всеки, който желае да ни каже истината и да постави пред нас някакви морални изисквания.

И както казва пророк Исай на друго място: „Чрез обръщане и мир ще се избавите, в тишина и увереност ще бъде, силата ви”. Затова християнина трябва винаги да избира доверието в Бога и мира. Това е труден избор, но самата вяра не е ли труден избор? Дали ние – християните – хората на Новия Завет – сме по – добри отколкото народа Израилев. Със сигурност не! Също като тях, така и ние стоим пред Съдията. Каква е разликата, тогава между нас и тях? Не би съществувала такава, ако Бог не беше изпратил Своя Син Исус Христос, Който беше убит, но живее. Царството Божие, за което проповядва Исус, е дар за човека от Бога. Ние християните сме отговорни за този дар. Ние сме наследници на това Царство и затова е нужно нашият живот да даде достойни плодове. Всичко което вършим или не вършим може да се причини за нашето спасение или не. Тези, които не дават добри плодове ще бъдат лишени от наследство в Царството, подобно на работниците в лозето и ще наследят обещаната от Бога пустиня. Бог ще ни попита за плодовете на нашия живот. Нека се отворят очите ни и видим как Той обикна света. Любовта се превръща в задължение. На Божията любов трябва да се отговори с любов, въпреки, че винаги ще си останем длъжници. Св. Ириней казва: „Човеко, ти си дело на Бог. Дай му сърцето си, а Той ще те направи така красив, че безгранично ще те заобича”.

Притчата за лозето е последния зов за обръщане, който Христос отправя преди своето Страдание. Тази притча е резюме на цялата история на спасението. Лозето е Израил, собственика е Бог, наемниците – водачите на народа, слугите – пророците, а убития син – Исус Христос – крайъгълният камък, на който се изгражда нов строеж, нов Божи Народ – Църквата. Към него ще принадлежат всички, които повярват в думите му.

Амин