Светостта не се свързва само „с героични постъпки в християнския живот”, а е „решителен
отговор и благоразположение за дейността на Светия Дух във всекидневната действителност”.
Светостта, означава също „да се посветиш изцяло в служба на общото благо според християнските
принципи, предлагайки в обществения живот квалифицирано и безвъзмездно присъствие,
строгост в поведението, преданост към църковното учение и насоченост към благото на
всички”. Това казва Бенедикт ХVІ, който позовавйки се документите от Втория Ватикански
събор се спира на светостта на миряните, която се поражда от тяхното единение с Бог
и подхранва от Светата Евхаристия. За призванието към святост и различните форми на
святост се говори конкретно в Догматичната конституция за Църквата Lumen Gentium:
******** Ние
вярваме, че Църквата, чиято тайна е представена от Събора, е непреходно свята. Христос,
Божият Син, Който заедно с Отца и Духа е възвестен като „единия светия”, обичаше Църквата
като Своя невеста и предаде Себе Си за нея, за да я освети (Еф. 5, 25-26), и я съедини
със Себе си като Свое тяло, и я изпълни с дарбите на Светия Дух за Божия слава. Затова
всички в Църквата, независима дали принадлежат на йерархията или са водени от нея,
са призвани към светостта според думите на свети Павел: „Тази е волята Божия: да бъдете
осветени” (1Сол. 4, 3; Еф. 1, 4). Тази святост на Църквата постоянно се проявява и
трябва да се проявява в плодовете на благодатта, с които Светият Дух сдобива верните;
изразява се в разнообразни форми при отделните хора, които достигат до съвършенството
на любовта в собствения си живот и така изграждат и другите; проявява се по свой собствен
начин в съблюдаване на повелите, които обикновено се наричат евангелски. Това съблюдаване
на повеите, прието от много християни подтиквани от Светия Дух било частно, било в
дадено състояние и утвърдено от Църквата поприще, може и трябва да донесе в света
великолепното свидетелство и пример за светостта. Всеобщо признание за святост Господ
Исус, учител и божествен образец на всяко съвършенство, проповядва на всички и на
всеки един от Своите ученици, независимо от тяхното състояние, светостта на живота,
чийто автор и усъвършенствител е самият Той: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен
и Небесният ваш Отец” (Мат 5,48). Той действително изпрати Светия дух на всички, за
да ги подтикне отвътре да възлюбят Бог с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия
си разум, и с цялата си сила ( Марк. 12, 30) и да се обичат един другиго както Христос
ги обикна (Йоан 13, 34; 15, 12). Призованите от Бог – ала не заради делата им, а според
промисъла на Неговата благодат и оправданието в Христа – последователи на Христос
са станали в Кръщението на вярата истински Божи синове, съучастници в божествената
природа и поради това действително свети. Така че те трябва да запазят, с Божията
помощ, получената святост в живота си и да я усъвършенстват. Апостолът ги предупреждава,
че следва да живеят „както прилича на светии” (Еф. 5, 3) и да се обличат „като избраници
Божии… в милосърдие, благост, симреномъдрие, кротост и дълготърпение (Кол. 3, 12),
и да носят плодовете на Духа на светостта (Гал. 5, 22; Рим. 6, 12). И тъй като всички
ние грешим в много неща (Иак. 3, 2), постоянно се нуждаем от Божието милосърдие и
всеки ден трябва да молим: „Прости нам дълговете” (Мат. 6, 12).
За всички е
ясно следователно, че всички верни, независимо от тяхното поприще или чин, са призовани
към пълнота на християнския живот и съвършенство на любовта: тази святост предоставя
дори в земното общество един по-човешки начин на живот. За да постигнат това съвършенство,
верните следва да използват получените по мярката на Христовите дарове сили, за да
могат, следвайки Неговите стъпки, уподобявайки се с Неговия образ и подчинявайки се
във всичко на волята на Отца, да се посветят с цялата си душа на Божията слава и служението
на ближния. Така светостта на Божия народ ще расте и ща носи обилни плодове, както
великолепно доказва в историята на Църквата животът на толкова светци.
Многообразно
упражняване на светостта В различните начини на живот и различните служения
се съблюдава една-единствена святост от всички онези, които, водени от Божия Дух,
подчинени на гласа на Отца и обожаващи Бог Отец в духа и в истината, следват бедния,
смирен и носещ Своя кръст Христос, за да заслужат своя дял в Неговата слава. Всеки
според собствените си дарби и функции трябва непоколебимо да върви напред по пътя
на една жива вяра, която запалва надеждата и действа чрез любовта.
На първо
място, пастирите на Христовото стадо трябва по образ и подобие на Върховния и Вечен
първосвещеник, нашия духовен Пастир и Архиерей, да изпълняват свято и извисено, смирено
и твърдо своето служение, което, така упражняване, ще стане за тях също превъзходно
средство за освещаване. Издигнати до пълнотата на свещенството, те са получили, благодатта
на тайнствата, за да могат с молитва, жертвоприношение, проповядване и с всички форми
на епископското старание и служба съвършено да служат на пастирската любов, да не
се страхуват да дадат живота си за своите овци и да бъдат образец за стадото си (1
Петр. 5, 3), а също и да подтикват със собствения си пример Църквата към все по-голяма
святост.
По подобие на чина на епископите, чийто духовен венец образуват, като
участват в благодатта на тяхното служение чрез Христос, Вечния и Единствен Посредник,
презвитерите израстват в любовта към Бог и към ближния чрез всекидневното упражняване
на собствената си служба. Те следва да запазят връзката на свещеническото общение,
да притежават в изобилие всяко духовно благо и живо да свидетелстват за Бог пред всички
като следовници на онези свещеници, които в една често пъти смирена или скрита служба
оставиха през вековете великолепен пример за святост. Тяхното словословие отеква в
Божията църква. Като се молят и принасят жертва за своя народ и за целия Божи народ
по силата на своето служение, като зачитат онова, което вършат, и уподобяват живота
си на онова, което отслужват, вместо да се оставят да бъдат възпрепятствани от апостолските
грижи, опасности и изпитания, те следва по-скоро да се издигнат чрез тях към една
по-висша святост, като подхранват и извисят дейността си с изобилието на съзерцанието,
за утешение на цялата Божия църква. Нека всички презвитери и особено онези, които
поради особеностите на ръкоположението си се наричат мирски свещеници, не забравят
колко много допринасят за тяхното освещаване вярното им единение и щедрото им сътрудничество
с техния епископ.
В мисията и благодатта на Върховното свещенство участват
по особен начин и служителите с по-нисък чин и преди всичко дяконите, които, служейки
на тайните на Христос и Църквата, трябва да се пазят чисти и безпорочни, за да се
харесват на Бога и да вършат за хората добри дела от всякакъв род (1 Тим 3, 8-10 и
12-3). Призованите при Господа и избраните да бъдат Негови съучастници клирици, които
се подготвят под надзора на пастирите за функциите на свещенослужители, са длъжни
да съобразят умовете и сърцата си с един тъй висш избор: усърдни в молитвата, ревностни
в любовта, внимателни към всичко истинно, праведно, с добро име, те правят всичко
за Божията слава и почит. До тях се подреждат онези избрани от Бог миряни, които са
призовани от епископа да се отдадат напълно на апостолските дела и да се трудят плодотворно
в нивата на Господа.
Следвайки своя собствен път, християнските съпрузи и родители
трябва през целия си живот взаимно да се подкрепят в благодатта с вярна любов и да
просвещават своето получено с любов от бог потомство в християнското учение и в евангелските
добродетели. Така те действително дават на всички пример за неуморна и щедра любов,
изграждат милосърдно братство и стават свидетели и сътрудници на плодотворността на
Майката Църква, превръщат се в знак и в съучастници в любовта, с която Христос обичаше
своята Невеста и се предаде за нея. Подобен пример дават по друг начин овдовелите
и неженените, които също могат немалко да допринесат за светостта и действеността
на Църквата. А пък онези, които често се отдават на изнурителна работа, трябва да
се самоусъвършенстват в човешките дела, за помагат както на своите съграждани, така
и за развитието на цялото общество и на творението към едно по-добро поприще, и дори
с дейна любов, окрилени от надеждата и поели тегобите на другите да подражават на
Христос, чиито ръце се упражняваха на дърводелски труд и който не спира да се труди
заедно със Своя Отец за спасението на всички хора, и накрая със самия си всекидневен
труд да се издигнат до една по-висша святост, включително и апостолическа.
Смазаните
от бедност, слабост, болест и други изпитания или гонените за правда следва да знаят,
че са съединени по специален начин със страдащия за спасението на света Христос: Господ
ги провъзгласи за блажени в Евангелието, „а Бог на всяка благодат, който е призвал
вас за вечната Си слава в Исус Христос, Сам, след кратковременното ви страдание, да
усъвършенства, утвърди, укрепи и направи непоколебими” (1 Петр. 5, 10).
И така,
в своите условия на живот, в своя труд или обстоятелства всичи верни ще се освещават
все повече с всеки изминал ден и чрез всички тези неща, ако вземат всичко от небесната
Божия ръка с вяра и ако сътрудничат на Божията воля, проявявайки пред всички в самата
светска служба, любовта с която Бог обичаше света.
Пътища и средства на
светостта „Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бог и Бог в него”
(1 Йоан 4, 16). Бог изля любовта Си в нашите сърца чрез Светия Дух, който ни бе даден
(Рим. 5, 5) и затова първият и най-необходим дар е любовта с която обичаме Бог над
всичко и ближния от любов към Бог. Но за да може любовта като добро семе да расте
в душата и даде плодове, всеки верен трябва охотно да служа божието слово и с помощта
на Неговата благодат да изпълни с делата си Неговото воля, често да участва в тайнствата,
най-вече в Евхаристията и в Светите деяния, непрестанно да бъде прилежен в молитвата,
в себеотричането, в дейната служба на братята си в упражняването на всички добродетели.
Всъщност като свръзка на съвършенството и изпълнението на закона (Кол. 3, 14; Рим.
13, 10) любовта ръководи всички средства за освещаване, оформя ги и ги води към тяхната
крайна цел. Затова, истинският ученик на Христос се характеризира както от любовта
към Бог, така и от любовта към ближния.
Тъй като Исус, Божият Син, прояви любовта
си, давайки живота си за нас, няма по-голяма любов от тази да дадеш живота си за Него
и за Неговите братя (1 Йоан 3, 16; Йоан 15, 13). Още в най-ранните времена някой християни
бяха призовани и винаги ще бъдат призовавани да дадат това върховно свидетелство на
любов пред всички и особено пред гонителите си. Затова, мъченичеството с което ученикът
става подобен на своя Учител, като свободно приема смъртта на спасението за света
и Му подражава като пролива кръвта си, се смята от Църквата за изключителен дар и
за върховно доказателство на любовта. И ако мъченичеството е отредено за малцина,
то всички трябва да бъдат готови да изповядват Христос пред хората и да го следват
в Кръстния път сред гоненията, които никога не липсват в Църквата.
Светостта
на Църквата е поддържана по особен начин и от многообразните повели, които Господ
предава за съблюдаване на Своите ученици в Евангелието. Видно място сред тези повели
заема скъпоценният дар на дадената от Отца на неколцина Божия благодат (Мат. 19, 11;
Кор. 7, 7) за по-лесно отдаване единствено на Бог с цялото сърце в девството и безбрачието
(1 Кор. 7, 32-34). Това съвършено въздържание за Небесното царство винаги е било на
особена почит в Църквата като знак и стимул за любовта и като особен извор на духовна
плодотворност в света.
Църквата размишлява също и върху предупреждението на
апостола, който, подбуждайки верните към любов, ги приканва да затаят в себе си същите
чувства като тези на Исус Христос, който „понизи Себе си, като прие образ на раб,…бидейки
послушен дори до смърт” (Фил. 2, 7-8) и заради нас „бедейки богат, осиромаша” (2 Кор.
8, 9). И макар, че учениците винаги трябва да подражават на любовта и смирението на
Христос и да свидетелстват за тях, Нашата Майка, Църквата, се радва, че в лоното и
се намират многобройни мъже и жени, които желаят да следват по-отблизо и да покажат
по-ясно понизяването на Спасителя, като прегърнат бедността в свободата на Божиите
чеда и се откажат от собствената си воля: тоест що се отнася до съвършенството, те
се подчиняват на един човек свръх мяра заради Бог, за да се уподобят по-пълно с послушния
Христос.
Следователно всички верни са поканени и длъжни да се стремят към светостта
и съвършенството на собственото си поприще. Затова, всички следва да положат усилия
за правилното насочване на своите чувства, за да не би поради употребата на нещата
от този свят и привързаността към богатствата, които противоречат на духа на евангелската
бедност, да попречат на техния стремеж към съвършената любов. И Апостолът действително
ги предупреждава: „И които ползват от тоя свят – като да се не ползват; защото е преходен
образът на тоя свят” (1 Кор. 7, 31).
Догматична конституция за Църквата
(Lumen Gentium 39-42)