Задачите на християните в зората на третото хилядолетие

Много често Бенедикт ХVІ посочва в словата си опасностите и предизвикателсвата за съвременните християни, които са изправени пред „диктатурата на релативизма”, необуздания материализъм и съвременната хедонистиччна култура, предлагаща модели, които „замъгляват разума и заплашват нравствеността. Предвид предизвикателствата на постмодернизма, естествено възниква въпросът как християните трябва да отговорят и кои са техните задачи в зората на третото хилядолетие. Кардинал Станислав Рилко, председател на Папския съвет за миряните, обобщава съвременните предизвикателства за миряните в три ключови думи – идентичност, присъствие, обучение.

Идентичност
Опитът да се неутрализира християнското присъствие в днешния свят, се стимулира от житейски модели, сеещи вреда и объркване. Културата на неудържим релативизъм и „посредствена мисъл” създава крехки, незавършени, непоследователни личности. Догмата на „политически коректното” е непоклатим закон, който подхранва опасен процес на приемане и одобрение, и въпреки нестихващия призив към толерантност, реално не толерира различните. В плуралистичното модерно общество всяко явно изразяване на християнска идентичност, рискува да бъде окачествено като фундаментализъм или интегризъм. Вярата остава заключена дълбоко в личния живот. В такъв случай, как да защитим, укрепим и реабилитираме нашата католическа идентичност в общество, което счита християните за „невидими”, защото така е угодно? Наложително е, преди всичко, да се преоткрие екзистенциалният смисъл на християнството и ценността – принадлежност към Христос и неговата Църква. Бенедикт XVI ни припомня: „Да бъдеш християнин не е етичен избор или възвишена идея, а контакт, среща с изключително събитие, с Личност, която разкрива нови хоризонти и решителната посока в живота.” Думите му звучат като продължение на изречените от Божия Слуга Йоан Павел II: „Не съществува формула за спасение, а Личност, която заявява твърдо и непоклатимо: „Аз съм с вас”. Идентичността, предопределена от срещата с Христос, намира пълен израз в тайнството Кръщение. Светият Отец ни припомня: „Кръщението промени същността на моята идентичност и аз продължих да съществувам, единствено, чрез тази промяна.” „Аз-ът” ми бе отнет и пренесен в нова, по-велика личност, в която моята същност живееше отново – преобразувана, пречистена, „открита”, чрез вместването й в другата, завоюваща нови пространства за съществуване. Така станахме „едно в Христа Исуса” (Гал., 3, 28). Аз не съм повече Аз – това е формулата за християнски живот, роден от Кръщението, формула на християнското известие за преобразяване на целия свят.” За нас, християните, е настъпил моментът, в който ще почувстваме отново значимостта и красотата на званието и мисията, изживяни пълноценно, до край. Настъпил е моментът да се освободим от изкуствения комплекс за малоценност на т.нар. мирски свят, за да заявим смело и видимо самите себе си – последователи на Христос. Трябва да преоткрием значението на нашата кръщелна идентичност и да се гордеем с нея!

Присъствие
Става въпрос да се осмелим да присъстваме осезаемо и значимо в постмодерното общество, да дръзнем да бъдем истинска “мая за Евангелието”, „сол” и „светлина” на света. Дори в страните с вековни християнски традиции, католиците се превръщат в малцинство, разпръснато навсякъде. Но проблемът не е в това. Истинският проблем не е дали сме малцинство, а дали съзнателно сме се обезличили. Солта в храната е малко, но дава вкус, маята в хляба е малко, но го кара да втаса. Липсата на смелост, желанието да живеем необезпокоявани и посредствеността са причината ние, християните, да сме все по-откъснати от света, все по-незначителни – сол, която не овкусява, мая, която е изгубила свойствата си, угаснал светилник. Може би загубата на мисионерски дух, който би трябвало да ни води в заобикалящата ни среда, ни кара да се затваряме в сакрестиите, за да се занимаваме с вътрешно-църковни въпроси, сякаш все по-свързани и насочени към нас самите, или да дискутираме църковната политика и метода decision making в нашите общности, забравяйки, че към нас са насочени думите на Господ: „Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората. Вие сте виделината на света. Град поставен на хълм не може да се укрие. И когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са в къщи. Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата.” (Матей 5, 13-16).

В наши дни тази незначителност се превърна в задължително условие за участие на католиците в публичния, политическия и културния живот. Кардинал Йозеф Ратцингер се изрази остро по въпроса: „Мисля че може да изпаднем в ситуация, в която ще трябва да окажем съпротива, за да се противопоставим на явната диктатура на толерантност, която отхвърля вярата, обявявайки я за нетолерантна. Превес взима нетърпимостта на „толерантните”. Вярата не провокира конфликти, а търси свободно място за изява и взаимно уважение”. За съжаление, днес, в не малко демократични страни, се разпространяват идеи, които застрашават реалното упражняване на правото на религиозна свобода. Често се говори за принципа на секуларизма. Но той няма нищо общо с идеологическата секуларност – фундаменталистка и враждебно настроена към всяка религиозна вяра. По време на своята апостолическа визита във Франция, Папа Бенедикт наблегна на концепцията за т.нар. „открита секуларност”, която зачита религиите и е готова да даде необходимото пространство за действителното упражняване на религиозната свобода.

Този е социално-културния контекст в който попадат Христовите думи: „Вие сте солта на земята и светлината на света”. Вярата не е частен въпрос. Христовите последователи имат точно определена мисия в света. Призовани са да се грижат за човека, за достойнството му, за истинната вяра, често оспорвана, приканени са да работят активно за установяване на социална справедливост и мир. Това не е лесно. В последно време Папата често окуражава католиците да участват активно в публичния живот на техните страни с компетентност, висок морал и пророческа сила, извираща от Евангелието. Затова е важно всички да преоткрият социалната доктрина на Църквата, да се вдъхновят от нейните принципи, да се впишат адекватно в съвременната реалност, защото разпространението на социалната доктрина на Църквата е съществената част на християнското послание. В началото на това хилядолетие, ние, християните трябва да се отърсим от апатията и безразличието, трябва смело да изповядваме вярата, трябва да възвърнем нашите убеждения за вярата в Исус Христос, почиваща на обещанието: „...ето, Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века” (Матей, 28, 20).

Обучение
Обучението е сферата в която се оформя нашата идентичност, а оттам и се решава качеството на нашето християнско присъствие. Christifideles laici посвети значителна част на темата за обучението, като главен пасторален приоритет: „Обучението не е привилегия за избрани, а право и дълг на всички.” Основната му цел е „ясно открояване на точното звание и възможността то да се изживее изцяло, за да се реализира личната мисия. Верните миряни трябва да бъдат обучени от тези, на които са поверени като членове на Църквата и граждани на човешкото общество”.

За съжаление, днес християнското обучение трябва да се съобразява с объркването от една обща криза в образованието. Светият Отец, който често се връща на спешната нужда от възпитанието породена от постмодернизма, говори за „нарастваща трудност да се внушат основните житейски ценности и адекватно поведение на новите поколения”, което е почти неизбежно в „общество и култура, подчинени на релативизма”, превърнали „релативизма в доктрина”, изцяло отхвърляща истината. Нещо повече – счита се, че е опасно да говориш за истината, защото това е своеволие, подстрекаващо преосмислянето на определението за „добър живот”. Почти навсякъде се усеща липса на благоприятна образователна среда и добри възпитатели – в семейството, в училището, в енориите. Дългът на Църквата за възпитание във вярата, следване и свидетелстване на Исус Христос, се възприема повече от всякога като принос в преодоляване на кризата в образованието, завладяла нашето общество като зараза, разпространяваща скептицизъм и „омраза към собствената личност”, вплетени дълбоко в нашата култура”.

Разпространяващата се секуларизация, „странната забрава на Бога” (Бенедикт XVI) белязали съвременното човечество и смущаващото „мълчаливо вероотстъпничество” на много кръстени (Йоан Павел II) превръщат обучението на миряните в зрялата вяра – своеобразно пост-кръщелно начало, в неотложна задача. Днес вярата не бива да се подценява и по отношение на пасторалната дейност в енориите. Също и в Църквите с древна традиция се долавя нуждата от ново „първо известие” и от истинска kerigma. Пред епархии и енории се разкрива огромно поле за изява и действие, които са призвани да намерят методи, които все повече да отговарят на изискванията на обучението на миряните. Незаменим и окуражаващ е опита на църковните движения и нови общности по този въпрос. Харизмите, извиращи от тях, изградиха ефикасни педагогически програми за християнско обучение на младежи и възрастни.

Многобройни са препятствията които предлага съвременния свят и това може да се превърне в мотив за обезкуражаване. Не само това. Божието дело и Евангелската кауза сякаш губят позициите си при защитата на човека. Насърчителни са думите на Бенедикт XVI, който посвети втората си енциклика Spe Salvi на надеждата. По време на традиционната визита ad limina на Швейцарските Епископи, Светият Отец размишлява дълбоко върху „божиите несполуки”. „В началото Бог бъркаше винаги, защото остави човека свободен, а в резултат, получаваше винаги „не” като отговор. Но божията фантазия, съзидателната сила на божията любов е по-голяма от човешкото „не”. Какъв е смисълът на всичко това за нас? Най-напред трябва да сме убедени, че Бог не греши. Неговите непрестанни несполуки са причина за неговата безпогрешност, защото чрез тях той разкри нови хоризонти на върховно милосърдие и безкрайна креативност. Бог няма неуспехи, защото винаги открива как да достигне човека и отворя широко дома си за него”. Ето защо надеждата не бива да ни напуска. Папата ни доверява, че Бог „и днес ще открие нови пътища към хората и иска да бъдем до него, като негови посланици и служители”.

Превод Зорница Добранова