Christifideles laici – Велика харта за съвременните миряни

Повече от двадесет години, Апостолическото пост-синодално Насърчение „Вярващите миряни” (Christifideles Laici, 1988) е силен и неотложен призив за осъществяване на християнската мисия, тъй като се позовава се на притчата за лозето, която очертава триадата на Църквата: тайна-общение-мисия. Два специфични въпроса предизвикват днес по-сериозни дебати: участието на миряните в църковното служение и действителността на „новите” църковни движения. С първия се занимава специално създадена комисия, а по отношение на втория – ChL представя критерии за признаване на новите движения, които допълват и поясняват предписанията на новия Кодекс на каноничното право от 1983 г., в частта, засягаща Католическата дейност.

Нещо повече, ChL представлява не само нов тласък в мисията на миряните, а предлага преразглеждане на документите от Втория Ватикански събор не само в светлината на еклисиологията на Божия народ, а на една еклисиология на общението, препоръчана горещо от Епископския Синод от 1985 г. Това е рамката в която по-добре може да се разберат съвременните теологични и пасторални предизвикателства, поставена от ChL преди двадесет години и която остава върховен авторитетен документ за миряните след Събора. Това е и причината, поради която Бенедикт ХVІ провъзгласи този документ (15 ноември 2008 г.)., като Magna Charta на католическите миряни в днешно време”. Перспективите, които разкрива този ватиканския документ анализира кардинал Станислав Рилко, председател на Папския съвет за миряните.

*********
Публикуването на Christifideles laici се превърна в истински крайъгълен камък в живота на католическите миряни. В това апостолическо насърчение, Божия раб Йоан Павел ІІ предложи екзистенциален и брилянтен синтез на Съборното учение за миряните, обогатен от натрупания църковния опит на Епископския Синод от 1987 г. Днес отново си заслужава да се разгърне този документ, за да се преразгледа през призмата на изминалите събития, в зората на новото хилядолетие, и да се преоцени значимостта му за съвременното поколение вярващи. Трябва да се направи равносметка за ефективното възприемане на учението на Втория Ватикански Събор от миряните – велик дар на Светия Дух за Църквата на нашето съвремие. Папа Войтила често повтаряше, че всички сме длъжници на този Събор и единствения начин да изплатим дълга си, е да вникнем в доктрината и да я живеем с вяра.

Christifideles laici събира плодовете на труда на Епископския Синод от 1987г. посветен на званието и мисията на верните миряни в Църквата и света. На него, синодалните отци прозряха, че Светият Дух продължава да подмладява Църквата, давайки нови сили за святост и за участието на многобройни верни миряни в живота на Църквата. За това свидетелства и новият стил на сътрудничество между свещеници, богопосветени и верни миряни”. Синодът посочи също и трудностите с които се сблъска и по-специално на две от тях. Първата е „изкушението от проявата на толкова силен интерес към църковната служба и задължения, който често води до пренебрегване (от миряните) на конкретните професионални, социални, икономически, културни и политически задължения”. Втората е „изкушението да се оправдае ненужното разделение между вяра и живот, между приемане на Евангелието и конкретното действие в разнообразни житейски и светски ситуации.” Целта на Синода бе да насърчи най-вече верните миряни „да участват активно, съзнателно и отговорно в църковната мисия...в настъпващото трето хилядолетие.”

Публикуването на Christifideles laici получи широк отзвук сред цялата църковна общност. Веднага се открои като истинска Magna charta на католическите миряни в Църквата, крайъгълен камък и доказателство, че „времето на миряните”, започнало от Събора, продължава да е актуално. Тогавашният генерален секретар на Синода, монс. Ян Скоте сподели: „Christifideles laici е истински пътеводител за цялата Църква и най-вече за миряните, мъже и жени, които са призовани да идат на лозето Господне, и може да се превърне във верен всекидневен другар на всички миряни”. Повече от двадесет години Насърчението съхранява тази своя функция непроменена и продължава да бъде отправна точка в изграждането и формирането на реални, осъзнати звание и мисия у миряните.

Истинската новост е фокусирането на темата за миряните върху автентичната еклисиология на общението. Вярващите миряни не биват възприемани като отделни, изолирани личности, а в глобалния контекст на Църквата, която по своята същност е „общение в Христа” и едновременно „универсално спасително тайнство”. Точно това е ключовия момент в теологията за миряните според Втория Ватикански събор. Christifideles laici ни призовава да се изправяме с винаги обновено удивление пред тайната на Църквата, която е мисионерско общение. Тя е и органична съвкупност на многообразни и взаимно допълващи се звания, житейски условия, служения, харизми, отговорности. Всеки член има определена роля, която трябва да изпълнява, длъжен е, не му е позволено нито да се изолира духовно, нито да остане пасивен. Оттук произлиза и настойчивият апел за споделяне на отговорностите и активно участие на верните миряни в живота и мисията на Църквата. В документът, думите на Христос: „Идете и вие на лозето ми” (Матей 20,3-4) звучат като лайтмотив. Мисионерското звание на мирянина се различава от светската роля, която му е присъща (indole secolare). Той живее в света, „на границите на историята”: семейство, култура, работа, икономика, политика, наука, технологии, социални връзки. И точно там Господ го зове да бъде свидетел и строител на Царството Божие.

Блажен Йоан Павел ІІ за Christifideles laici
Централно място в Christifideles laici заема темата за идентичността на верния мирянин, обобщена с две думи – звание и мисия. Званието на миряните – реално, истинно - извира от Кръщението. „Не е прекалено да се каже - пише Йоан Павел ІІ - че целият живот на верния мирянин е стремеж към пълно опознаване на християнската същност, която произлиза от Кръщението, тайнство на вярата, за да е на висота при изпълняване на задълженията, произтичащи от званието, получено от Бога.” Предхождайки това твърдение, по време на проповедта в евхарстичното отслужване при закриване на Синода, той каза още: „Верният мирянин е, преди всичко, истински християнин! И трябва винаги да помни, че за да бъде такъв, е бил погребан в Христос, чрез Кръщението и оттам насетне за него, както каза Апостолът, животът е Христос, защото само в Христос ще придобие в пълнота всяка човешка ценност.” Божият слуга подчерта многократно богоцентристкия характер на мирянското звание. Заедно с всички кръстени, мирянинът е „Божи син”, „член на Тялото Христово”, „жив храм на Светия Дух”, „ново създание”, участник в свещеническата, пророческата и царската мисия на Христос, призован е към святост, потопен в реалността на света, в който живее. „Всичко, което го отличава – добавя Папата – не се крие в притежанието на по-голяма възвишеност и достойнство, а в тази специална и цялостна отдаденост на служението”.

Сред темите в постсъборния период, откроили се като „новост”, Йоан Павел Втори се спира на три основни – т.нар. мирянски служения, църковните движения и издигане личността на жената. По отношение на първите упоменати, документът потвърждава че „когато необходимостта или полезността на Църквата го изисква, духовниците могат да поверят на верните миряни, съгласно нормите, установени от универсалния закон, някои задължения, които са пряко свързани с тяхното собствено служение на пастири, но които не изискват ръкоположение” добавяйки „изпълнението, обаче, на тези задължения не превръща верния мирянин в духовен пастир”. Активното участие на миряните в живота на християнските общности крие и рискове, посочени от Синодалната Асамблея като „критични проблеми, породени от прекалено широкия смисъл на термина „служение”, от смесване на понятията общо и сакраментално свещенство, от неправилното интерпретиране на определени църковни норми и закони, от произволното тълкуване на термина „заместник”, от тенденцията към „клерикализация” на миряните и от опасността да се създаде паралелно-съществуваща църковна структура на установената в тайнството Свещенство”.

Christifideles laici пророчески предусеща настъпването на нова ера в сдружаването на верните миряни - събитие с изключително значение за бъдещето на Църквата и сигурен знак на надежда! Йоан Павел II пише: „В последно време феноменът „сдружение между миряните” придоби ново измерение, отличаващо се с пъстрота и жизненост...Наред с традиционните сдружения и взаимствани от тях, се родиха нови движения и общности със специфичен характер и цели – огромно е богатството и разнообразието на даровете, с които Св. Дух подхранва църковната действителност, както е голяма и инициативността, великодушието и щедростта на нашите миряни”. Не е само това. Удовлетворявайки молбата на Синодалните Отци, папа Войтила, чрез апостолическото насърчение, предостави на Пастирите точни критерии за определяне автентичността на харизмите, извиращи от тази нова църковна реалност.

Разцветът на църковните движения е един от най-ценните плодове на новата Петдесятница, казва Йоан Павел II. За него Вторият Ватикански събор е своевременна реакция на Светия Дух срещу безпрецедентните нападки, които отправи света към евангелизаторската мисия на Църквата. По време на паметната среща с църковните движения на площад Св. Петър на 30 май 1998 г, той каза: „Усеща се спешна нужда от силно известие, от солидна и задълбочена християнска подготовка, Нужни са зрели християнски личности, осъзнали своята кръщелна идентичност, звание и мисия в Църквата и света! Нужни са живи християнски общности! И ето, движенията и новите църковни общности са своевременната намеса на Светия Дух в отговор на драматичните събития в края на хилядолетието. Вие сте този пророчески отговор”.

Това убеждение на Блажен Йоан Павел ІІ е потвърдено и доразвито блестящо от неговия приемник – Папа Бенедикт XVI, който подчертава: „След Събора, Светия дух ни дари „движенията”...в които възрастни и млади хора експериментират живот, отдаден на вярата, различен от този, който им предлага днешния свят.” Значими са думите на Папа Ратцингер, отправени на заключителната му среща с църковните движения и нови общности на 3 юни 2006 г: „Скъпи приятели, ще ви помоля да бъдете още по-големи, много по-големи сътрудници в универсалното апостолическо служение на Папата, отваряйки вратите за Христос”.

Christifideles laici засяга важни аргументи за ролята на жената в Църквата и обществото. Бенедикт ХVІ е твърдо убеден, че „условието, за да се осигури нужното присъствие на жената в Църквата и обществото, е да се подходи твърдо и прецизно при определяне антропологичната същност на мъжа и жената, за да се разкрие женската идентичност при взаимоотношенията и връзките й с отсрещния пол – многообразни, често разнопосочни и същевременно взаимно допълващи се”. Папа Ратцингер заключава: „наложително да се премине от теоретично признаване на активното и отговорно присъствие на жената в Църквата към неговото практическо реализиране”.

Christifideles laici и новите предизвикателства
Светът в началото на третото хилядолетие изглежда все по-многослоен, комплициран, объркан. Свят, доминиран от “диктатурата на релативизма” (Бенедикт XVI), „течен свят” (З. Бауман), без отправни точки, свят, отричащ съществуването на истината и заменящ я с неограничен брой убеждения и възгледи, лишен от ценностите, които формират отделната личност и човешкото общество. Долавя се постмодернистична криза с антропологичен характер, поставящ под въпрос природата на човешкото същество – мъж и жена, и на институциите, върху които се гради обществото – бракът и семейството. Печели поддръжници тезата, родена от идеологическия произвол, за създаване на „нов човек”, изцяло противоположен на юдейско-християнската традиция, „нов световен ред”, „нова глобална етика”. Говори се за настъпване на истинска културна революция, в която участват определен брой хора и която мълчаливо и коварно се разпространява като прах, разпръснат от глобализацията, до най-отдалечените краища на планетата.

Главоломното развитие на науката, в частност медицината и биологията, на генното инженерство, откритието на човешкия геном, клонирането, използването на стволови клетки, еволюцията на трансплантологията разкриват нечувани досега перспективи, вдъхващи надежда, но същевременно отключващи тревоги и опасения, защото често се изплъзват от контрол и заобикалят всяка здрава етична преценка. Човек, лишен от индивидуалност, рискува да бъде сведен до чист „биологичен материал”. На учените-католици, възпитани в здравите принципа на биоетиката, се пада тежката отговорност, да очертаят границата на неотменимото човешко достойнство – от зачеването до естествената смърт, която не бива да бъде пресичана. На католическите миряни, заети в политическите и законодателни органи, се пада отговорността за изготвяне на мерки в защита на естествените морални законови принципи, най-вече по наболелия проблем за аборта и евтаназията. Папа Бенедикт XVI описва ситуацията по следния начин: „Изгуби се изначалната представа за същността на човешката личност и етичността на действията й. Естествените морални принципи се сблъскват с коренно противоположни, отричащи ги концепции. Всичко това се отразява изключително негативно върху световния и обществен ред.” Днес, християните са призовани незабавно да се изправят в защита на корените от които произлиза човешкия род. Това е огромна отговорност, която всички ние трябва да поемем!

Във връзка с взаимоотношенията между държава и религия, през изминалите две десетилетия, се надигна нова и враждебна светска вълна срещу Църквата. Индивидуалната свобода се превърна в изрично правило, Бог в изгнаник в обществения живот и култура, а вярата в нещо изключително лично, ревниво пазено само за себе си. Някои наричат тази тенденция „ново антихристиянство”, реабилитирано политически по отношение нападките срещу християните и в частност срещу католиците. Лозунгите за толерантност и плурализъм са безбройни, и въпреки всичко този, който желае да живее според Христовото Евангелие, е принуден да заплати съответната цена, дори и в нашите свободни западни демокрации. Достатъчно е да се спомене и факта, че има около шестдесет страни по света, които абсолютно не зачитат правото на избор и правото на религиозна свобода. Дискриминацията на християните има най-различни форми. Но не само това! Парадоксално е, че в епохата на разширяващия се секуларизъм, са разпространени също и религиозния фундаментализъм и фанатизъм, които все по-често подбуждат терористични атаки или безпрецедентни гонения, както напоследък в Индия. Звучат повече от реалистично думите на папа Йоан Павел II, по време на Големия Юбилей през 2000-та година, че в днешно време се завръщат мъчениците за вярата.

Едно от събитията с най-широк отзвук на световната сцена, през последните двадесет години, е несъмнено сгромолясването на комунистическата диктатура в Съветския Съюз и сателитните му държави. През 1989 г., всички страни, до този момент подвластни на една нехуманна система, се събуждат като свободни демокрации, без да са подготвени за тази пълна промяна. Многобройни са католическите миряни миролюбиво опълчили се на комунистическия режим. Като емблематично име се откроява Лех Валенса, синдикалният полски лидер на „Солидарност”. Първоначалната еуфория се сблъска със суровата действителност на дългия и труден път към съзряване и подготовка за посрещане на предизвикателствата, родени от свободата и демокрацията. Открои се проблемът за правилно интерпретиране и прилагане на свободата в личен и обществен план.

С падането на Берлинската стена, ерата на биполярната идеология, родена след Втората Световна Война, отстъпи място на мултиполярната идеология, носителка на множество сложни проблематики. Увеличава се ролята на фактора „гражданско общество”. Самуел П. Хънтингтън посочва: „Съперничеството между свръхсилите беше изместено от сблъсъка на цивилизации. В новия свят, най-сериозните и опасни конфликти няма да бъдат породените между отделни социални класи, между богати и бедни, между различни икономически слоеве, а между групи от разнородни културни среди”. С нарастване влиянието на религиите се увеличава и нуждата от междурелигиозен диалог, изрично условие, за да се избегне конфликтът между силните религии и те да се превърнат в стълб на братство и мир.

В Азия (Китай, Индия и т.н.) се зараждат нови могъщи сили. Бедността – такава, каквато я познаваме и една съвсем нова, непозната, се разпространяват повсеместно. Африка е тотално изоставена и разкъсвана от постоянни войни, унищожаващи цели народи. Безотговорното използване на природните ресурси застрашава дори човешкото съществуване и призива към опазване на околната среда, и отговорност към съществуващия свят, всеобщо благо за цялото човечество, става все по-осезаем и неотложен. Либералният капитализъм е неспособен да се справи с всички тези проблеми, защото пресича границите на разумното и пренебрегва ясните симптоми за настъпваща криза (пример са световните финансови проблеми).

Къде се вписваме ние, християните, в тази сложна обстановка? Какво можем да направим като Христови последователи? Климатът на секуларизация, обхванал и страните с вековни християнски традиции, налага спешното им утвърждаване като земи с истинска мисия ad gentes, защото „душевната пустиня” на постмодерния свят увеличава жаждата за надежда, за онази „голяма надежда”, на която Папата посвети енцикликата Spe salvi. Ние, кръстените, сме призовани да утолим тази жажда. Christifideles laici посочва: „Нови обстоятелства, както църковни, така и социални, икономически, политически, културни, оповестяват спешната нужда от активизиране на верните миряни. Ако оттеглянето от задълженията им винаги е било неприемливо, то в този момент е даже осъдителено. Не е позволено на никой да бездейства.” Бенедикт XVI настоява: “не бива никога да се държим като страхливци, затворили се в себе си – нужно е да поддържаме жива и по възможност, да увеличаваме нашата активност, нужно е да сме доверчиво настроени към нови контакти, връзки и взаимоотношения, не бива да пропускаме нито един удобен случай, за да допринесем за културния и морален напредък...Наша е задачата – независимо от ограничените ни възможности - със силата дарена от Светия Дух да отговорим положително и убедително на очакванията и въпросите на съвременните хора.

Превод Зорница Добранова