Въпросът за реформирането на Църквата все още продължава да предизвиква оживени дебати.
Бенедикт XVI посочва, че „винаги необходимото обновяване на Църквата” трябва да се
превърне в един постоянен процес: Църквата „е субект, който расте и се развива във
времето, оставайки същевременно същият този Божи”.
След като Папа Йоан XXIII
свика Събора и го насочи към известното „обновяване" на вярата, посочва отец Дариуш
Ковалчик, преподавател по Догматично Богословие в Папския Григориански университет,
сред съборните отци „съзря - по думите на Йозеф Ратцингер - силно желание за нещо
ново, да внесат една нова светлина, извън отдавна разработените схоластични схеми,
разкриваща същевременно една нова свобода”. Усещаше се надеждата и желанието за обновление
на Църквата, за една реформа в съответствие с латинската фраза "Semper Ecclesia reformanda",
а именно, че Църквата винаги се нуждае от реформа. В какво се състои реформата на
Църквата? През 1950 отец Ив Конгар публикува своя известен труд “Vera e falsa riforma
nella Chiesa” (пр. Истинската и фалшивата реформа в Църквата). Това означава, че не
всяка реформа носи добри плодове. Не всяка промяна (или новост) е за доброто на Църквата.
В приветствените си думи при откриването на Събора Папа Йоан XXIII припомня, че „същността
на древното учение за depositum fidei (съкровищницата на вярата) е различна, както
е различно е и неговото обновление”.
Думите на Папата ни карат да си припомним
онзи евангелски откъс в който „стопанина, на къщата изнася из своята съкровищница
новите и старите неща” (Мт 13,52). Всяка истинска реформа в Църквата се състои в намирането
на равновесие между онова, което може и трябва да се промени и онова, което е неизменно,
между иновациите и това, което трябва да бъде прието и продължено. В своята книга
за реформата на Църквата, преиздадена през 1968, Ив Конгар пише: „Необходимо е съборното
осъвременяване [...] да поведе към един цялостен евангелски радикализъм и към изобретателност,
по дело на Църквата, за един начин на съществуване, на говорене и действие, които
да отговарят на потребностите на всеобщото евангелско служение в света”. Поради тази
причина, реформата се състои - така я разбираха и съборните отци - в радикализацията
на вярата в полза на един променящ се свят. За съжаление, в някои кръгове на Църквата,
реформата бе разбрана погрешно като ограничена само до улеснения и приспособления.
Йозеф Ратцингер говори дори за „отслабване на вярата”. Затова, ако се върнем към Втория
Ватикански събор и се запитаме за започнатата от него реформа, въпросът не е как да
ни стане по-удобна вярата и да направим католицизма по-лесен, а как да живеем още
по-задълбочено нашата католическа вяра.