Вярата в ежедневието: Само миг ли е щастието

Повечето хора смятат, че щастието означава преуспял живот. По-лесно е да се постигне съгласие по този въпрос отколкото дали и как е възможно трайното щастие. Но дали е въпрос само на начин на живот или на отношение? Или пък на конкретни обстоятелства, както мислят някои? “В плана на творението не е включено разбирането, че човек трябва дa е щастлив”, казва основателят на психоанализата Зигмунд Фройд. Преуспял живот обаче, действително съществува. Това показва не само личния опит, но и опита на много други хора.


Щастието означава също да бъдем в хармония със себе си, в съгласие със себе си и със собствения си живот. Такава хармония съществува. Все пак е вярно, че на нас хората не ни е предоставено абсолютното щастие. Това, което изпитваме, е винаги едно условно щастие. Абсолютното щастие ни очаква в небето след смъртта ни, казват богословите. В ежедневието, щастието винаги е поставено под съмнение и заплаха. Преди всичко, не бихме могли никога да го притежаваме и да го “задържим”. Само от време на време можем да изпитаме състояние на абсолютно щастие. В тези моменти сме напълно единени в себе си и със всички хора, със света и с онази инстанция, която в действителност причинява реалността. В момента в който изпитваме това щастие нищо не ни липсва. Но в следващия момент вероятно отново ще се почувстваме разкъсани. В живота ни нещо ще е отново изопачено и няма да се чувстваме вече така щастливи. Въпреки това, който вече е изпитал щастието е получил сили от този си опит. За разлика от недоволния, онзи, който е в хармония със себе си, ще посрещне по различен начин критиката идваща отвън, някаква злополука или пък нещастие. Той обаче, не ще остане в тази блажена хармония, ако например смъртта му отнеме близък човек. От едно такова нещастие би се разстроил всеки човек. Би се чувствал ужасно нещастен. Ако обаче не блокира тези чувства, a ги изживее с необходимото страдание, въпреки всичко и дори, ако трябва да изживее различни екзистенциални спадове и възходи, той ще почувства вътре в себе си основните тонове на щастието. Понякога те може би ще бъдат доминирани от други тонове. Може би ще се появи дисонанс, който ще наруши хармонията. Но в някой следващ момент на тишина бихме могли отново да възобновим тази основана мелодия на щастието в сърцата си и да заживеем с надеждата, че тя ще заема все повече място в сърцето и душата ни.


Въпреки че съществува една интуитивна представа за щастието, въпросът какво всъщност е щастието е занимавал умовете на много мислители от всяка епоха. Това довежда до разграничението между две концепции за щастието: едната разглеждаща го, като понятие за непредвидима случайност и друга при която щастието съответства на най-дълбокото призвание на човека. Разграничаваме също между щастие, като благосъстояние, което се изпитва в резултат на нещо, идващо отвън, както, когато получаваме признание или постигаме успех и щастие което извира от вътре. Това последното означава, че човек е в хармония със себе си, че щастието не е дошло случайно, а зависи винаги от усилието, което полагам да работя върху себе си и от решението да се приемам по един безусловен начин и да се сбогувам с илюзии, които до сега съм подхранвал.


Философията на стоиците счита, че човек постига пълното щастие тогава, когато се подчинява изцяло на Бог. Според Епиктет, важен представител на стоическата философия и повлиял на много мислители от други епохи, човек трябва да се научи да желае това което се случва. Епиктет пише: “Не искай нещата да се случват според твоята воля, но пожелавай нещата както се случват и така ще имаш щастлив живот”. И също: “Дръж главатa си изправена, като свободен човек, това ще отправи очите ти към Бог и ще му каже: Отсега нататък прави с мен както ти е угодно, мислите ми ти принадлежат. Аз ти принадлежа. Няма да отхвърля нищо от това, което смяташ че е добро. Води ме накъдето искаш, облечи ме както ти е угодно”. Звучи наистина прекрасно, но са малко онези, които са способни на такова поведение без подготовка. Християнските автори, последователи на Епиктет, казват, че ще бъдат щастливи онези, които успеят да предоставят себе си на Бог и станат едно с волята Му и които припознават Божията любов във всичко, което им се случва. Това обаче също не е лесно да се постигне. Но е целта на духовния път. Той винаги следва определен процес. Но рядко се характеризира с бърза и безусилна работа. Към елемента на себеoдаването могат да се добавят елементите на усилие и упражнение. Малко са онези, които могат да кажат, че са достигнали пълно съгласие с това, което Бог изисква от тях и така са достигнали щастието, без значение от това, което се случва извън тях.


По Анселм Грюн, Бистра Пищийска