Молитвените намерения на Папата за месец април

Общо молитвено намерение
"За да може Църквата, чрез завладяващото проповядване на Евангелието, да даде на младите хора нови основания за живот и надежда: така е озаглавено общото молитвено намерение на Бенедикт ХVІ за месец април. Всички ние сме наясно с нуждата от надежда, не просто някакъв вид надежда, но на непоколебимата и основателна надежда, пише Папата в енцикликата Spe Salvi. Младостта е специално време на надежда, защото гледа към бъдещето с цялата гама от очаквания. Когато сме млади ние храним идеали, мечти и планове.


Младостта е времето, когато се прави решаващ избор, засягащ останалата част от живота ни. Вероятно това е и причината, поради която основните човешки въпроси придобиват голяма тежест и острота. Тогава възникват въпросите: Защо съм тук на земята? Какъв е смисълът на живота? Какъв ще бъде животът ми? И също така: Как да постигна щастието? Защо има страдание, болести и смърт? Какво се крие отвъд смъртта? Това са въпроси, които стават особено настоятелни, когато сме изправени пред препятствия, които понякога изглеждат непреодолими, като: трудности в учението, безработицата, семейни проблеми, кризи в приятелствата или в изграждането на истински отношения на любов, болест или инвалидност, липсата на средства в резултат на настоящата широко разпространена икономическа и социална криза. Тогава се запитваме: От къде мога да взема и как мога да запазя жив пламъка на надеждата, горящ в сърцето ми?


В търсене на “голямата надежда”
Опитът показва, че личните качества и материалните блага не са достатъчни да гарантират надеждата за която човешкият дух е в постоянно търсене. Както отбелязах в енцикликата Spe Salvi политиката, науката, технологиите, икономиката и всички други материални ресурси, не са сами по себе си достатъчни да осигурят голямата надежда, към която всички ние се стремим. Тази надежда "може да бъде само Бог, който обхваща цялата действителност и който може да ни дари това, което ние сами не бихме могли да постигнем" (но. 31). Ето защо една от основните последици от пренебрегването на Бог е очевидната загуба на посока, така характерна за нашите общества, което води до самота и насилие, недоволство и загуба на увереност, които често завършват с отчаяние. В Словото Божие звучи, силно и ясно, предупреждението: “Проклет оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора, и чието сърце страни от Господа. Той ще бъде като мирика в пустиня и не ще види, кога дойде доброто”. (Йеремия 17:5-6). По-вероятно е кризата на надеждата да повлияе на по-младите поколения. В социално-културна среда с твърде малко сигурност, ценности или здрави отправни точки, младежите се оказват изправени пред трудности, които изглеждат непосилни за тях. Скъпи мои млади приятели, мисля за тези от вас, които са били наранени от живота. Те често страдат от личностна незрялост, причинена от проблемни ситуации в семейство, от елементи на погрешна толерантност и либертанизъм/анархизъм в своето образование, както и от трудни и травмиращи преживявания. За някои - за съжаление една немалка част - изходът почти неизбежно включва отдаване на едно отчуждаващо, опасно и агресивно поведение, зависимост от наркотици и алкохол, и много други подобни капани за непредпазливите. И все пак, дори и у тези, които се намират в затруднено положение, подведени от лоши модели за подражание, желанието за истинска любов и автентично щастие не са изгаснали. Как обаче да говорим за надеждата с тези младежи? Ние знаем, че единствено в Бог човешката личност открива истинската си пълнота. Основна задача за всички нас е да поемем по пътя на новата евангелизация, насочена към подпомагането на младите поколения да преоткрият истинското лице на Бога, Който е Любов. Към вас, младежи, които сте в търсене на непоколебимата надежда, отправям думите, които Свети Павел пише до преследваните християни в Рим: “Бог на надеждата дано ви изпълни с всяка радост и мир във вярата, та чрез силата на Духа Светаго да се преумножава вашата надежда”. (Рим 15:13). През тази Юбилейна година посветена на Апостола на езичниците по повод на две хилядната години от рождението му, нека се учим от него как да се превърнем в убедителни свидетели на християнската надежда
[...]


Голямата надежда е в Христос
За Свети Павел надеждата не е просто един идеал или чувство, а живата личност: Исус Христос, Синът Божи. Дълбоко пропит от тази увереност, той напише до Тимотей: “Защото се уповахме на живия Бог” (1 Тим 4:10). “Живият Бог” е Възкръсналия Христос присъстващ в нашия свят. Той е истинската надежда: Христос, който живее с нас и в нас и Който ни призовава да участваме в Неговия живот вечен. Ако не сме сами, ако Той е с нас, и още повече, ако Той е нашето настояще и нашето бъдеще, защо да се страхуваме? Ето защо Християнската надежда се състои в пожелаването на “Царството небесно и вечния живот, полагайки нашето доверие в Христовите обещания и опирайки се не на нашите сили, а на помощта на благодатта на Светия Дух” (Катехизис на Католическата Църква, 1817).


Мисионерско молитвено намерение
"За да могат мисионерите, чрез провъзгласяването на Евангелието и свидетелството на живота си, да занесат Христа на тези, които все още не Го познават" е темата на мисионерското молитвено намерение на Папата.


По време на своята проповед, произнесена на 9 март, Пепеляна сряда, Бенедикт XVI подчерта необходимостта християните да бъдат живо послание, чрез своето евангелско свидетелство. Много хора днес нямат друг контакт с Евангелието освен чрез думите и делата на Христовите последователи. Св. Павел пише до християните, че те самите са Христовото послание, написано с Духа на живия Бог (срв. 2 Кор 3, 3).


Преди години, можеше да се говори за редица страни белязани от вярата в Христа и мисиите се отправяха основно към тези страни в които посланието на Евангелието все още не беше достигнало. Днес често се срещат хора в западното общество, които дори не са чували за Христос. Това изисква подновяване на съзнанието на мисионерското измерение на цялата Църква, на всички кръстени. Мисионерската дейност трябва да се извършва не само с думи, но и с лично свидетелство. Това подчертават думите на Йоан Павел II: "Хората днес имат повече доверие в свидетелите, отколкото в учителите, повече доверие в опита отколкото в доктрината, в живота и фактите, отколкото в теориите. Свидетелството на християнския живот е първата и незаменима форма на мисионерството: Христос, чиято мисия продължаваме ние, е "свидетелят " в най-висша степен (Откровение 1:5) (Откр. 03:14) и моделът за християнско свидетелство. Светият Дух придружава Църквата в пътя й и я слива в едно със свидетелството, което Той дава за Христос. (Йоан 15:26). Първата форма на свидетелство е самият живот на мисионерите, на християнското семейство и църковната общност, които разкриват един нов начин на живеене. Мисионерът, който въпреки всичките си човешки ограничения и недостатъци, в простота следва Христос, е самият той е знак за Бога и за трансцендентна реалност. Всички в Църквата, в стремежа си да подражават на Божествения Учител, могат и трябва да дадат това свидетелство, което в много случаи е единственият възможен начин да бъдат мисионери". (Redemptoris Missio, 42).


В крайна сметка, прогласителите на Христос трябва да бъде убедени в Неговото Евангелие и трябва да се опитват да живеят според него. "Не всеки, който ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царство небесното, но който върши волята на Моя Отец Небесен" (Матей 7, 21). Думите не са достатъчни, нужно е да свидетелстваме с живота си.


Историята показва, че там, където има автентични свидетели се ражда вярата. Свидетелства като това на Блажената Тереза от Калкута или на папа Йоан Павел II, предизвикаха вълна от Евангелска свежест навсякъде от където преминаха. Не е възможно обаче да свидетелстваме Христос, ако не сме наистина в единение с Него. “Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене”. (Йоан 15:4)


Наближаващата беатификация на Йоан Павел II ще бъде още една възможност да се представи пред очите на цялата Църква моделът на човек, истински отдаден на Христа, който превърна Евхаристията център на живота си, който живя, особено през последните си години, прегърнал с любов кръста на своя Господ. В проповедта за погребението му тогавашният кардинал Рацингер припомня думите: "Станете, да вървим!", които са заглавието на предпоследната книга на Йоан Павел II. Станете, да вървим!" с тези думи той ни събуди от летаргичната вяра, от съня на учениците от вчера и днес. "Станете, да вървим!" ни казва той и днес. Светият отец беше свещеник в пълнота, защото предложи живота си на Бог за стадото си и за цялото човешко семейство, в ежедневното си даряване в служба на Църквата и особено в страданията си от последните месеци. Така той стана едно с Христос, Добрият пастир, който обича своите овце. (кардинал Рацингер, Проповед от 8-ми Април 2005). Неговото свидетелство роди вярата в мнозина. Нека станем и ние мисионери като него!


bp/ rv