Отец Анджей Копровски: беатификацията на Йоан Павел ІІ е призив за истински християнски живот

Основните моменти в понтификата на Йоан Павел ІІ и главните характеристики на личността на Карол Войтила споделя в дълго размишление отец Анджей Копровски, програмен директор на Радио Ватикана Полският отец йезуит има дългогодишен опит в католическото радио и телевизия, както и в държавната телевизия, а от 5 ноември 2005г заема поста на отец Федерико Ломбарди, когото Папата назначи за генерален директор на Радиото.


Какво означава провъзгласяването за Блажен
Провъзгласяването за Светец или Блажен от страна на Църквата е резултат от съвпадението на различни аспекти на една определена личност. Първо, това е един акт който отбелязва нещо важно в живота на Църквата. Той е свързан с “култа”, т.е., възпоменаването на личността, с нейното пълно приемане в съзнанието на църковната общност, в родната страна, в Универсалната църква в различните страни, континенти и култури. Друг аспект е съзнанието, че "въздигането към небесните олтари" ще бъде важен знак за задълбочеността на вярата, за присъствието на вярата в живота на тази личност и че този знак ще се превърне в призив и в стимул за всички нас за един по-задълбочен и пълен християнски живот. Всичко това предоставя необходимия материал за решението на Наследника на Свети Петър, Папата, да провъзгласи един Блажен или Светец и за утвърждаването на дължимото преклонение в контекста на църковната общност и нейната литургия.

Понтификатът на Йоан Павел II беше един красноречив и ясен знак не само за католиците, но също и за световното обществено мнение, за хората от всички раси, култури и религии. Отношението на света към неговия начин на живот, към развитието на неговата апостолическа мисия, към начина по който той живееше страданието си, към решението да носи мисията на Свети Петър до край, според волята на Божественото Провидение, а след това популярността на масовия призив след неговата смърт “Светец веднага!”, който се разпространи в деня на неговото погребение: всичко това говори за популярността и познаването на човека Папа Войтила. Бярващитечувстваха и осъзнаваха, че той е “Божи човек”, който действително виждаше конкретните стъпки и механизми на съвременния свят “в Богa”, в Божията перспектива, с очите на мистик, който се обръща единствено към Бог. Човек на молитвата до такава степен, та цялата му дейност произтичаше от динамизма на личното му единение с Бог, постоянното слушане на онова, което Бог иска да каже в конкретната ситуация. Най-близките до него хора са свидетели на молитвеното му уединение преди срещите с гости, държавни глави, високопоставени църковни служители или обикновени граждани, молейки се за намеренията им и за предстоящата среща.

Приносът на Карол Войтила към Втория ватикански събор
След Втория Ватикански събор, по време на понтификатите на Павел VI и Йоан Павел I, начинът на представяне и самопредставяне на папството става по-изразителен. Младият архиепископ на Краков е един от най–активните отци на Събора. Той прави значителен принос към “Схема XIII”, която по-късно ще се превърнe в Пасторалната Конституция на Събора “Gaudium et Spes” за Църквата в модерния свят и към Догматичната конституция Lumen Gentiumм. Благодарение на обучението си в чужбина епископ Войтила има практически опит от евангелизацията и от мисията на Църквата, както в Западна Европа така и в другите континенти, но най-вече от тоталитарния атеизъм в Полша и в останалите страни от “Съветския блок”. Той използва целия този опит в дебатите по време на Събора, които със сигурност нямаха нищо общо със салонните разговори: изключително любезни, но празни от съдържание. Това бяха силни и решителни усилия да се внедри динамиката на Евангелието в съборния ентусиазъм, вкоренен в убеждението, че Християнството е способно да даде “душа” в развитието на модерното и на социалните и културни реалности на света.


Всичко това ще послужи за подготовката на бъдещите отговорности на Свети Петровия приемник. Както самият Йоан Павел II споделя, той вече е имал в главата своята първа енциклика Redemptor Hominis, и я донесъл от Краков в Рим. Тук е трябвало само да запише своите идеи. В тази енциклика, има един мощен призив към човечеството да преоткрие реалността на Изкуплението в Христос:


"Човекът е същество, което остава непонятно за себе си, животът му е безсмислен, ако любовта не му бъде разкрита, ако той не срещне любовта, ако не я изпита и не я превърне в свой опит, ако не вземе дейно участие в нея. Именно затова, Христос Изкупител ‘напълно разкрива човека пред самия него’. ( ... ) човек намира отново величието, достойнството и стойността на собствената си хуманност. В тайнството на Изкуплението човек бива наново ‘изразен’ и така, наново създаден. (…). Човекът, който иска изцяло да разбере самия себе си, а не само според непосредствени, частични, повърхностни и дори илюзорни критерии и мерки на собствената си същност, трябва да се приближава към Христос заедно със своето безпокойство, несигурност и дори със слабостта и греховността си, с живота и смъртта. Той трябва, така да се каже, да влезе в Него с цялото си същество, трябва да стане „притежание" и да асимилира цялата реалност на Въплъщението и на Изкуплението, за да открие себе си (n 10). Този съюз на човека с Христос е тайна от която се ражда „новият човек”, призван да участва в живота на Бог, отново създаден от Христос в пълнотата на благодатта и истината.

Тази е силата, която вътрешно променя човека, като източник на нов живот, който не изчезва и не преминава, а продължава във вечния живот. (...) Този живот, които Отца е обещал и предлага на всеки човек в Исус Христос (...) е, един вид, изпълнението на "съдбата", която Бог е приготвил за него от вечността. Тази "божествена съдба" е постигана, независимо от всички енигми, нерешени загадки, неизвестности и обрати на "човешката съдба" във времевия свят. Действително, въпреки цялото богатство на живота във времето, който обаче, по необходимост и неизбежно води към границата на смъртта и се стреми към унищожението на човешкото тяло, отвъд това стои Христос, който ни казва: "Аз съм възкресението и животът, който вярва в мен ..., няма да умре". (№ 18)

“Totus Tuus” упование в Мария Майката Божия
Животът на Йоан Павел II бе изцяло посветен в служба на Господа, чрез застъпничеството на Божията Майка. Неговото мото беше “Totus Tuus” (всецяло твой), както за доброто на Църквата така и за доброто на човека, който е пътя на Църквата (Redemptor Hominis, N 14). На това са подчинени апостолическите пътувания, ежедневните срещи с хората, с отговорниците на църковните общности, с кардиналите и епископите, с главите на други Църкви и Християнски общности, с лидерите на религии и с миряните. Това се отнася и за Папските документи и за дипломатическите връзки на Светия Престол с държави и международни организации. Папа Войтила никога не променя дълбокото си убеждение в стойността на Втория Ватикански събор, не само в необходимостта му, но и в способността и възможността на Църквата да поднесе на хората Евангелието на Христос и да изгради върху него опита на Църквата като едно динамично и пълно с енергия вдъхновение за визията и механизмите на модерния свят.

През 1989 “Берлинската Стена” падна, но на международно ниво човек можеше да усети разрушителната сила на потребителските механизми и на конкретните икономически и идеологически интереси, все по-анонимни, внасящи несправедливост и маргинализация всред всички народи, дори на някои социални групи в силно развитите страни, а също така особено сериозно се усеща обезценяването на човешкия живот. По време на своите многобройни апостолически пътувания из различните континенти, Папата неуморно оповестяваше гласа на Евангелието на Христос и загрижеността на Църквата. Това бе изразено по един по-систематичен начин в енцикликите: Laborem Exercens, Sollicitudo Rei Socialis, Centesimus Annus; също в Evangelium Vitae, Veritatis Splendor, Fides et Ratio, както и в енцикликите посветени на живота и апостолическата мисия на Църквата, като Dominum et Vivificantem, Redemptoris Missio, Ut Unum Sint, Ecclesia de Eucharistia.

Войната в Ирак и “мирната офанзива”
Понякога, какъвто е случаят с усилията да се избегне войната между САЩ и Ирак, е нужна една истинска “мирна офанзива”, за да се спаси животa на много хора, но също и за да се спре нарастването на завистта и на налудничавите идеи за сблъсъка между цивилизациите или за появата на новия феномен на тероризма в световен мащаб. Примери за това са Новогодишното обръщение на Папа Войтила към дипломатическия корпус, акредитиран към Светия Престол и незабравимия февруари на 2002 със серията срещи с дипломатите от “първа категория”: Йошка Фишер (7 февруари); Тарик Азиз (14 февруари); Кофи Анан (18 Февруари); Тони Блеър (22 Февруари); Хосе Мария Азнар и със специалния пратеник на Сеиед Мохамед Катами, държавния глава на Ислямска република Иран (27 февруари); и накрая, поради човешки непоносимата ситуация в Ирак, вземането на решение за изпращането на кардинал Ечегарай на специална мисия в Багдад (15 февруари) и кардинал Пио Лаги във Вашингтон (3- 9 март). Като заключение на “Папския Февруари” беше срещата на кардинал Торан със 74 посланици и дипломати от целия свят. От позицията на Секретар за връзките с държавите, отговаряща на "Министър на външните работи" на папата, Кардинал Торан отправи призив да се избегне войната и настоя да се вземе предвид всичко, казано от Папата в неговата "мирна офанзива ".

Юбилейната 2000 година: една историческа реалност отбелязваща годишнината от идването на Исус от Назарет
Основната грижа на Йоан Павел II бе насочена към живота на Църквата: посещенията Ad limina на епископите от целия свят, аудиенциите в сряда, неделните срещи с верните по време на молитвата Ангел Господен, пастирските посещения в римските енории. Всичко това имаше за своя главна цел прогласяването на Христос и запознаването от близо с Неговите страдания и с факта, че “думите, който Христос произнесе на раздялата с апостолите, ни представят тайнството в историята на човека, на всеки по отделно и на цялото човечество, тайнството на човешката история. Кръщението в името на Отца и Сина и Светия Дух е потапяне в живия Бог “в Този, Който е, Който е бил и Който ще бъде”. Кръщението е началото на срещата, на единението и на общението, за които земният живот е само едно въведение; изпълнението и пълнотата принадлежат на вечността. „Образът на този свят преминава”. Това означава, че трябва да се срещнем „в света на Бога”, за да постигнем целта, за да достигнем пълнотата на живота и на призванието на човека" (Краков, 10 юни, 1979).

"Именно това е едно от нещата, които Йоан Павел II желаше най-много: ясно да се разбере, че погледа ни е насочен към идващия Христос и в тази перспектива живеем нашата вяра с поглед към бъдещето. Това включва, че ние наистина сме способни да представим посланието на вярата по нов начин в перспективата на идващия Христос" (Бенедикт XVI, Светлината на света).

За Йоан Павел ІІ Големият християнски юбилей през 2000г. не беше “претекст” за пастирска активност, a преди всичко историческа реалност напомняща ни за идването на Исус от Назарет и всичко онова, което това историческо събитие донесе със себе си, а именно, Изкуплението, Свидетелството за любовта на Бога, стигаща до Кръста и Възкресението, животът на ранната Църква, пътят на спасението, извървян от Спасителя на който той представи своята Църква, като знак и инструмент на вътрешното единение с Бога, както и с човешкото семейство. Юбилейната 2000 година ни напомня за Светата земя, земята на Исус и за Рим, мястото на апостолат на наследниците на Свети Петър, гаранция за автентичността на посланието и на единството на църковната общност. Това послание е предадено в Апостолическите писма Tertio Millenio Adveniente и Novo Millennio Ineunte. За Папата обаче, от най-голямо значение са личната благодарност и тази на цялата Църква, отправена към нашия Господ Исус и срещата във вярата с Този, Който обичаше до край, Който ни спаси и Си остава знак, болезнено необходим, в свят, ставащ все по–глух, опитващ се да организира живота си така, сякаш Бог не съществува, блуждаещ без самоличност и без смисъл.

Вниманието към младежите и значението на Световните младежки дни
Йоан Павел II имаше навика да прави оценка на международните апостолически пътувания заедно със своите сътрудници, да уточнява какво е направено както трябва и какво трябва да се промени при следващите пътувания. След посещението в Полша през 1991, Папата забеляза, че по време на литургията във Варшава, в по-отдалечените краища на множеството младежите идваха и си отиваха, пиеха бира или кока кола. “Не беше така по време на предишните ми пътувания - отбеляза Войтила - има промяна в манталитета на обществото. Не си струва да се гледат „първите места”. Важните личности винаги се държат по един и същи начин, но "периферията" заслужава повече внимание". Важно е да се отбележи, че Папата не използва думата “тълпа”: той винаги вижда пред себе си и се обръща към “личности”. Винаги бе много чувствителен към ролята на миряните в живота и мисията на Църквата. Показателно е, че докато е все още университетски свещеник в Краков, той се възползва от краткия период на "политическо размразяване” през 1957, зa да организира, в сътрудничество с архиепископа на Вроцлав, Болеслав Коминек, симпозиум в града за повече от 100 студенти от цяла Полша (за първи път от десетилетия!) точно на тема "Ролята на миряните в Църквата" (това ставa години преди Втория Ватикански събор). По-късно, по време на лятната ваканция, той организира духовни упражнения в дома на Сестрите Урсулинки от Римския съюз в Бадо Слески за група малко по-малка от тази на участниците в симпозиума във Вроцлав. Той се заема със всичко това именно, за да насърчи "формирането на миряните".

С учредяването на Световните младежки дни, Папа Войтила даде своята подкрепа на различни форми на мирянска дейност в живота и мисията на Църквата, давайки път на процеси, който по-късно, по време на понтификата на Бенедикт XVI, доведоха до осъществяването на значими инициативи. Такива са например, провеждането, през септември 2010 г., в Корея на важния Конгрес на християните миряни от Азия, Срещите на епископите от Африка, насърчаващи все повече и повече миряните да поемат отговорност в областите на евангелизацията, на социалната и образователната дейност на Църквата, както и значимото присъствие на католици миряни в континенталната мисия на Латинска Америка.

В перспективата на своя понтификат, Бенедикт ХVІ отбелязва промените сред поколенията в световен мащаб и стига до същото заключение, както своя предшественик, че "времената се променят". Дошло е ново поколение, с нови проблеми. Поколението от края на шейсетте, със своите особености, дойде и си отиде. Дори последвалото го поколение, което беше по-прагматично остарява. Днес човек трябва да се запита: “Как можем да се справим с един свят, който застрашава сам себе си и в който прогреса се превръща в опасност? Не трябва ли да започнем всичко отначало, от Бога? "(Светлината на света). Бенедикт XVI призовава за едно „ново и вътрешно обновено поколение католици, което трябва да се участва в политиката без комплекси” (идея, често повтаряна от Папа Бенедикт, особено в посланието му по случай 46 Социална седмица на италианските Католици, 12 октомври 2010 г.). Бенедикт ХVІ пожелава едно ново поколение на добри интелектуалци и учени, чувствителни към факта, че „онази научна гледна точка, която не отчита етичните и религиозни измерения на живота, става опасно ограничена, както би се случило с религията, ако отхвърля автентичния принос на науката за нашето разбиране за света "(Лондон," St. Mary’s College”, 17 септември 2010); Папата призовава за "ново поколение посветени миряни християни, способни да търсят, с компетентност и морална взискателност, решения за устойчиво развитие" (7 септември 2008 г.)

Простотата на молитвата на Йоан Павел II
Когато си припомняме конкретните дела на Папа Войтила, "големите събития" се смесват със спомена за моментите на обикновена молитва, които предизвикваха изненада дори сред неговите сътрудници. Един от тях е отеца йезуит Андрей Копровски, понастоящем програмен директор на Радио Ватикана, който припомня два различни момента от живота на Карол Войтила.

„През седемдесетте аз бях студентски свещеник в Католическия университет на Люблин. В началото на академичната година, тогавашният кардинал на Краков пристигна, за да вземе участие в Евхаристичната служба в университетската църква по случай официалното откриване на голямата Зала и за последвалия обяд. След това кардиналът беше готов да се върне в Краков. Ректорът на Университета Отец Крапиец го придружаваше до колата, но се спря да говори с друг гост и така, се забави с няколко минути. Кардиналът обаче беше “изчезнал”. Десетте секунди на очакване изглеждаха като векове. Ректорът, свикнал да има контрол над всичко, не знаеше къде би могъл да бъде кардинала. Той ме попита “Къде е Войтила? Кардиналът сякаш изчезна. Къде ли е?” С лека шеговита усмивка аз изчаках малко преди да му отговоря, за да подсиля малко напрежението му. След това казах: “Вероятно е отишъл в църквата”. Отправихме се натам и видяхме кардиналa коленичил в молитва пред Кръстния път.

Другият спомен е от 1999, от времето на седмото му апостолическо пътуване до Полша. То продължи 13 дни, с 22 спирки в програмата, от северната до южната част на страната. Това беше програма отвъд физическите сили на Папата. В един от тези дни, според програмата, трябваше да има благославяне на Светилището в Личен, Евхаристична служба в Бидгошч, следвана от среща с университетски представители, Литургия на Светото Сърце, свързана с провъзгласяването за блажен на отец Фреличовски в Торун и след това обратно в Личен, където беше определено да останем за през нощта. Повече от напрегнат ден! Изморени, веднага след вечерята, придружаващите Папата си легнаха. Той обаче остана затворен в параклиса за един дълъг, много дълъг момент на молитва. Бяхме останали будни само трима от нас: Епископ Шрапек, които отговаряше за посещението на Папата от името на епископата; аз като “асистент”, и небезизвестният Камило Чибин, отговарящ за службите за сигурност на Ватикана. Най-сетне Папата излезе от параклиса и се отправи към спалнята си. Чибин ми каза: "отец Андреа, донеси ми стол. Но нека да е твърд, дървен, не мека мебел, две чаши кафе, силно кафе и една ябълка. " Всичко това трябваше да му помогне да остане буден през цялата нощ пред полуотворената вратата на спалнята, той не я затваряше напълно, за да бъде сигурен, че Папата - не само уморен, но и в напреднала възраст – диша нормално и няма нужда от помощ. Светостта, която излъчваше неговата личност, предизвикваше нещо повече от уважение сред личните му сътрудници, а това имаше много голямо значение и означаваше много”.

Завещанието на Йоан Павел II
Йоан Павел II съзнаваше, че преживяваме много труден исторически момент и че наследникът на Свети Петър има задължението да укрепи вярата, но заедно с това, че най-ефикасното действие зависи само от Бог. Завещанието, което той пише през 1979 г. и което осъвременяваше всяка година по време на духовните упражнения, е проникновено свидетелство за това. По време на духовните упражнения между 24 февруари и 1 март 1980, той пише:

“24.02 – 1.03. 1980. По време на тези духовни упражнения аз отново размишлявах върху истината за Христовото Свещенство в перспективата на Прехода, който за всеки от нас представлява смъртта. За нас, при раздялата с този свят, за да се родим в бъдещия свят, красноречив знак (той прибавя тук думата: решителен) е Възкресението на Христос. (...) Времената в които живеем са неизразимо трудни и тревожни. Животът на Църквата също е труден и напрегнат, както за верните, така и за техните пастири. В някои страни (като в тази за която четох по време на духовните упражнения), Църквата е преследвана подобно на първите векове от нейното създаване, дори вероятно повече съдейки от степента на жестокост и омраза. Sanguis martyrum – semen christianorum (кръвта на мъчениците- е семето на християните). При това, толкова много са невинните хора, изчезващи дори в тази страна, в която живеем ...

За пореден път желая да поверя себе си в ръцете на Господната благодат. Той ще реши кога и как ще приключа земния си живот и пастирското си служение. В живота както и в смъртта Totus Tuus, чрез Непорочната. Приемайки така смъртта, аз се надявам, че Христос ще ми даде благодат в последния ми път, който ще е (моята) Пасха. По същия начин се надявам, че Той ще го направи от полза за това най-важно дело на което се опитвам да служа: спасението на човеците, защитата на човешкото семейство, на което принадлежат всички нации и народи (сред тези по особен начин отправям мисълта си към моята земна родина); от полза за тези, които по особен начин ми бяха поверени, в Църквата, за славата на Бог.

На 5 март 1982 той добавя: “Посегателството над живота ми на 13 .V. 1981, утвърди по особен начин точността на думите, написани по време на духовните упражнения от 1980 (24.II - 1.III). Сега чувствам дори още по-дълбоко, че съм напълно в ръцете на Бог и оставам постоянно на разположение на моя Господ, поверявайки се на Него, чрез Неговата Непорочна Майка (Totus Tuus) ".

Накрая, на 17 март през Юбилейната 2000 година, под номер 3, той пише: “Както всяка година, по време на духовните упражнения, аз препрочитам завещанието си от 6.III.1979. Продължавам да поддържам разпоредбите, съдържащи се в него. Това, което е добавено в онзи момент и през последвалите духовни упражнения, представлява отражение на трудностите и общата напрегнатост на осемдесетте години. От есента на 1989 г., тази ситуация се промени. Последното десетилетие от миналия век беше освободено от предишното напрежение; това не означава обаче, че не са се пoявили нови проблеми и трудности. По специален начин нека бъде благословено Божественото Провидение за това, че периода на така наречената “студена война” завърши без жесток ядрен конфликт, заплаха, която беше надвиснала над света по онова време. (думите са подчертани от самия Папа).


Една основна черта на новия Блажен: “Бог е в основата на всяко наше усилие”
Това е една друга основан черта спомагаща да се разбере в по-голяма дълбочина личността на новият Блажен на Църквата, Карол Войтила – Йоан Павел II. Основата на всяко наше усилие е в Бог. Ние сме обгърнати от Божията любов, дело на Изкуплението и на Спасението. Трябва обаче да помагаме на хората да се задълбочават в Бог все повече; трябва да направим всичко възможно, за да създадем личностна и социална нагласа кореняща се в реалността на Бог. Това изисква търпение, време и способност да се гледа на всичко през очите на Бог.

Последното кратко поклонничество на Папа Йоан Павел II в Полша, по–точно в неговото “малко отечество”, Краков, Вадовице и Кръстния път на Калвария Зебжидовска, показа решителност, но и духовна изтънченост в "процеса на съзряване във времето", така че цялото човечество, особено църковната и християнска общност, могат да разберат в по–голяма пълнота някои от основните аспекти на вярата. От началото на своя понтификат, през 1978 г., Папа Войтила често говори за Божието милосърдие в проповедите си. Това се превърна в тема на неговата втора Енциклика “Dives in Misericordia” от 1980. Той съзнаваше, че модерната култура и нейния език нямат място за милосърдието. Те го смятат за нещо чуждо, опитват се да впишат всичко в категориите на справедливостта и закона. Това обаче не е достатъчно, защото не отговаря на реалността на Бог.

Поверяване света на Божественото Милосърдие
Папата предприе някои стъпки за завършването на процеса по Беатификацията на Сестра Фаустина Ковалска (1993), a по-късно и за нейното канонизиране (2000). Запознаването на цялата църковна общност с личността, тясно свързана с посланието на Милосърдието, улесни Йоан Павел II в развитието и разпространяването на набожността към Божественото Милосърдие в различните части на света, различните континенти и сред съвременното човечество.
През август 2002 в Лагиевники, мястото където сестра Фаустина живее и умира, Войтила повери света на Божественото Милосърдие. Повери го с безгранично доверие в Милосърдния Бог, към Онзи, който е бил източник на вдъхновение, но също и на сила в служението му като наследник на Свети Петър:

“Светият Дух, Утешител и Дух, на истината ни води по пътя на Божественото Милосърдие. Той изобличи света ‘за греха, за правда и за съд’ (Йоан 16:8), а в същото време ни разкрива пълнотата на спасението в Христос. Това изобличаване на греха има двойна връзка с Кръста на Христос. От една страна, Светият Дух ни прави способни, чрез Христовия Кръст, да разпознаем греха, всеки грях, в цялото измерение на злото, което той съдържа и прикрива. От друга страна, Светият Дух ни прави способни, отново с помощта на Христовия Кръст, да видим греха в светлината на ‘mysterium pietatis’, т.е., на прощаващата и милостива любов на Бог. (срв. Dominum et vivificantem, 32). По този начин, ‘изобличаването на греха’ се превръща в убеждението, че той може да бъде опростен, и че човек може да си възстанови достойнството на възлюбен син на Бога. Кръстът всъщност е най-дълбокото принизяване на Бог преда човека. Кръстът е като докосване на вечната любов до най-болезнените рани на земното съществуване на човека" (Dives in Misericordia, 8). Тази истина ще бъде винаги възпомената в крайъгълния камък на това Светилище, извлечена от хълма Голгота, точно изпод кръста от който Исус Христос покори греха и смъртта. (…) Колко е голяма нуждата на света от милосърдието на Бог днес. От всеки континент, от дълбините на човешкото страдание, се надига вик за милост. Там, където омразата и жаждата за отмъщение са съкрушителни, където войната носи страдание и смърт на невинни хора, човек се нуждае от благодатта на милостта, за да се усмирят умовете и сърцата и да се възстанови мирът. Там, където липсва уважение към живота и човешкото достойнство, човек се нуждае от милостивата любов на Бога в чиято светлина ние виждаме неизразимата стойност на всяко човешко същество. Милостта е необходима, за да гарантира, че всяка несправедливост ще намери разрешението си в блясъка на истината. Така че днес, в това Светилище, аз тържествено желая да поверя света на Божествената Милост. Правя това с изгарящото желание, посланието за Милосърдната Божия любов, провъзгласена от тук от Света Фаустина, да може да достигне до всички хора на земята и да изпълни сърцата им с надежда. Нека това послание се разпространява от това място към любимата ни родина и по целия свят. Нека обвързващото обещание на Господа Исуса Христа се изпълни: от тук трябва да излезе "искрата, която ще подготви света за Неговото Пришествие" (Проповед в Лагиевники, 17 август 2002 г.).

Последните месеци от живота на Папа Войтила, белязани от страданието, доведоха неговия Понтификат до пълнота.

bp/ rv