Послание на Папата по случай 150-та годишнина от Обединението на Италия: Църквата и католиците укрепиха националната идентичност

„Християнството има значителен принос за изграждането на националната идентичност на Италия, чрез дейността на Църквата, нейните възпитателни и хуманитарни институции, формирайки модели на поведение, институционални конфигурации и социални отношения, а също така и чрез художественото богатство на литературата, изобразителното изкуство, скулптурата, архитектурата и музиката”. Това пише Папа Бенедикт ХVІ в поздравително послание до италианския президент Джорджо Наполетано, по повод 150-та годишнина от Обединението на Италия, което се чества на 17 март. На същата дата през 1861г. Виктор Емануил II Савойски е провъзгласен за първия крал на Италия, в резултат на присъединяването на херцогства Емилия Романя и Тоскана към кралство Сардения управлявано от династията Савоя. Папското послание бе връчено лично от държавния ватикански секретар, кардинал Тарчизио Бертоне, който се срещна с италианския президент.


Папата припомня в посланието Данте, Джото, Петрарка, Микеланджело, Рафаело, Палестрина, Караваджо, Скарлати, Бернини и Боромини. „Това са само някои имена от дълга редица от големи италиански артисти, дали през вековете фундаментален принос за формирането на италианската идентичност”, пише Бенедикт ХVІ. Папата посочва и имената на Свети Франциск Асизки, покровител на страната и Св.Катерина Сиенска, които показват едно толкова „дълбока идентичност, устояла на последвалата продължителна геополитическа фрагментация”.


Също така и по времето на Възраждането, въпреки, че много често държавата се смята за противник на Църквата и религията, допълва Папата, не липсва приноса на католиците за формиране на една обединена държава. Достатъчно е да се припомнят имената на Джоберти, Розмини, Мандзони, както и големия възпитател Св. Йоан Боско.


Папата не избягва и деликатния въпрос за т.н. „Римски въпрос” и неговите последствия „разкъсващи индивидуалното и колективното съзнание на италианските католици”. Въпреки това, подчертава Бенедикт ХVІ, „не се проявява никакъв конфликт в социалното тяло, което остава белязано от дълбокото приятелство между гражданската и Църковната общност”. Това се дължи на факта, че „националната идентичност на италианци, силно вкоренена в католическата традиция, представлява базисна истина, много по-солидна от завоюването на политическото единство”. В социалното тяло, подчертава Папата, „няма конфликт между вяра и гражданственост”.


„Римският въпрос „ е специфичен и комплексен, поради конфликта между Държава и Църква, тъй като в Италия се намира седалището на Папството, което след края на Папската държава изисква на свой ред пълна свобода и суверенитет. В този конфликт, отбелязва Папата, „Светия Престол винаги е отказвал възможността от решения чрез външни намеси, доверявайки се на чувствата на италианския народ и в смисъла на отговорността и справедливостта на италианската държава”. Помирението, сключено чрез подписите в Латеранските споразумения през 1929г. разкрива нов и плодотворен сезон за универсалното служение на Църквата, както го нарича кардинал Монтини, бъдещия Папа Павел VІ.


Папата припомня и „фундаменталния принос” на католиците за изработването на новата Републиканска Конституция през 1947, която дава началото на значителното им участие в политическия, синдикалния, икономическия и социалния живот в Италия. Пример за това е дейността им за общото благо на страна. „В тъмните и болезнени години на тероризма – пише Бенедикт ХVІ - католиците свидетелстваха това с кръвта си: не може да забравим имената на Алдо Моро и проф. Виторио Башле”. Към това се прибавя приноса на католическите институции за формирането на морални ценности, имащи важно значение в демократичния живот та обществото. Особено е приноса и на Йоан Павел ІІ за благото на страната, както и учредената от него през 1994 „голяма молитва за Италия”.


В актуалните отношения между Църква и Държава, Папата посочва ревизията на Конкордата през 1984, чрез която се обръща внимание на обстановката в съвременна Италия, която се характеризира със „свободното съревнование на идеи и плурализъм в различните социални сфери”, но също така и да се подпомогне „дълбокото единство на идеали и чувства, които карат италианците да се чувстват братя в една Родина”. Бенедикт ХVІ посочва, че водещите принципите в отношението между Църквата и политическата общност са „коректното разделение на сферите и взаимното сътрудничество”.


„С поглед към историята – завършва Папата – трябва да се признае, че италианската нация винаги е чувствала бремето и същевременно привилегията, предвид особената ситуация, да даде гостоприемство на седалището на Свети Петровия приемник и център на християнството. Италианската национална общност винаги е имала съзнанието за това, изразявайки съпричастие, солидарност и помощ към Апостолическото седалище, за да може да извършва своята духовна мисия в Рим, Италия и света. От своя страна, Италианската държава предложи и продължава да предлага своето ценно сътрудничество, отвърнато с истинска благодарност”.


dg/ rv