"Ако любов нямаме, нищо не сме". Интервю с дякон Иван Иванов за Молитвената осмодневница за християнско единение

„Постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” е темата над която са призовани да размишляват християните по света по време на Молитвената осмодневница за християнско единение за 2011, която се започна на 18 януари. Тя е взаимствана от евангелския разказ в Деянията на Апостолите (2, 42-47), а размишленията и молитвите за всеки ден от осмодневницата са предложени и подготвени от „Църквата Майка” на Ерусалим. През тези дни, вярващите в Ерусалим, насърчават своите братя и сестри по света да размишляват над живота на първата християнска общност, живяла единно „в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите”. Ето както мисли за тазгодишната тема за Молитвената осмодневница за християнско единение доц. д-р дякон Иван Иванов патриаршески дякон в катедралния храм „Св. Александър Невски”, преподавател по литургика в СУ „Климент Охридски” и председател на Фондация „Диалог и милосърдие/Dialogus et Caritas”.


Дякон Иван, какво мислиш за избраната тема за Молитвената осмодневница за християнско единение 2011 и какво най-много те впечатлява в нея?
"Тази тема е едно истинско предизвикателство, не само към нас християните, но и към всички вярващи и хора по света. Това е така, защото макар, че темата е изведена от контекста на евангелието, тя не може да не отекне и да няма значение и общ призив към всички. Както и самият цитат от Деянията на Апостолите, втора глава 42 стих свидетелства, ние можем да акцентираме над два основни момента. Първият е общуване, единение в учението на апостолите, в общуването. Това означава единение в онова, което сме получили като свидетелство от Господ Исус Христос и Неговите ученици, апостолите. Единение в онова, което ние наричаме апостолско приемство. Но за да се изпълни това единение, трябва да последваме думите на Господ Исус Христо, когато Той, след възкресението си се срещна с апостолите, каза: „Идете и научете всички народи”. Оттук започва нашата мисия, т.е. изяснение на Христовото учение, изяснение на основните принципи на които ни учи нашия Господ: любов, религиозна толерантност, зачитане на човешкото достойнство и ценности. Ето в този контекст можем в момента да интерпретираме учението на апостолите, тъй като ние в началото, в основата, в принципа сме тяло Христово, ученици Христови. Никога не трябва да забравяме този факт. Затова, ето виждаме как се развиват отношенията в световен мащаб отношенията между християни и нехристияни, виждаме как в някой държави в момента има изключително грубо посегателство върху човешкия живот, върху основните ценности, върху християни, а и не само християни. Ако ние християните не ги спазваме, тогава това означава, че не познаваме думите Христови и не можем да се наречем Негови достойни ученици. Втората част от този новозаветен постулат, който е в основата на тази седмица за размишление и християнско единение е „единни в хлеболомението и в молитвите”. Тук вече преминаваме от моралния, нравствен и социален аспект на този призив към един по-конкретен принцип, а именно този на общуването между самите християни, принципа на разпознаване на брата, на другия, на онзи който също изповядва Господ като свой спасител и Бог. Разпознаването му не като враг, а като равен и еднакъв по достойнство пред Бог, като част от Тялото Христово. Това разпознаване ние самите първо трябва да го постигнем, разпознавайки самите себе си. Първо ние трябва да постигнем примирение и единение с нашите собствени принципи, отношения към другите и самите себе си. Това означава, че първо ние трябва достойно да погледнем в нашата си вътрешност, в нашето състояние, да излезем извън нашите собствени предели, да отворим очите си, да отворим възможност да разпознаем другия, който стои срещу нас. Тогава наистина можем да говорим за принципи, които се отнасят до литургически, догматически и канонически проблеми, които ни обединяват с другите християни. Но как да преодолеем всички тези проблеми, когато ние не познаваме самите себе си? В нашата съвременна ситуация на отношение, на взаимовръзка между различните християнски деноминации, ние първо трябва да разпознаем себе си, за да разпознаем другия. Аз мисля, че все още не познаваме добре нашите собствени отношения към този евангелски постулат, към думите на Христос „идете и поучете всички народи, идете и благовестете Евангелието за Царството Божие”. Това е така, защото ние самите още не сме се помирили със себе си. Всяка една църковна християнска деноминация има своите вътрешни проблеми, които малко или много се отразяват с общуването с другите. Според мен именно от там трябва да се тръгне. От тази позиция можем да тръгнем към разпознаване и общуване в конкретния живот. Разбира се това е трудно постижимо днес на практика, именно защото не познаваме добре самите себе си, не познаваме Словото Божие, Евангелието, Христовия призив за единни в едното тяло. Когато Исус се молеше на Бог Отец, всички познаваме този изключително силен момент преди да пострада, Той се моли за всички онези, които са негови, които са част от Неговото тяло, да бъдат едно в Тялото Христово. Но ние трябва да преодолеем собствените си проблеми, ксенофобията, шовинизма, расизма, социалната и културна изолираност в която се намираме. И макар на теория да казваме, че знаем и познаваме собствената си традиция и знаем кои сме и можем да се идентифицираме в света, това не е така. На практика все още не сме готови да си подадем ръка, защото имаме собствени, вътрешни проблеми, проблеми на нашата религиозна изповед, на нашето отношение към Евангелието, на нашето отношение към ближния. Ето защо трябва да се преодолее гордостта на традицията, да се излезе извън рамките на така наречената традиция, зад която се крием. Само тогава ние можем да усетим какво означава Царството Божие вътре в нас. В момента ние християните не трябва да сме нищо друго освен „добър самарянин”, „добри самаряни”. Не можем да продължаваме да живеем във времето на една традиция, която ни ограничава и която не ни прави нищо друго освен фарисеи, защото нямаме любов. Християните в момента трябва да са добри християни, за да подадат ръка на всички онези, които се нуждаят, за да няма конфликти и там където имат такива, християнина трябва първи да отиде и да разреши със собственото си дело, не само на думи. Това е нашата отговорност пред съвременното общество. И именно в тези дни, когато Църквата на изток и запад се обръща към вярващите и насочва вниманието си към размисъл, ние можем да си дадем ясна представа каква е нашата отговорност пред света, пред творението и дали ние сме част от Тялото Христово, евангелисти и апостоли, такива каквито заявяваме че сме. Ако любов нямаме нищо не сме!".


Последният ден от размишленията за Молитвената осмодневница, завършва с това, че всички християни са "призвани в служба на помирението". Как тълкуваш тези думи в твоята мисия?
"Както и друг път съм заявявал, имам възможност чрез обществената дейност, която развиваме с фондация „Диалог и милосърдие” да се срещна с много случаи на социални проблеми. И когато се срещаш очи в очи с онзи, който има нужда, който няма с какво да се нахрани или няма при кого да отиде, за да общува естествено. Онзи, който е затворен в социалните институции и неговия живот ден след ден минава само и само, за да може да съществува по някакъв начин, тогава наистина си отговарям и приканвам всеки един, който се е срещнал с такива хора, да потърси мира първо в себе си, за да покаже и даде този мир на другите. Тогава ние ще бъдем помирени с Бог. Когато ние разпознаем нуждите на онези малките, когато разпознаем, че онзи който видимо е различен от мен е толкова еднакъв с мен, толкова еднакъв с моето битие и същество като човек, като личност. Ето само тогава аз ще се помиря и с него и със самия себе си. Тогава можем да кажем, че сме достойни членове на тялото христово и сме в Църквата, която обединява всичко, това Тяло Христово, за което говори Свети Апостол Павел. Тогава ще паднат разделенията, на политическа, исторически а традиционна основа. Тогава наистина можем да кажем, че стъпка по стъпка вървим към укрепване и взаимно сътрудничество на базата на нашия собствен пример, на нашата собствена вяра и на онова, което можем да дадем като пример в нашия личен и обществен живот".


Светла Чалъкова