Проповедникът на Папския дом отец Канталамеса: секуларизма отрича вечния живот

Настоящите времена са характеризирани от недоверието и дори от осмиването на идеята, че съществува живот след смъртта. Ето защо, възвестяването на тази истина е един от ключовете на новата евангелизация. Това посочи отец Раниеро Канталамеса, проповедник на Папския дом по време на втората проповед за предколедното време произнесена пред Светият Отец Папата и членовете на Римската Курия в параклиса „Редемпторис Матер” във Ватикана.


В проповедта проповедника се спря на втората от трите пречки, които според него трябва да преодолее новата евангелизация в страните с древна християнска традиция: секуларизма:

„Секуларизацията е един сложен и двусмислен феномен. Тя може да означава автономността на земните неща и разделението между Божието царство и Цезаровото царство. В този смисъл секуларизацията не само не е срещу Евангелието, но намира в него своите дълбоки корени. Но тя може да означава и съвкупността от поведения противни на религията и вярата. В този смисъл се предпочита използването на термина секуларизъм”. 

Секуларизмът е „синоним на съвремието, на свеждането на реалното само до земното измерение”. В този контекст християнската вяра „надделя над езическата идея за „тъмнината отвъд смъртта”, превръщайки се в една абсолютна новост. Но как е възможно тази идея да загуби своята сила?:

"За разлика от настоящия момент в който атеизмът се изразява преди всичко с отричането на съществуването на Създателя, през ХХ век той се изрази в отричането на съществуването на живот отвъд смъртта”. 

Фойербах, но преди всичко Маркс, се бориха срещу вярването за живота след смъртта, под претекста, че тя отчуждава от земните задължения. Идеята за едно лично продължаване на живота в Бог бива заметена от идеята за продължаването на живота в човешкия род и в бъдещото общество:


„Всичко това се отрази на вярата на християните, превръщайки я в плаха и сдържана, защото никой вече не мисли за вечния живот . Като последствие от това, естественото желание за вечен живот, се превръща в желанието или френезията да се живее по-добре, т.е приятно, понякога дори за сметка на другите ако е необходимо”. 

С изчезването на вечното, човешкото страдание изглежда двойно и непоправимо абсурдно:


„Най-ефикасният отговор пред всичко това се състои в представянето пред хората на сигурността от вечния живот, настоявайки над вътрешната сила на истината, когато тя е придружена от свидетелството на живота”. 

Въжделението за вечното е „най-дълбокото желание на човешкото сърце, въпреки че е потушено”. Единствения валиден отговор на този проблем е „този, който се базира на вярата в Божието въплъщение”:


„Има въпроси, които хората не престават да си задават откакто света съществува и съвременните хора не правят изключение: Кои сме? От къде идваме? Накъде отиваме?”. 

Обновената вяра във вечността „не ни служи само за евангелизацията, т.е. за възвестяването на вярата на другите; тя ни служи предимно за едни нов порив по нашия към светостта”:


„Отслабването на идеята за вечността действа и над вярващите, намалявайки в тях способността да се изправят със смелост пред страданието и изпитанията в живота”. 

svt/ rv