Семейството и новата евангелизация: 30 години от апостолическото насърчение Familiaris consortio

“Семейството в тайнството на Църквата: богословско –пасторалната плодовитост на Familiaris consortio 30 години по-късно”: това е заглавието на лекцията с която кардинал Диониджи Тетаманци, архиепископ на Милано, откри академичната година в Папския Институт Йоан Павел II за Изучаване на брака и семейството. Предлагаме ви някои от основните моменти от лекцията на кардинал Тетаманци в която дава ключа за разбиране на съвременната „фрактура” между семейство и общество и посочва актуалността на апостолическото насърчение за семейството, което още преди 30 години предугажда основните черти на новата евангелизация, която има за цел изграждането на културата на живота срещу „културата на смъртта”, чиито знаци днес стават все по-осезаеми.


*************
Неяснотата , която обгражда семейството в съвременния културен контекст и го кара все повече да се затвори само в себе си, води началото си от липсата на признание на основните блага, които го определят. Това не е изненадващо в едно общество, което не отдава достатъчно внимание или игнорира ролята на общото благо и което в последствие не знае как да оценява необятното благо, което получава от семейството и което се състои в грижата за човешката личност във всичките нейни аспекти. Става въпрос за наследство от модерната култура, която разделяйки ясно публичното от частното, определи първото на базата на договорните отношения, въз основа на взиманата изгода, докато семейството беше поставено в областта на личните взаимоотношения, за които се смята, че като такива са без значение на обществено ниво. Точно обратното, семейството има значима социална роля, тъй като създава това “облагодетелствано място”, в което човек е приет като дар и където се осигурява възпитанието и израстването му.


Така може да се разбере фрактурата, причинена от днешната трудност новосъздадения живот да бъде схващан като дар. Затварянето към дара на живота, често безусловно и преднамерено, остава една от най-сериозните трудности, заплашващи съвременното семейство. Любовта по своята същност е плодоносна: тя създава живот и го възстановява у тези, които я приемат. Когато е пречупена връзката между любовта и създаването на нов живот, любовта става крехка, бива поставена в зависимост от човешката воля. Ето защо е необходимо най-строга бдителност към тази "култура на смъртта", която от една страна не успява да разпознае адекватно човешкия живот, в моментите в които е най-уязвим, но въпреки това e способна да каже много за раждането или болестите. Правата на слабите не са слаби права. Това трябва да е ясно.


Църквата, със самата поява на симптомите на тези трудности, е твърдо решена да възвестява на семейството посланието на надеждата. Така, след декларацията на Англиканския синод в Ламбет, който легитимира употребата на противозачатъчни, Папа Пий XI, в своята далновидна енциклика Casti conubii, предложи изход за семейството, давайки му “място”, в което то може да преоткрие собствената си идентичност, която е все по-застрашена. Това място, подхранвано от любящия поглед на Бог, е Църквата. В нея домашната общност е призована самата тя да стане Църква и предлага мястото за среща с Универсалната Църква. Затова християнското семейство има конкретна роля във възпитанието във вярата и в даването на свидетелство, а цялата църква има задължението да бъде близо до него и да му помага да открие себе си, така че да не губи идентичността си, a винаги да я преоткрива с радост и отговорност. В тази си задача Църквата достига една от връхните си точки с Втория Ватикански събор, който за първи път постави брака и семейството в контекста на глобалната визия на Божия план. В момента, в който със сексуалната революция, избухнала през 60-те години, а разрушаването на Божия образ заложен в брака и семейството достигна връхната си точка, точно тогава Църквата разви една широка визия за своето майчинство в отношението си към семейството. Така бе въведена нова, изключително адекватна визия, чиито чисто доктринални измерения предхождат дори пасторалните: взаимовръзката между Църква и семейство, в която семейството е възприемано като домашна Църква и в която Църквата възприема себе си като едно “голяма семейство”, “семейството на Божиите деца”.


Не по различно е разбирането, което това събитие получи от преподобния Йоан Павел II, който видя в Събора момент на светлина и благодат за дълбоката връзка установена между семейството и Църквата.

Този паралел, който Йоан Павел II признава между Църквата и семейството, ни дава ключа за разбирането и пророческото значение на апостолическото насърчение Familiaris consortio, написано с ясното съзнание за централното място, което въпросите за брака и семейството заемаха в мъчителните дебати от годините последвали Събора: става въпрос за дебатите появили се в следствие на публикуването на енцикликата Humanae vitae на Папа Павел VI.

Така, Йоан Павел успя да възвърне дълбокото единство между Църквата и семейството, въпреки техните различия, и да покаже истинската им стойност и техния незаменим принос към “новата евангелизация”. Този подход към връзката Църква – семейство поставя въпроса, които стои в основата на много дискусии последвали Събора и които ни отпраща към твърдението на пасторалната конституция Gaudium et spes, според която “несъответствието, което може да се забележи у много хора, между изповядваната от тях вяра и ежедневният им живот трябва да се отбележи като една от най-сериозните грешки на нашето време”. Това е същата ситуация осъдена от енцикликата Veritatis splendor на Йоан Павел II: “Контрастът, дори радикалното несъответствие между свободата и истината, е следствие, проява и завършек на друго, по-тежко и разрушително противопоставяне: разделянето на вярата от морала”. С други думи, взаимната връзка Църква-семейство, подчертана по един конкретен и особен начин в насърчението Familiaris consortio, е преди всичко в констатацията, че новата евангелизация трябва да има като главна цел преодоляването на това противопоставяне, включително по отношение на брака и семейството.


Именно в този контекст възниква идеята за "еклесиология на общението" като ключ за разбирането на възобновената църковна съвест. Извънредния синод на епископите през 1986 посочва: “Еклесиологоията на общението е централната и основна идея в документите от Събора”. Трябва да се признае, че общението на всяко ниво, придобива значимостта си от това “comunio personarum”, което представлява семейството. (срв. Familiaris consortio 18-21). Църквата по този начин осъзнава, че тя е онази жизнена среда, в която всеки християнин трябва да има възможността в дълбочина да изпита усещането за общение, което определя човека като същество живеещо във връзка с останалите и което той може да открие чрез опита от дарената и получена любов.


Хоризонтът открит от богословско-пасторалното насърчение Familiaris consortio представлява радикална новост за цялата Църква. То не само предлага една пасторална дейност, основаваща се на подпомагането на призванието да обичаме и не представлява предложение с чисто интелектуален характер, но се съсредоточава по-скоро върху формирането на личността от колкото върху действията й. Да се формира означава да се установи един “християнски субект” първо личностен и после семеен, който е способен да познае и превърне в реалност призванието към любов, открито и живяно в срещата с Исус и в следването Му. В обобщение, по отношение на социалното измерение на семейната любов, която е дълбоко човешка, може да се каже че Familiaris consortio предугажда основните черти на “новата евангелизация”, стремяща се да създаде точно една нова култура “културата на живота”, която единственo e способна да отговори адекватно на “културата на смъртта”, чиито знаци са все по-често видими в нашето общество.


bp/ Oss.Rom