Христовият кръст: окончателен триумф на Божията любов над злото в света

"Мнозина могат да се изкушават и попитат защо ние, християните, почитаме кръста на Христос, който всъщност е инструмент за мъчения, знак на страдание, поражение и загуба. Вярно е, че кръстът носи във себе си всички тези значения. И все пак, заради Онзи , който бе издигнат на него за нашето спасение, кръстът се превърна в окончателен триумф на Божията любов над всички злини в света."


Това подчерта Бенедикт ХVІ в проповедта на литургията, която отслужи заедно със свещениците, дяконите и богопосветените в църквата посветена на Светият Кръст в Никозия.


“Човек - каза Папата - не може да избегне последствията от собствения грях. Не може да се спаси смъртта. Само Бог може да го избави от моралното и физическото му робство. И понеже Бог толкова възлюби света, че изпрати единородния си Син, но не за да съди света - както би пожелала справедливостта – а за да може чрез Него светът да бъде спасен. Единородният Син на Бог трябваше да бъде въздигнат, както Мойсей въздигна змията в пустинята, така че тези, които обърнат погледа си към Него с вяра да могат да имат живот.”


След това прибави: "Ето защо светът се нуждае от кръста. Той не е просто символ на частна набожност, не е отличителен знак за принадлежност към някаква група в обществото. Няма нищо общо с принудителното налагане на вяра или философия. Смисълът му е много по-дълбок. Кръстът говори за надеждата, за любовта, за победата над ненасилието, над потисничеството; говори за Бога, който въздига смирените, дава сила на слабите, спомага преодоляването на разделението и на омразата чрез любовта.


„Свят без кръст би бил свят без надежда. Свят, в който мъченията и бруталността биха били необуздани, слабите използвани, е алчността би имала последната дума. Безчовечността между хората би се изразила дори в по-ужасяващи прояви и не би имало край на злото и насилието. Само кръстът можеше да са сложе край на всичко това”.


Според Бенедикт ХVІ, "когато възвестяваме разпнатия Христос, ние не възвестяваме нас самите, а Него. Не даряваме нашата надежда на света, не говорим за нашите лични заслуги, а сме като канали на Неговата надежда, любов и спасителни заслуги. Нека никога не преставаме да признаваме нашето недостойнство, но същевременно нека полагаме усилия да сме все по-малко недостойни за нашият благороден призив, за да не отслабваме чрез нашите грешки и падения достоверността на свидетелството ни”.
 
bp/ rv