ХХІ неделя през годината - проповед на отец Венцислав Николов

"Ще дойдат от изток и запад, и ще насядат в царството Божие" (Лука, 13, 22-30)

Евангелието на Лука, което ни предлага литургията за ХХІ обикновена неделя през годината ни подтиква да се замислим за нашето спасение. Не знаем кога ще се затворят вратите на нашия живот, но знаем какви са условията поставени от Бога, за да наследим Царството небесно. Кратко размишление върху библийният текст предлага отец Венцислав Николов, помощник енорист на църквата „Дева Мария Фатимска”, гр. Плевен:


Скъпи братя и сестри,

Слушайки неделното Слово Божие, нека обърнем внимание на широките врати, които водят до гибел и на тесните врати, които са спасение за човека. Широките врати в защитните стени на градовете, позволявали през тях да преминават тълпи народ за кратко време, докато през тесните врати се минавало бавно, един по един. Образът на двете врати бил много разпространен в еврейската литература, където доминирало убеждението, че в бъдеще целият Израел ще бъде спасен. Тесните врати олицетворяват вярата на човек който търси: вяра, според която Бог е единствената причина за спасение, а не собствени сили.


„Малцина ли ще се спасят?”- такъв въпрос е зададен на Исус. Когато Христос говори за тесните врати, не иска да каже, че пред входа на вечния живот се има опашка, че чакащите хора си пречат взаимно и се бутат един другиго. Подчертава, че човек трябва да се постарае и истински да желае да се спаси. Трябва да се постарае! Не е така, че Бог винаги трябва да бъде доволен от нас, от това какви сме. Бог е наш спасител, но ни приема като свободни и отговорни личности. Какво означава, че трябва да се стараем за вечния живот? Означава осъзнато и конретно приближаване до Бога, премахвайки всички трудности. Трябва да си дадем сметка, че нашето време е ограничено. В момента на нашата смърт вратите ще се затворят и тогава ще бъде късно за хлопане и викане пред вратите. От самото начало трябва да стъпим стабилно на пътя на Божията воля. Не можем да живеем цял живот според нашата воля, а за спасението си да мислим като остареем. Не ние затваряме вратите, а Бог, затова трябва винаги да сме готови.

Скъпи братя и сестри, външното единство с Бога не е достатъчно за нашето спасение. Не е достатъчно само да идем на църква, да приемаме тайнствата, защото всички така правят, да изслушаме Словото Божие, да познаем Евангелието и християнството. Нужни са справедливи постъпки. Ако приемем пътя на Божието спасение, трябва да го представим чрез нашите дела. Ако отхвърлим връзката си с Бога, ние самите се изключваме от тези, които са предназначени за спасение. Такова решение на човека е прието с уважение и подвърдено от Бога. Исусовата Добра вест съдържа много истини, които са неудобни за нас, но именно по тази причина – че нищо не укрива, а обявява цалата истина, я прави да открива пътя на спасение за всеки човек.

Днес в Европа съществуват много религии и вярвания. Религията от край време е повод за конфликти между хората. Исус казва, че ще се спасят народи от всички раси и поколения, от изток и запад, от север и юг, но единственото условие е справедливост. Скъпи братя и сестри, колко често ние се гордеем с това, че сме християни, че сме католици, но наистина даваме ли си сметка в какво вярваме и колко е голяма нашата вяра и дали наистина ни дава повод за гордост. Не трябва ли да се замислим, дали не се намираме в тълпата хора, отправила се към широките врати. Истината е такава, че много хора, които се намират извън семейството на Църквата притежават по-голяма вяра от самите християни. Някои от тях с чисто сърце търсят Божиите заповеди и почитат Божието име. Много хора, които не са познали още Исус, но търсят гласа на Бог в съвестта си и го намират. Ние като вярващи нека се замислим колко често Бог присъства в нашето всекидневие и дали изпитваме радост от това да бъдем Негови свидетели или по-скоро Го намираме като тежест, който ограничава нашата „свободия”. Нека се замислим дали приемаме тайнствата на Църквата и то с чисто сърце, дали се изповядваме след всеки тежък грах, дали приемаме Христос всяка неделя в нашите сърца под формата на Светото Причастие. Да си помислим дали живем по християнски изпълнявайки с любов вички наши задължения, обичайки Бога над всичко. А как изглежда нашата молитва, ако изобщо се молим, дали е благодарност за всички Негови благодати, за това, че ние е сътворил, че ни е дал свобода, че ни е направил корона на цялото творение, че е дарил всеки с конретно звание? След първородният грях Бог търси човека по име, но Адам и Ева се страхуват и се крият, защото не са достойни да застанат пред Бог след това, което са извършили. Той пръв излиза насреща им. Днес също вика всяко свое дете по име. Нека се замислим дали живеем според Божите заповеди. Най-лесно е да се каже: „Вярвам в Бог и това ми стига”, но тогава какво ни отличава от всички останали религии, какво ни отличава от самия дявол, който също вярва в Бога и в Неговата справедливост. Вярата, за да се подсилва трябва да е споделяна и приемана, чрез слушане на Словото Божие в Църквата, чрез приемане на Светото Причастие. Така, както двама, когато са влюбени и искат да бъдат заедно, те не си говорят само по телефона. Нужно е физическото присъствие, думите, жестовете на тялото, делата.
Братя и сестри, какво е най-важното? Ако отговора беше лесен не би имало толкова много грешки в нашия живот и в историята на Църквата. Позовавайки се на Евангелието отговаряме „любовта към Бога и ближния”. Няма любов без справедливост, без приемане на правата и свободата на другите и преди всичко на Божието Право. Нека се радваме, че сме християни, притежаващи тайнствата в Църквата и живеейки в общността на тази Майка Църква. По-лесно ще се изправяме, когато злото ни повали на земята, по-лесно ще ставаме, когато нашите сили ни напуснат. Да се надяваме, че вратите ще са отворени, когато пристигнем до тях. Амин.